Български  |  English

Одата на радостта, Островът Русия и хиляди други подводни течения

 
- Идвайки за разговора, слушах в продължение на 15 минути „Одата на радостта” - един уличен музикант свиреше няколко такта от началото и непрекъснато и методично ги повтаряше. Дали не можем да започнем от това безкрайно повторение на „Одата на радостта”?
Или да започнем с друго: отдавна не съм усещал около себе си такъв страх от случващото се по света.
Или с трето - дали не присъстваме на оформянето на многополюсния свят, придружено с избухвания, лава и движение на тектоничните плочи?
- Ако те разбирам правилно, повтарящата се като грамофонна плоча “Ода на радостта” е, според теб, метафора за кризата на европейската идея, която постепенно се превръща в дразнещо клише - патетично, фалшиво... Навярно си прав, Европа през последните няколко години не звучи като “Ода на радостта”. Кризата е факт. Тя може да бъде видяна в икономиката, но и в главите на хората. Макиавели е убеден, че всяка държава и всеки владетел имат своето “добро време” и своето “лошото време”; и добрият държавник е този, който в добрите години успява да натрупа достатъчно политическа лоялност, която да му позволи да преживее “лошото време”. Така че, въпросът е успял ли е ЕС да изгради достатъчно доверие у гражданите, което да му позволи да оцелее в сегашния период на криза. Силата на Брюксел е неговата “разумност”, това е и неговата слабост. Преди време попаднах на интересно изследване. Експерименти потвърждават, че когато човек трябва да обсъжда даден проблем на чужд език, той е по-склонен да предпочете това, което изследователите определят като “рационално поведение”, тоест, различно от поведението му при обсъждане на същия проблем на родния език. Това навярно обяснява защо дипломатите са по-миролюбиви от военните; или защо сме умни, когато съветваме приятелите си как да се оженят или разведат, и се проваляме, когато сами трябва да го направим. Чуждият език и чуждият живот ни правят "по-рационални" и “по-умерени”, но те са и бариера, която ни пречи да разберем собствените си емоции. Кризата на европейския проект, изразена в постоянното повтаряне на мотиви от “Одата на радостта”, в голяма степен се корени в пропастта между мисленето на роден език и мисленето на чужд език. В ЕС никой или почти никой не говори на собствения си език, това прави решенията на Брюксел по-рационални, но и емоционално непреводими. И ЕС винаги преживява криза, когато хората се изправят пред урните и гласуват на своя роден диалект. Това се случи и на последните европейски избори. Елитите отказват да разберат, че за голяма част от хората на стария континент обединението на Европа е и най-хубавото, и най-лошото, което се е случило в живота им. Най-хубавото, защото е отворило границите и е дало шанс на милиони да постигнат неща, които до вчера са изглеждали невъзможни; но и най-лошото, защото с отварянето на границите е разрушило определен начин на живот. Първата ти мисъл, когато станеш част от Европа, е, че ако искаш, още утре можеш да заминеш за другия край на континента и да правиш неща, които никога не си опитвал преди, да измислиш себе си по нов начин и въобще радикално да промениш живота си, но второто ти усещане е, че ти може би ще останеш тук, където си роден, но твоите приятели ще заминат и вече нито твоят град, нито твоята страна ще бъдат същите. Предполага се, че през последните 25 години около 800 хиляди души са напуснали България. Изчезнали са хора, за които си искал да гласуваш или които си се надявал да гласуват за теб, хора, с които си искал да работиш. Тяхното заминаване рязко променя страната. В момента България страда от липса на критична маса от хора, които са способни да я променят. И тази липса на критична маса не е български проблем, той не е свързан с това колко успешен или неуспешен е преходът. Балтийските страни и Полша са пример за успешен преход, но една трета от литовците днес живее извън Литва. По улиците на Лондон непрекъснато чуваш полска реч. За пет години при управлението на Орбан 600 хиляди унгарци са напуснали Унгария. Това са огромни промени. И когато се извършват в малки и застаряващи нации, това предизвиква демографска паника и променя начина, по който хората мислят за Европа. Затова не е случайно, че Западна Европа е разтърсена от антиимиграционни настроения, а в Източна Европа вече се наблюдава протестна вълна срещу чуждите инвеститори... Рязкото отваряне на обществото, както и рязкото му затваряне неминуемо предизвикват съпротива. Масовото напускане на страната допринася за надигащото се усещане за провал, включително у онези, които успяват. Защото какво значи да успееш, ако успехът не може да бъде споделен. Парадоксът на края на Студената война е, че архитектите на новия европейски ред решиха да не допуснат промяна на границите (принципът на самоопределение на нациите преначерта картата на Европа след Първата световна война) и да не допускат насилствено преселение на хора (това се случи след Втората световна война); тяхната амбиция беше да променят характера на границите, да ги направят невидими. Но ако погледнем резултата от това усилие, ще видим, че навярно повече хора са напуснали родните си места през последните 25 години, отколкото след края на Втората световна война; и че границите все пак се променят или поне има силно желание те да се променят. Желанието на Шотландия и Каталония за независимост и решението на украинското правителство да построи стена по границата с Русия са неочакваните резултати от така желаната Европа без граници. Периодът, който започна с рухването на Берлинската стена, завършва пред очите ни с издигането на Кримската стена.
- И така стигаме до страховете ми…
- Усещането, че нещо страшно и непоправимо може да се случи всеки миг, е неизбежно в свят като нашия - природни бедствия, нови технологии, надигането на радикални идеологии, лавина от информация, която ни залива. Ужасът е станал всекидневие и това навярно ни приближава до светоусещането на средновековния човек, който също е живеел непрестанно с мисълта за края на света. Ние се страхуваме, че ще се върнем към един свят на разрушения - светът на XX век, но също така се страхуваме от смелия нов свят на технологиите и пълната прозрачност, който се опитваме да изградим. Това, което отличава нашите страхове от страховете на средновековния човек, е, че нашите страхове много приличат на страховете на дете, което до късно през нощта е гледало филм на ужасите. Страховете ни са много релефни, но не непременно много реални. Ние се страхуваме от всичко и за това не се страхуваме истински от нищо. И е много трудно да отличиш утопията от антиутопията. Утопия или антиутопия е романът "Кръгът" на Дейв Егерс? Той разказва историята на един прозрачен свят, в който огромна технологична компания - "Кръгът", радикално е променила начина, по който живеем. "Кръгът" е въплъщение на всичко, което ни покорява в света на новите технологии - иновация, идеализъм, усещането, че няма проблем, който да не може да бъде решен. В този нов свят магическата формула е СУП - Страст, Участие, Прозрачност. В този свят има по-малко престъпност, има повече права, в него "споделянето е грижа" и всяка тайна е лъжа. Хората, които работят в "Кръга", са новите революционери - те са уверени, че могат да решат всички проблеми, които измъчват човечеството, и даже са решили да преброят колко са песъчинките в Сахара. Предизвикателството "Кръгът" е, че романът ни плаши не с история, в която побеждават лошите, а с история, в която побеждават добрите, красивите и талантливите - хората с идеали и въображение. В новия свят на прозрачността няма анонимност и фалшиви идентичности, там никой не отвлича деца, защото в костите на децата са монтирани чипове, така че родителите им винаги знаят къде са. В този свят един от героите не може да изпита сексуално удоволствие, ако партньорката му не е готова да оцени представянето му по скалата от 1 до 100, защото всичко, което не е измерено или оценено, не съществува. В този свят политиците заслужават доверие само защото са напълно прозрачни. Те са приели да им бъде инсталирана камера, която никога не спира да работи, и всеки от избирателите във всеки един момент може да види и чуе какво прави неговият представител, какво говори, с кого се среща. В този свят без тайни няма предателства и няма приятелства. Няма предателства, защото обществото ни е делегирало правото да донасяме срещу самите себе си. Всеки е информатор и ентусиазирано поставя автодоносите на своята страница във фейсбук, в туитовете си, в потока от информация, който той е подарил на човечеството. А няма приятелства, защото приятелят е човек, на когото си решил да довериш тайните си, избрал си да повярваш на него, а не на някой друг. Но в света на тоталната прозрачност няма тайни, там всичко е на показ и затова всички са си еднакво близки. Тайната - валутата, с която си купуваме интимност, е премахната. Ние сме затворени в страховете си. Светът, от който идваме, е ужасен, но светът, към който отиваме, ни изглежда още по-плашещ.
- Страховете са основателни. Случващото се в Украйна, например, не е въображаема, а напълно реална и опасна действителност.
- Както всеки град има своите опасни квартали, така и всеки международен ред има своите периферии, които се сриват при криза. Както Титова Югославия можеше да оцелее само в света на Студената война, когато всички велики сили имаха интерес от нейната разкраченост между Изток и Запад, така и постсъветска Украйна успяваше да просъществува само защото Русия приемаше правилата, установили се след края на Студената война. В мига, в който Русия изяви претенция за своя сфера на влияние, Украйна се оказа в криза на държавността. И това, което се случва там, е класически пример за преплитане на минало и бъдеще. Това, че една велика сила слага ръка върху част от територията на съседна страна, е класическа сцена от миналото и мнозина се изкушават да твърдят, че Путин живее в XIX век. Но в същото време формата, в която се осъществява подчиняването на Украйна, е открадната от бъдещето. Няма обявена война, но има хиляди "зелени човечета" в Украйна. Русия официално опровергава присъствието на руски специални части в Крим и седмица по-късно Путин лично награждава бойците от специалните части, които са се отличили при операцията в Крим. Пропагандната война се води по нови правила. Идеята вече не е, че всеки има своята истина. Идеята е, че всичко е истина. И всяка информация е просто хипотеза, която никой няма време да провери. Руската официална медия сериозно обсъжда възможността сваленият от сепаратистите самолет да е пренасял… мъртви тела.
- Присъстваме ли на раждането на един многополюсен свят?
- Присъстваме на погребението на поствоенния европейски ред. През март 2014 г. европейците се събудиха в Света на Путин. Изведнъж осъзнаха, че войната в Европа е възможна и че не могат да разчитат на международни споразумения, които да пазят границите на страните им. Европейците бяха шокирани от откритието, че икономическите взаимозависимости водят по-скоро до несигурност, отколкото до сигурност. И това, че ЕС е най-големият търговски партньор на Русия, а Русия доставя газ на Европа, не е достатъчно, за да защити териториалната цялост на Украйна. Военното превъзходство на НАТО над Русия не попречи на Москва да започне неофициално обявена война с Украйна.
Кризата в Украйна разкри, че незападните сили не са заинтересовани да инвестират в запазването на постмодерния ред в Европа. Бразилия, Китай, Индия и Южна Африка не се присъединиха към усилията на Запада да накаже Русия - те се въздържаха при гласуването в ООН за санкции срещу Русия. Възползваха се от безизходната ситуация между Русия и Запада и прегърнаха възможността за приключване на някои големи търговски сделки с Москва. За тях кризата в Украйна беше локално европейска, а не глобална.
И въобще, европейците се почувстваха като жабата, поставена в студена вода, която постепенно се нагрява, и жабата успява да се свари, без дори да разбере това.
- Защото Европа и европейците са обсебени от собствените си проблеми ли?
- Защото, в крайна сметка, световната политика днес се определя не толкова от конкуренцията между световните центрове на влияние, а от вътрешната нестабилност на великите сили. Глобализацията направи света по-свободен, но и по-труден за управление. И това, на което сме свидетели, е не сблъсък на идеи как да се управлява глобализацията, а опит на всяка отделна страна да овладее надигащата се съпротива срещу глобализацията. В свят, основан върху икономическа взаимозависимост, изведнъж всички започнаха своята борба за независимост. Американците в момента говорят за шистовия газ повече, отколкото за Библията. Евтиният шистов газ е гаранция за американската независимост. Парадоксът е, че повече независимост значи по-малко влияние. Защото, ако Америка е енергийно независима - примерно, от източниците в Близкия изток, има ли една поне причина Саудитска Арабия да вярва, че Америка ще я защити? Защо да я защити? Заради споделени ценностите, заради готовност на американското обществено мнение да подкрепи Саудитска Арабия? Пълен абсурд. Но ако Саудитска Арабия не вярва, че Америка ще я защити, защо тя трябва да прави това, което иска Америка? В един взаимосвързан свят независимостта е източник на твоята сила, но и източник на твоята слабост. Това, между другото, е голямата разлика с времето на Студената война, когато двата блока бяха в някакъв смисъл самодостатъчни, всеки от тях беше отделен свят.
Какво се наблюдава при Китай? Тя е една от страните, най-много зависими от глобална икономика, най-много търгуваща със света. В един момент обаче започва да открива, че това, което я е направило силна, а именно нейната интеграция в света, е и основа на нейната уязвимост. Да си част от глобалния свят е като да изпратиш детето си на детска градина - няма начин то да не се зарази от грипа, който върлува в квартала. Всяка чужда криза става твоя криза. И постепенно китайското ръководство започва да се опитва да смени източника на растеж. Ако преди източникът на растеж е бил главно експортът, сега започва силно да се увеличава вътрешното потребление. Започва серия от политики, в които Китай иска да расте много повече на базата на собствено потребление, отколкото на това, което изнася. Това е същата логика, „Ние не искаме да зависим от другите“. Както американците не искат да зависят от нефта на Близкия изток, така китайците не искат да зависят единствено от това какво другите купуват от тях. В случая на Русия става дума за нещо много сходно. Бунтът на Русия срещу европейския ред се вписва в световното въстание срещу глобализацията.
- Това ли е определящото в позицията на Русия?
- Стратегията на Путин може да се нарече агресивен изолационизъм. Кремъл се опитва да изгради държава-цивилизация, която търгува със света, но е предпазена от културните влияния и политическия натиск, който идва отвън. Путин се чувства заплашен от прекалената свързаност на Русия със света. Той иска да затвори Русия. Започвам да мисля, че има някакво критично ниво при отварянето на Русия към света, което, когато е достигнато, предизвиква неовладяема паника в Кремъл. Така се стига до реакцията на Николай I през XIX век, когато, след навлизането на идеите на Френската революция в руския елит и след като руските войски посещават Париж, императорът се опитва „да арестува” Русия в нейната културна изключителност. Това се случва след края на Втората световна война, когато Сталин започва своята кампания срещу космополитизма и изпраща на лагер много от руските войници, провинили се в това, че с очите си са видели Европа. Нещо подобно се случва и в момента. Путиновата политика в Украйна не бива да се мисли в термините на руския империализъм, а в термините на руската вътрешна политика. Путиновите действия са отговор на протестната вълна от зимата на 2012-а, която прояви кризата на модела на управляема демокрация в режим на деполитизация на населението. Именно по време на протестите, които в съзнанието на Путин бяха платени и организирани от Запада, стана ясно, че голяма част от Путиновия елит отказва да се конфронтира със същия този Запад и е склонен на съглашателство, защото парите му са в западни банки, децата му учат в западни университети и даже думите, които говори, са прочетени в западни списания. И това превърна национализацията на елитите в приоритет на Путиновата политика. Но как да накараш елитите "де се приберат" у дома, когато на тях толкова им харесва да гледат на Запада като на застрахователна компания, която ги пази от рисковете на авторитарното управление. Законите, приети от Държавната дума, които забраняваха на държавните служители да имат сметки в чужбина, бяха лесно пренебрегнати, но войната в Украйна създаде международна атмосфера, която накара същите тези пари да избягат от Запада. И затова Путин и се страхува, и се надява на санкциите, защото те разрушават руската икономика, но дисциплинират руския елит. В далечната 1993 година руският геополитик Вадим Цимбурски написа статия, озаглавена "Островът Русия". Според него, само превръщането на Русия в цивилизационен остров може да спаси руската държава. Това, което Цимбурски препоръчва, е прекъсване на тривековната руска обвързаност с Европа и превръщането на Русия в отделен свят. Путин на практика се опитва да превърне Русия в геополитически остров, остров на гнева.
- Не е ли това демонстрация на новата сила на Русия?
- Не, това е демонстрация на нейната слабост. Преди десетина години отварянето на съветските архиви ни позволи да прочетем прочутата реч на Хрушчов от 8 януари 1962 година, в която той казва, че Съветският съюз е толкова изостанал в надпреварата си със Запада, че на Москва не й остава нищо друго, освен да води агресивна политика. Предизвикателството на Путин е също не предизвикателство от позиция на силата, а от позиция на слабост. Руската икономика е неконкурентна. Руското общество стагнира, демографската картина е плашеща. Според официални данни, около 16% от собствениците на фирми в Русия са в затвора или са разследвани. Но това, че Русия е слаба, не значи, че тя няма да победи в Крим и Източна Украйна. Ние живеем в „епохата на слабите”. Едно Харвардско изследване на историята на асиметричните войни показва, че ако в периода 1800-1849 само в 12% от случаите по-слабата страна (по-малка армия, по-лошо въоръжение) печели, през 1950-1998 по-слабите страни в 55% от случаите са способни да постигнат стратегическите си цели.
- А дали Путин вижда Европа като слаба или като силна?
- Това, което руският турист вижда, когато посещава Германия или Австрия, е едно богато общество, в което няма насилие, в което влаковете пристигат на време, а полицаите не искат подкупи. Това, което Путин и неговите олигарси виждат, когато посещават някой от свръхлуксозните европейски хотели, е политици и бизнесмени, които са готови да направят всичко или почти всичко за пари. Той вижда европейски лидери, които имат страх от вземане на решения. В този смисъл, Путин презира Европа. Но той не познава Европа, защото Европа е много различна от елита, който той познава.
- Ако излезем извън Европа и тръгнем към „тектоничните плочи”...
- Спомням си, че Бжежински преди няколко години въведе метафората „глобално политическо събуждане”. Това, което той има предвид, е, че милиарди хора в различни части на земното кълбо влизат в света на политическото. Те откриват, че имат права, че имат сила. Това се случва в ислямския свят. Това се случва Африка. И това масово „глобално политическо събуждане” на много места се развива чрез разрушаване на традиционни структури на култура и власт, без да са създадени нови и ефикасни механизми на управление. В епохата на класическия империализъм няколко хиляди английски войници и администратори съумяват да управляват огромни територии. Но това е възможно не толкова заради оръжията и организацията на колониалните сили, които са много по-съвършени, колкото заради обстоятелството, че традиционната власт продължава да функционира в завладените територии. И за да управляваш, е достатъчно да купиш или уплашиш местните елити. Това вече не работи. Кризата на елитите е глобална.
- Питам се дали Европа не се опива от постоянно повтарящата се „Ода на радостта”? Дали повтарянето като мантра на лозунгите за права и демократизация не й пречат да преценява реално света? Навлизането в Либия, например. Отношението й към Русия преди Украинската криза...
- Европа не е тази, която разбута света, но проблемът е, че Европа няма силата, а и амбицията да го подреди. Японците говорят за "Galapagos syndrom". Той трябва да обясни защо японските мобилни телефони, които, според оценките на експертите, са технологично най-съвършените в света, не успяват да пробият на глобалния пазар. И хипотезата на японците е, че има продукти, които са прекалено съвършени или прекалено свързани с опита и вкусовете на дадено общество. И това не им позволява да са конкурентни на международния пазар. Същото вероятно е вярно и за европейския ред, и за европейския модел на либерална постмодерна държава. Ние създадохме модел, който трудно може да прекрачи географските граници на Европа. Но обвинението, че светът се тресе, защото Америка и Европа се опитват да налагат своите политически модели, ми се вижда пренавито. Много е важно да разделяме това, което се казва, от това, което се случва. Революциите в Арабския свят не са организирани от Запада - не защото Западът не иска, а защото не може. Когато изригва голямо, масово вълнение, външните сили могат да се позиционират, но не и да контролират. И Америка, и Европа направиха точно това - те се позиционираха и започнаха да се държат така, сякаш всички тези движения са път към Европа или към Америка. В действителност, и Вашингтон, и Брюксел не са определящият фактор за развитието на ситуацията в Египет или Украйна. Америка и Европа приличат на един колективен Кристо Явашев, който опакова реалността и така се опитва да я управлява.
Това в огромна степен е вярно и за ролята на Русия в Източна Украйна. Идеята, че всичко в света се управлява от някоя от големите столици, е налудна. В Донецк има руски специални части, но не те определят всичко, което се случва там, защото, освен тях, има местни, а има и реални доброволци, които са пристигнали от Русия не защото Путин им е наредил. Ролята, която Източна Украйна играе в политическото въображение на днешна Русия, много напомня на ролята, която Испания, испанската гражданска война са играли в политическото въображение на СССР. Голяма част от доброволците, които в момента са в Украйна, са руски националисти, които само допреди шест месеца бяха опозиционно настроени към Путин. Те са една особена част от руското гражданско общество, което в момента е станало част от държавната машина. Един от доскорошните военни лидери на сепаратистите и бивш офицер от руския спецназ Игор Стрелков през последните години се е занимавал с организиране на масовите възстановки на Бородинската битка. Той отива в Украйна, защото иска възстановка на империята, а не защото му е наредено да отиде. Именно присъствието на такива хора прави Източна Украйна неуправляема. В известен смисъл, Путин използва конфликта, за да се избави от тези хора, но рискът е, че те се превръщат в национални герои в самата Русия и неслучайно в мига, в който социологическите проучвания показаха, че същият този Стрелков е вторият след Путин най-популярен руски лидер, той просто… изчезна - и от Донбас, и от телевизионните екрани.
- Не наблюдаваме ли все пак някакъв сблъсък между една колективистична и една по-малко, а някъде съвсем индивидуалистична култура? Русия и Европа...
- Идеята, че това, което виждаме, е сблъсък между колективистичната православна култура на Изтока с бездуховния материализъм и индивидуализъм на Запада е красива, но не е вярна. В действителност, руското общество е изключително индивидуалистично. Степента на солидарност е много ниска. Руското общество е и изключително материалистично. И в Русия, и в Китай култът към материалното благополучие е много по-силен, отколкото в Западна Европа. Както в България има един абстрактен патриотизъм и едновременно с това изключително недоверие и липса на интерес към българина до теб, така и Русия е един много странен защитник на традиционните ценности. Ирония на историята е, че Русия обвинява в момента ЕС в същото, в което Европа през 20-те години на миналия век обвинява Съветския съюз: първо, че не вярват в Бога, и второ, че са за свободната любов. Но Русия трудно може да бъде видяна като икона на политическия консерватизъм. Русия е една от страните с най-много разводи и аборти в света. В Русия липсата на грижа за децата без родители е признат проблем. Русия след САЩ е втора като процент от населението, което се намира в затвора. В този смисъл, консервативната политиката на Путин (също разведен) е опит за инструментализация на културната криза вътре в западните общества.
Нека да погледнем по-внимателно на Путиновата война срещу хомосексуализма. Тя в моите очи е много повече свързана с традиционното подчиняване и унижаване на другия чрез превръщането му в “петух”, което е характерно за руската лагерна култура, отколкото с някакъв православен консерватизъм. Истерията срещу хомосексуализма е свързана и с кризата на отношенията между бащи и деца в рамките на Путиновия елит. Повечето от децата на руските управляващи учат в скъпи частни училища на Запад, където хомосексуализмът е разпространен и приет. И именно невъзможността на елита да общува със собствените си деца в голяма степен обяснява яростта на провежданата кампания. Но - и в това е слабостта на Путиновия консерватизъм - едно голямо социологическо проучване, проведено в 13 страни на ЕС, показва, че, за разлика от антиимиграционните настроения, които се споделят еднакво и от млади, и от стари, младите не виждат хомосексуализма като проблем. Путин замръзва в светоусещането на собственото си поколение.
И в този смисъл ми се вижда странно, когато мнозина говорят за някаква нова мека сила на Русия. Повечето от хората в Европа, които поради едни или други причини защитават Путин, не познават или не харесват Путиновото общество, но за тях подкрепата за Путин е просто начин да изразят неприемането си на Запада - на неговите ценности или неговите политики. Ако искате да промените вижданията на някои от яростните русофили у нас, не е нужно да ги атакувате във форумите, просто съберете пари и ги изпратете да поживеят една година в Русия.
- И все пак, няма ли сблъсък на ценности?
- Има сблъсък между ценностите на общността и вълната на индивидуализъм, която залива света. Но той се случва извън Европа. Такъв сблъсък може да наблюдаваме в Индия, където надигането на една индивидуалистична средна класа застрашава традиционните индийски общности. Това се случва в ислямския свят. Това се случва в Америка, където, за разлика от Русия, има много силни религиозни общности и религиозният консерватизъм е политическа сила. Драмата на Русия е, че тя не вярва в либералните ценности на Запада, но е неспособна да се завърне към колективистичните ценностите на една традиционна Русия, защото съветският период е унищожил руската община - социалната база на този консерватизъм. И затова днес завръщането към традиционните руски ценности е проект, не по-малко утопичен от проекта за изграждане на комунистическо общество в Русия. Руският философ евразиец Александър Дугин е най-яркото въплъщение на тази невъзможност. Той изглежда като Солженицин, но мисли като Пелевин. Облича се като мужик, но говори на "постмодерн" и никога при отсъствието на камера. Когато за първи път се срещнах с него преди седем години, усещането ми беше за посещение на театър.
- Като Бернар-Анри Леви. Той направи филм за себе си - как помага на либийския народ, как се среща с бунтовниците, със Саркози, кадри на самолетоносач и прочее.
- Бернар-Анри Леви и Александър Дугин са прекрасна двойка. Те са най-яркият пример за ангажирания интелектуалец като поп икона. Те са символ на кризата на европейската интелигенция. И двамата говорят като пророци - те казват, но нямат време да доказват. И двамата са в състояние на перманентна морална възбуда, без да се раздират от вътрешни съмнения. И двамата искат да ни убедят, че техните думи правят история, но те не правят история. И двамата са възмутени от пасивността на собствената си цивилизация и от бездействието на собствените си лидери, но и двамата са готови на всичко, за да са по-близо до същите тези лидери. Бернар-Анри Леви спасява човечеството. Дугин спасява Русия. И двамата са захласнати от естетиката на войната. Бернар-Анри Леви убеждава Саркози да бомбардира Либия. Дугин се опитва да убеди Путин да присъедини Източна Украйна към Русия… Така в момента изглеждат големият руски интелектуалец и големият френски интелектуалец в действие.
Преди време попаднах на един от новите романи на Пелевин. В рамките на романа става ясно, че руското разузнаване е успяло чрез свой агент зъболекар да проникне до президента Буш и да монтира в един от кариесите му малък високоговорител, така че всеки път, когато мисли, че чува гласа на Бога, Буш чува гласа на Москва. И този глас -убеден и убедителен, глас, който прилича на гласа на Левитан - го кара да нападне Ирак и да извърши и други подобни подвизи. Интелектуалецът днес трябва да избира - да бъде зъбобол или да бъде гласът от кариеса. Но ако избере второто, рискува да бъде не пророк, а провокатор.
- Накрая. Понеже сме в навечерието на двайсет и петата годишнина от 10 ноември 1989 г., спомняш ли си кога и къде научи за свалянето на Живков? Има ли смисъл да се връщаме към онази точка на експлозия/имплозия в миналото ни, какво би ни донесло връщането?
- Научих го в Народната библиотека. После отидохме в Яйцето и това, което ми е останало в съзнанието, е, че в някакъв момент професор Николай Генчев ни предложи да изпеем “Боже, царя ни пази”. Тогава това беше шега.
Разговора води Христо Буцев
още от автора


3 - 30.09.2014 00:19

От едното любопитство
От: Облак бял
се загледах в този текст. И не го дочетох. Защото интервюирания си разказва някаква негова лична(?) версия, която обяснява поне 5-6 пъти с железния аргумент, че бялото може да е лошо, но носи и добро. Ако пък е черно, същото. В тази пърхаща игра, в която съвсем неслучайно се постулира псевдо аналитичност, със свободни упражнения върху факти (забележително отвсякъде еднопосочни), все пак се стига до самооткровението на слабостта. Как самият Путин бил вече разведен и това не щеш ли е основанието, което търсим, за да защитим имагинерна позиция как се определя съдбата на нечие бъдеще. Руско, световно и каквото вземе, че се присети някой случайно наминаващ. За бягството по същество от рационалните въпроси на Буцев се чудя (въобще не се очудвам) дали този Кръстев е необходим. За него в личен план е без съмнение. За останалите иде реч.
И ако не бяха те, останалите, директно ще кажа - този материал е забележително слаб. Култура си знае. Аз също. Защото я чета.
2 - 28.09.2014 06:16

Иван Кръстев или Юлия Кръстева?
От: Борислав Л. Георгиев
Доколкото ми е известно, не са роднини. Изглежда, не споделят и еднакви политически ценности. Вчера прочетох текста на лекцията на Юлия Кръстева в СУ. Днес - това интервю с Иван Кръстев. Предпочитанията ми са определено за Иван Кръстев. Започнах да публикувам цитати от интервюто във Фейсбук. Скоро открих, че е най-добре да дам връзка към цялото интервю.
Останалото е мълчание, както е казал Шекспир...
1 - 27.09.2014 23:43

-
От: Щирлиц
Стигнах до края на текста и открих, че няма нито един коментар. В това спонтанно уважение към собствените мисли на хиляди към техните неизвестни съ-читатели има нещо като религиозен ритуал - рефлекс, изпълнен със стар смисъл, който може да е забравен, но е част от епидермиса. В това уважение прозира Коприна....
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”