б и п" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Постмодернизмът ни между <i>б</i> и <i>п</i>
Български  |  English

Постмодернизмът ни между б и п

 
Не много често се появяват такива статии[1]. Затова те заслужават цялото ни внимание. Заслугата им е, че придават някаква триизмерност на литературното, като го отлепят от плоскостта на всекидневните страсти. Всекидневието има тая способност да разтваря собствено литературното (каквото и да означава това) към ред quasi-пространства, които всъщност го съставляват в неразграничимата синкретика на “живото” му случване. Където литературата става в цялата си хаотична необистреност, в неразграничимата равноположеност на всичко. Важен елемент от този кипеж на актуалността е скандалът – виталните гърчове на литературното тяло, преди да се отлее в бронзовите пози на историята.
Но полезното на тези скандали, припламващи ефимерно по един или друг повод, е ако успеят да се капитализират в статия като тази на Яна Б., която да ни припомни, че независимо дали си даваме сметка или не, актуалната литература – онази, в която съучастваме – е част от по-едри, обемащи я сюжети, хоризонтални и вертикални…
И тук стигаме до същността: тъкмо разривът между хоризонталното и вертикалното е ключовата точка, където покълва една възможна дискусия. Оперирайки главно с тази опозиция (и с разнообразните деривати, които тя скрито съдържа в себе си и в които се разроява: синхронен контекст и генеалогия, общо и особено, заето и автохтонно, норма и отклонение, класическо и съвременно, класицистично и романтическо, рационално – ирационално, съзнавано – несъзнавано; тъждество и различие), ще се опитам да аргументирам някои несъгласия. Ще го направя и в двата плана – вертикален и хоризонтален. Но скритата ми цел ще е да покажа тяхната неразривност, неразчленимостта на координатната система, в която се случва литературното.
Статията на Яна Б. ми е ценна главно с това, че дава повод да се види литературата като исторически процес със собствена вътрешна логика. Да се дебатират вътрешните обеми на този процес, т. е. философията на литературата и литературата като философия, като част от общата философия на историята – или като неин пълноценен заместител. Максимално широка проблематика, която по някакъв магически начин се побира в дядовата ръкавичка на случай от всекидневната практика.
Прекият, макар и успешно надхвърлен повод на статията е околонаградният скандал покрай романа “Възвишение”. Това ни въвежда пряко в сърцевината на дебата, както той е формулиран от авторката: защо “Възвишение”, а не “Джобна енциклопедия на мистериите”? Важен въпрос, доколкото отговорът маркира точно онази точка на литературната координатна система, в която хоризонталното и вертикалното се срещат и сблъскват.
Прекрасно е уловена симптоматичността на дилемата, натовареността й с особена представителност.
“Възвишение” е несъмнено важен роман (важен е нещо принципно различно от добър). Тази важност е преди всичко литературноисторическа. В големия сюжет на литературата – или националнолитературния метаразказ, както биха казали постмодернистите – най-важни са онези творби, които се включват активно-диалогично в този сюжет/метаразказ, а не непременно най-качествените сами по себе си.
“Възвишение”, за разлика от “Джобна енциклопедия…”, е такава творба. “Джобна енциклопедия…” е хоризонтална творба, “Възвишение” – вертикална. “Джобна енциклопедия…” е сръчно възпроизведена схема, чиято арматура е ясно оголена (от вавилонската библиотека на Борхес до хазарския речник на Павич). Независимо от собствените си качества (които тук не обсъждам), “Джобна енциклопедия…” е предимно преводна, побългаряваща, калкираща творба; и в крайна сметка, скрито постулираща националното литературно пространство като периферно и вторично, осъдено прилежно да следва и възпроизвежда готови модели в напъна си за “универсалност”. Или по-точно – да бъде припознато като такова от някакъв въображаем, въобразен и фетишизиран отвътре, от самото него Център. Именно разпознаването на такива фетишизиращи стратегии в гледната точка на авторката пораждат първото ниво на несъгласие.
“Възвишение” е вертикален роман не в елементарния смисъл на националното (като диалект или като фабула). А тъкмо доколкото успява да реализира пълноценен синтез на хоризонтално и вертикално, на схема и същност (или на п и б, ако перифразирам Яна Б.). Романът е зрял синтез на постмодерното в своята формулна схематика, като език, и постмодерното в своите национални обеми, чрез които то се реализира в есенциалния си вид през 1990-те. Логичен завършител на “осевия” сюжет, чрез който се състоя българският постмодернизъм, т. е. постмодернизмът в своя български вид. По силата на един обективно съществуващ жанров телеологизъм, този зрял синтез можеше да бъде само романов, въпреки че самият сюжет се състоя пълноценно и абсолютно в жанра на поезията през “осевия” период на 90-те.
…Тук се налага да отворя скоба, за да резюмирам основната си литературноисторикофилософска теза (подробно аргументирана в редица статии, както и в книгата ми[2]). Българският постмодернизъм – именно като български – се състоя главно през 90-те като литературна философия на националната история и изцяло в жанра на поезията. Оттук и принципното ми несъгласие с иначе много стойностното и нужно изследване на Галя Симеонова-Конах “Постмодернизмът. Българският случай”[3], което разглежда романовите изяви на направлението в най-новата българска литература. Извънредно богато на инвективни прочити на микроравнище, то страда от една концептуална грешка спрямо “българския случай”: тъкмо за “българското” случване на постмодернизма (в най-дълбокия, идеологически смисъл на понятието) романът няма особено значение. В своя истински, автохтонен вид, като литературноразвойна органика, като част от вътрешния саморазвой на литературния процес, а не като калка на вносни схеми, българският постмодернизъм се случи пълноценно не в романа, а в поезията през 90-те. Именно там – в поезията и през 90-те – той изпълни своята литературноисторическа роля, независимо от това, какво и къде се случва с него в момента или ще се случва занапред. Там изконсумира своята класичност (в ретроспективния смисъл на Елиът; към любимия Елиът ще се върна по-нататък). Но по силата на обективния жанров телеологизъм, той трябваше да намери романовата си реализация, за да постигне окончателната си литературноисторическа завършеност, т. е. да слезе от сцената и да отстъпи място за следващото пост-, каквото и да е то. (Както някъде писах, романът като Наполеон излиза на историческата сцена, за да осъществи в абсолютен вид и същевременно да отмени революционния екстатизъм на поезията; и – като Фортинбрас – да изнесе труповете.)
Така аналогията “Джобна енциклопедия…” – “Възвишение” се очертава като литота на един същностен проблем: българският постмодернизъм като повече български или като повече постмодернизъм?
Радикално модернисткият патос на Янината теза е съвсем ясен и подробно разгърнат. Но това не го прави по-приемлив, доколкото се основава на добре познатата моноцентрична логика – че някъде другаде нещата се случват в “правилния” си вид, а ние тук, закъснелите и недоразбралите, все ги изкривяваме. И в частност – защо българската литература, включително и в постмодерните си изригвания, продължава да кръжи около колективното?
Ще предложа един възможен отговор (и мнозина биха казали, че тъкмо това е правилният подход към проблема). Началата на различието могат да се потърсят в неизбежния религиозен субстрат на културната парадигма, в цялостната конституция на източната и западната култура с корени в църковната схизма от 1054 г. Светогледно разделение, предопределило дълбинно култивираното пребиваване на източния (православен) човек в митологично-интуитивно (и заедно с това сетивно) възприятие на логическите структури, при това гарнирано с живи митофолклорни остатъци и патриархална предразположеност към колективното, намерила впоследствие и своите социално-етатистки отражения. И от друга страна, католическото наследство на западната култура с корени в римския субективизъм, рефлектиращ психологизъм и етатистко-юридически практицизъм – наследство, което истински, максимално, до хипертрофия ще бъде развито в епохата на буржоазна модерност от протестантските течения и артикулирано от англосаксонската, предимно англо-американска литература, така харесвана от Яна Б.
Харесването, разбира се, не е беда. Бедата започва в момента, когато тази и единствено тази литература се постанови като “образцова”, универсална, “правилна”, а всяка друга традиция – като непълноценна, като отклонение. В подобна логика класическите строфи на Пастернак са несъмнена девиация (спрямо кантосите на Паунд, например). Но проблемът на тази логика е, че поражда собственото си огледално отрицание: от гледната точка на “източния” тип природно-сантиментална традиция също толкова погрешен би бил западният рационализъм. И също толкова резонни биха били основанията.
Лично аз не смятам, че качествата на едно стихотворение зависят от това, дали е написано в рими или в свободен стих. Нещо повече; мисля, че тъкмо в своята различност двете традиции инвестират взаимно една в друга допълнителни стойности.
Това е един възможен отговор. (И това е моят втори отговор, който ще развия по-нататък.)
Но това не е радикалният отговор. Радикалният отговор на подобни питания би бил нулевият: защото просто е така. Всяка обстойна аргументация заплашва да затъне в тавтология. Но аз ще си позволя да направя още една крачка: защото такава е волята на суверена, чийто израз литературата е.
Принципно некоректно еда се пита защо една литература не е друга. Не на последно място, и защото дори в синхронната си проекция тя е исторически продукт на констелация от определени фактори с частен характер, които в своята съвкупност оформят особеното, т. е. националното. И в този смисъл една национална литература се разгръща като есенциалността на един народ, както гласи една романтическа теза – стара, но неизбежна.
Литературният метаразказ е перфектната артикулация на колективния “вътрешен” живот в неговите утаени дълбини. Но и негова дискусия.
Мощен поток, който претопява и влачи всички индивидуални воли, включва ги в общото течение, дори и онези, които осъзнато и яростно му противостоят. Синкретична хомогенизация на хетерогенното.
Литературата – такава, каквато е – е израз на това дълбоко колективно живеене, на колективното в неговата тоталност, едновременно като природа и логос.
 
2.
Впрочем, разбираема е подобна позиция у Яна Б. – прекрасен и, бих казал, пристрàстен познавач на античната гръко-римска класика и нейните рецепции в западния, предимно англосаксонски модернизъм. Именно там, до класическата Античност (праначалата на “нашата”, както пише Елиът, култура) стига той, елиминирайки сантименталното наследство на Романтизма. Античната култура е въведена като парадигма. За Елиът класическото е преди всичко формулност, структура, канон, т. е. – език. Перфектният “обективен корелат”, чиято математическа безличност да дисциплинира емоционалната екстатика на “душата”.
Като преоткрива универсалисткия ресурс на “класическото”, модернизмът препотвърждава родословието си от Класицизма и Ренесанса. Връща поезията в рационалисткия фарватер, очертан от М. Вебер, който Романтизмът – този опасен ексцес на “вътрешното” – е взривил. Античната класичност заработва като усмирителна риза, предотвратяваща непредвидимите буйства на субективното – органично, конкретно и особено.
И тук настъпва един фундаментален разрив – между модернизъм и модерност. Реализирайки универсалисткия блян на модерността, модернизмът изгубва най-великото й достояние – субекта. Азът – индивидуален или колективен – е оплоскостен в логосната структура на езика, който елиминира “частния случай”, зареден с потенциално опасните сили на различието. Един език-логос, обладаващ аполоновска яснота, който да неутрализира хетерогенното наследство на романтизма, дионисиевско по природата си.
И всъщност, оттук започват фаталните родства на модернизма с идеологическия монодискурсивизъм на късната модерност през ХХ век. Нашият “източен” опит от втората половина на века ще бъде образцово, но далеч не единственото проявление на това.
…Но да се върнем към изходната теза на Елиът. Ако “класическото” е не само първоначално, но и есенциално за една култура (за “нас”, пише Елиът, това са преди всичко литературите на Гърция и Рим), то за нас, българите, и за нашата българска литература тази абсолютна първозданна епоха на абсолютна класичност е Възраждането – автохтонното начало на българската модерност. Силно семиотизирана епоха-образец, задала канона, езика на “българското”, неизчерпаем резервоар на семиотичен ресурс с обновителни енергии. Онова, което в сравнително-функционален план за една културна/литературна традиция е класическата Античност, за българската култура/литература е родоначалната и силно семиотизирана епоха на Възраждането. Семиотичност, утаена в етноцентричния етап на Канона.
Можем да развием аналогията докрай: както западният “висок” модернизъм се преражда в собственото си пост-, потапяйки се в извора на класическата (си) Античност, така по аналогичен начин в кризисния момент на обновлението си “високият” български модернизъм от втората половина на ХХ век се връща към “вечното”, еталонното време на собствената си литературна и културна традиция. Иначе казано, трансмодерният поврат в българската модерна поезия на ХХ век се случва под сянката на Българското възраждане. Преартикулира се на зададения от него език.
Но Българското възраждане е романтическо, “немско” по етоса си.
В особения “етос към актуалността” на Немския романтизъм езикът не е абстрактна структура, а точно обратното – колективна “душа”. Неговото “назад” не означава хронологично връщане в една класическа епоха-образец; “назад” означава надолу и навътре, слизане в подрационалните (дионисиевски) бездни на “вътрешния” Аз – индивидуален или колективен (срещащи се в сферата на особеното и в смисъла, в който немската романтика мисли народа като колективен, исторически детерминиран субект). Спускане в потайностите на метафизичната “душа”, разтварящи се под изразимостта на онова, което езикът-логос е в състояние да артикулира.
Част от мощния кипеж на 60-те, българският постмодернизъм възниква и се разгръща през втората половина на века като съпротива срещу Аполоновия логос на един идеологически език (и артикулираната от него История), възстановявайки потиснатото наследство на Романтизма. Чрез поезията между 60-те и края на 80-те (Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов) той съредно на събитията в западната култура и по аналогичен начин преживява трансмодерния поврат, работейки в плоскостта на езика-структура.[4] Но в същото време, постмодерното се кумулира диалектически, като отместване от плоскостта на езика-структура надолу и навътре към вътрешните обеми на артикулираните от него разкази и истории. Отместване паралелно и на различни равнища: от класицистичното родословие на модерността към романтическото, от универсалното и хомогенното към особеното, хетерогенното, от логоса към скритото му “под”. Структуралистката парадигма на езика е сдобита с обем, който е едновременно психологически, политически и исторически, във всичките свързвания помежду им. Случващото се в парадигмата на езика е само симптом, артикулация на дълбинни, “вертикални” събития. Синтактичният разпад и семантичният блокаж са симптом на скрити, “вътрешни” травми – травми на Историята и нейния субект.
Този развой от актуалната идеология на комунистическия език към идеологическия език на “българското” българският постмодернизъм претърпява в собствената си онтогенеза между 60-те и 90-те, както – в един силно сгъстен вид – и в самия период на 90-те. Преход от плоскостта на езика-структура към идеологическите разкази, съдържащи се в него и под него. Този саморазвой от актуалната идеология на комунизма към идеологията на “българското” е по същество усвояване на универсалната парадигма – диалектическа трансформация на универсалното в частно и особено.
В синхронния си контекст различието изглежда ясно очертано (“там”–“тук”, западно–източно, централно–периферно, моделно–вторично). Но колкото по-навътре в него навлизаме, толкова по-релативни стават нещата: в различията се таят тъждества и обратно. Антитезата се радикализира и едновременно снема чрез едно от проявленията си: отношението между общото (универсалното) и частното (особеното) – отношение на тъждество и различие, двойствено в същността си. Общото е едновременно друго на частното, но и включващо го в себе си. А частното (единичното, особеното) е едновременно друго на общото, но и съставляващо го.
Българският постмодернизъм се реализира пълноценно тъкмо чрез “връщането” си към и в “българските” езици на Възраждането.
Но за разлика от неокласицистичния опит на Елиът, това връщане към Възраждането не е хронологическо, а метафизично – то е слизане дълбоко надолу и навътре в колективната душа като реален или липсващ субект на историческото (си) битие.
Именно в качеството си на парадигматичната българска епоха (“най-българското време”), Възраждането е задало самия език на “българското” като идеологическа свръхструктура, като “големия” колективен разказ на българската модерност – разказ, едновременно “голям” и частен, “малък”. Този (мета)разказ е разказан/конструиран от литературата в нейния идеологически абстрахиран вид – етноцентричният етап на канона между Паисий и Вазов: абсолютният Канон. Но е разказан/конструиран именно като подмяна на модерния исторически логос. Българското историческо битие се е състояло пълноценно не в реалното и не в логоса на Историята, а в самия литературен разказ като колективен фантазъм, едновременно идеален и силно травматичен. Историята се е случила като колективен мит – като собственото си несъзнавано (Unbewußte).
Логосът на българската модерна история и колективно битие е вътре в себе си отместен в колективно-митологичното; пълноценно реализиран като-себе-си в собственото си друго – чрез литературния метаразказ като заместител на реалполитическото, като колективна митология, есенциално снета в литературния разказ от Паисий до Вазов.[5]
Така, заемайки се с деконструиране на големите разкази на Модерността, на българския постмодернизъм закономерно му се налага да оперира с етноцентричния канон, произвел големия разказ на “българското” – митологичният корелат и заместител на историческото битие; и заедно с това – самото историческо битие.
Отделяйки се от модернистичния си произход, западен и класицистичен по етоса си, българският постмодернизъм възстановява романтичната парадигма на Възраждането: езикът като вътрешна “стихия”, артикулиращ метафизичния разказ на историята – българската философия на историята. Изследва онзи вътрешен обем на “българското”, в чиито параметри Аполоновият логос на историята се е отмествал в небулозните бездни на колективните митове. Езикът като ключ към колективната “душа”, отвеждащ навътре и надолу в подземията на историята. Утаеност на колективното битие в сумрачните подземия на Езика.
Езикът-структура като език-битие, важен и интересен чрез съдържащите се в него разкази – реални и въобразени, но най-вече реални тъкмо в своята въобразеност.
Дискусия на самата политическа актуалност чрез археологически разкопки във вътрешните обеми на езика като разказ/разкази.
Целият този сюжет е телескопично реализиран в романа “Възвишение” – негов синтез и литота. Тук е обхваната и първичната история във “високото” си случване, но – състояло се чрез, като отместване в литературния разказ, вътре в себе си разколебан, двусмислен, самоподривен, хетерогенен. Състояло се в сказовата, par excellence дионисиевска синкретика на “Записки по българските въстания”, “Под игото”, “Чичовци”, “Миналото”, “Видрица”, “Факийско предание” – един разказ, открит и въведен в обращение от постмодерния опит и преартикулиран в поезията. На едно трето равнище романът “Възвишение” скрито резюмира, преговаря и окончателно отменя тъкмо това мета-проиграване на сюжета от постмодерната поезия на 90-те. Езикът като абстрактен логос е намерил своето особено в езика-диалект, двойствен по етоса си. Диалектът е етническото тяло на Езика. А като структурен похват, използван в хоризонта на литературното, той е пробив в този хоризонт, вертикализация надолу и навътре в субстрата на модерно-литературния език, размиване на логоса, затъване в смислова небулоза (честите оплаквания от читатели, че буквално не разбирали езика на романа).
 
3.
Всяко хоризонтално статукво е такова или друго в резултат на вертикални натрупвания – конкретни, работещи в сферата на особеното и произвеждащи го. Една национална литература/култура е тъкмо “такава”, а не “друга”, бидейки продукт на констелация от определени исторически, геополитически, расови и т. н. условия. Особеното не е националистичен архаизъм, а същност.
Но една национална литература/култура никога не е продукт само на вертикални кумулации на особеното, а и на активни, двупосочни (правопропорционални и обратни, позитивни и негативни) взаимодействия по хоризонтала – сближавания и разграничения, задействащи диалектиката на тъждеството и различието. Една национална литература/култура възниква, оформя се и се състои като автономно пространство-вселена, като себе-си, дори и чрез другото – доколкото абсорбира “чуждото” (универсалното), усвоява го, прави го свое. Тъкмо българската литература на Възраждането е перфектният пример за продуктивно усвояване на чуждото, за претопяване на общото в особено. Пример за продуктивно усилване на низовото и периферното. За оценностяване и функционализиране на явления, които в собствените си първични контексти са маргинални (немският и руският сантиментализъм: Кр. Шмид, Н. Карамзин).
Ключова тук е дистинкцията преводимост–непреводимост. Преводима е схемата; но тя е най-маловажният компонент. Същностно е тъкмо непреводимото. “Възвишение” е непреводима книга (също както и “Бдение над Финеган”, чийто действителен герой, според Борхес, е езикът: самият език е разказът). Тъкмо тази непреводимост – пряка и дълбинна, диалектно-езикова и идеологическа – прави “Възвишение” важна книга. “Хоризонталната” непреводимост на езика-диалект е само израз на по-дълбинни, “вертикални” непреводимости, неартикулируемости. Така, както “Черешата на един народ” е важната, емблематична книга на българския постмодернизъм от 90-те именно със своята непреводимост на който и да е случаен и ефимерен linguafranca. (По-късната преориентация на Георги Господинов към романовия жанр несъмнено е част от прагматичния личен проект на автора; преводимостта, особено на/във романовия жанр[6], е несъмнено най-прекият път към Нобел – особен обект на желание не знам дали за конкретния автор, но със сигурност за националната литература, която той така успешно представлява. Но за самата българска литература като автономно “вътрешно пространство” завинаги важна ще си остане “Черешата…”.)
Стойността на една творба, както и на една (национална) литература/култура, не се измерва с това дали е преводима и доколко е превеждана – това е по-скоро “самоколонизиращият” комплекс на провинциалиста. (Сещам се за един писател от съвсем близкото минало, който на всеослушание се хвалеше, че пишел с кратки и прости изречения, за да бъдел лесно преводим на английски.)
…Но терзания от типа: защо “там” тъй, пък при нас инак, без да искат, маркират една друга кардинална отлика и това е отликата между модерното, моноцентрично в същността си (в случая – като универсално и “правилно”), и постмодерното като алтернативно спрямо него, като особено, “свое”.
Модерното е същностно преводимо; постмодерното – непреводимо, доколкото е същностно.
Преводимо е общото, схемата, езикът-структура. Непреводимо е конкретното и особеното – онова, което езикът артикулира; което успява или не успява да разкаже. Непреводим е диалектът – тази вертикална, parexcellenceeтническа, дълбочинна проекция на езика. Диалектът е скритият разказ на езика.
И ето го възможният отговор на всички дилеми: защо “Възвишение”, а не “Джобна енциклопедия на мистериите”; защо “Изворът на грознохубавите”, а не “Митът за Одисей в новата буколическа поезия”?
Отговорът на тези “защо” може да бъде даден в различни “дискурсивни” модуси и най-лесен би бил този в казионния жаргон на постмодерния брюкселски бюрократ за “етнокултурното своеобразие” като “най-голямото богатство на обединена Европа” (“единна в многообразието си” или как беше там). Аргументите на литературния историк обаче са от друг порядък. Той търси литературноисторическите обеми на актуалната литературна ситуация, нейните “вертикални” основания, подземия и хтоноси. Мисля, че автономната логика на българския постмодернизъм може да бъде разбрана (именно разбрана, не непременно харесвана) само в литературноисторическа перспектива – като органична част/етап от цялостния саморазвой на литературния процес. Не в компаративисткия си хоризонт и не в моноцентричната логика на питания от типа: “защо там така, а тук не като там?”. Което в един метааспект означава и да мислим постмодернизма през собствената му вътрешна логика, а не “отвън”, не през тези на модернизма, който е неговото анти.
Като литературен историк за мен е важно не толкова съотнасянето на литературната ситуация в актуалния контекст, а именно начинът, по който в този контекст “външното” (и в някакъв смисъл универсалното, постулирано като ценност от Модерността) се усвоява, инкорпорира от националния литературен организъм в акта на един диалектически синтез между “външно” и “вътрешно”, между общо и особено, между схема и обем, между език и разказ или по-точно – между език и мютос (във второто значение на разказа: мит, идеология). А самия литературен развой – като поредица от подобни синхронни срезове на усвояване на “външни” и в някакъв смисъл универсални парадигми – дискурсивни, жанрови, езикови. В този смисъл ми е невъзможно да мисля българския постмодернизъм извън едрата развойна логика на цялата модерна българска литература от Паисий насетне (т. е. на литературата от епохата на българската Модерност), чийто естествен продукт той – днешният български постмодернизъм – е.
Исторически литературата на българската модерност е белязана от два свръхедри етапа – етноцентризма на Възраждането (абсолютния канон, артикулирал колективната “душа” и изградил монументалната идеология на националното, езика на “българското”) и модернизма, отстояващ универсалните ценности на индивида и неговите “вътрешни” проекции (вътрешната “душа” на модерния Аз). Тези два етапа имат на първо място своята хронологическа секвентност и в същото време представляват два константни модуса, напрежението между които съставлява диалектиката на цялото модерно българско битие през ХІХ и ХХ век – една продуктивна във всякакъв смисъл напрегнатост.
През 90-те тези два етапа/разказа ще бъдат персонифицирани във фигурите на патриархалния Дядо (дядо Вазов) и “модерния” Баща като диалектическа антитеза-единство.
Спонтанното самозараждане на българския постмодернизъм става към края на 50-те и 60-те години (Константин Павлов, Николай Кънчев) – с корени във високия модерн и ясна политическа ангажираност с каузата на суспендирания хуманизъм. Но артикулацията на хуманистичния патос е сведена (включително и по наложени езоповски съображения) до езикови конспирации спрямо идеологическия разказ. Разглобяване на монументалната митология на комунизма чрез демонтаж на езиковото й битие (включително и митоургичния език на канона от Смирненски до “априлци”). Така българският постмодернизъм преживява автохтонното си раждане като яростна, но и хитроумна битка с идеологията в параметрите на езика като идеологическа структура (в т. ч. и поетическия), едновременно универсален метаразказ на късната Модерност от втората половина на ХХ век, но и конкретна, особена реалност.
Тази конфронтация с езиковия образ и разказ на тоталната идеология бележи един продължителен развой на българския постмодернизъм чак до началото на 90-те (Биньо Иванов, Златомир Златанов, Ани Илков, Бойко Ламбовски и явлението “Петък 13”), когато антикомунистическият патос угасва и се трансформира в дълбочина.
Но политическото зачатие е задало една генетична малформация с траен ефект: модернистки радикализъм в отношението към литературната традиция, мислена като езикова структура с идеологически функции, конструираща идеологически разкази. Оттук – разобличаване на тоталитарната същност на самия литературен канон като идеологическа институция. Така интересът към колективната идеология на Българското (“големият” разказ на българското колективно битие – особеното, чрез което се реализира ранната модерност в българския си случай) възниква спонтанно в хоризонта на политическото и чрез отместване “назад” в рамките на литературния метаразказ като разказ на българското историческо битие, като пълноценна българска философия на историята. (Интерферирането на двата идеологически разказа постига формулната си изчистеност у Ани Илков в кентавричната фигура на “другаря Вазов”.)
Това движение “назад” в обема на литературния разказ от идеологията на тоталитарния соц към тази на Българското бележи превключване в началото на 90-те като преход от генетичните метамодернистки натрупвания към “същинския” (т. е. авторефлексивен и философски аргументиращ се) постмодерн. То е съпроводено от постепенно затихване на политическия радикализъм и загуба на модернистката героика на ранния етап, персонифициран от героични фигури като Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов до поколението на “младите” от 80-те. При “новите млади” в началото на 90-те персоналистичната героика напълно се разтваря в лукавата игра с идеологическите езици.[7]
Именно тогава, през “осевия” период на 90-те и чрез “новите” около “Литературен вестник”, българският постмодернизъм постига една всеопрощаваща толерантност към традицията, видяна като обща езикова материя отвъд вътрешната й разломеност. Материя, съдържаща множество паралелни разкази, идеологически усилени или напротив, потиснати, непроявени, скрити. Разкази, които могат да бъдат пародирани, преразказвани, демонтирани, реконструирани. Тоест – традицията като единна в разломеността си “ризома” от множество явни и скрити разкази, с които може да се оперира.
Така българският постмодернизъм по един максимален начин се вписва в колективното битие на литературния разказ – в литературния разказ като колективно битие. Разкрива своята метаположеност спрямо традицията, но заедно с това и активната си включеност в нея. В хегелианския културно/литературноисторически сюжет на модерността той е третата фаза – диалектически синтез на цялата традиция, вътре в себе си напрегната между его- и етноцентрични стратегии, между модерно и “българско”, универсално и особено, хоризонтално и вертикално. Между същностно модерната, т. е. политическа и чужда, фигура на живия Баща, и патриархално “топлата”, предмодерна и “колективна” фигура на Дядото.
Това отношение към традицията – вътре в себе си двойствено: едновременно еманципиране от и вписване в нея – е разиграно чрез метаезика на Фройд/Лакан, силно метафоричен сам по себе си. Езика, на който сюжетът се саморазказва през 90-те.[8]
Но освен метаположен спрямо традицията, постмодернизмът е и естествена част от тази традиция, израстващ органично от нея и в крайна сметка – намиращ се вътре в нея, като поредното й синхронно проявление.
В синхронната си наличност “тук и сега”, като “жива” актуалност, българският постмодернизъм се явява продукт на органичен синтез на “външно” и “вътрешно”, на “универсално” (като заета езикова парадигма) и автохтонно. (Или – българският постмодернизъм като едновременно, неразграничимо български-и-постмодернизъм.) Продукт на два интерфузиращи, сливащи се модуса. Първият от тях хоризонтален – рефлексия на постмодерното-изобщо като универсално. Вторият – вертикален, като закономерно следствие от литературния развой на цялата българска литература от епохата на Модерността. Развой, който сам по себе си е кумулативен продукт на поредица подобни хоризонтални рефлексии-трансформации, които литературният процес е осъществил в протежение на цялата Модерност от Паисий насетне: Българското възраждане като сума на автохтонни енергии и “заетото” по хоризонта на актуалното; българският модернизъм като също такава сума от универсално и локалното. (Тъкмо затова радикалният авангард на 20-те се осъществява по максимален начин не в своите “хоризонтални” – на нивото на езикаподражателства, каквито са “Хулигански елегии” на Марангозов, а в дълбинния синтез на “Пролетен вятър” – синтез на авангардисткия език-структура и на “българския” колективен език-душа.) Та и постмодернизмът ни тъй – не толкова в хулиганските изцепки на различни “западници”, вносители на готови, неасимилирани схеми (изцепки само на нивото на езика и тъкмо затова радикални), а в дълбочинните асимилации на тези схеми с носталгично омекотен радикализъм.
Схемата е само първият, форматиращият етап. Научаването на езика. Детето първо научава езика, дори и да няма какво собствено да каже. Това е неизбежната, базисна, но само първата стъпка. Втората е, когато започне да се самоартикулира на научения език.
Да дискутира битието на езика и на стаените в него разкази-мютоси, които са винаги преразказ на Историята, това всеобщо битие на Модерността.
Но “универсалното” е не само и не просто език; то, както стана ясно, е езиково универсализирана форма на културноисторически и колективно-психологически кумулации, които са винаги конкретни и определени – дори в онези културни/литературни традиции, които в провинциалната си отстраненост сме склонни да фетишизираме като “универсални”. Универсалното е само империалистическата форма на нечие особено. Няма само-език. Чрез всеки език някой (ни) разказва.
Затова меренето с чужд аршин е самоопровергаващ се подход. И още повече – меренето на постмодернизма с модернистки аршин.
Соченето за пример на някои по-“напреднали” литератури е такова мерене. Като цяло статията на Яна Б. активира една стара дилема, която можем да персонифицираме като “Георги Гачев contra Клод Леви-Строс”. Аз лично съм привърженик на втория. Българската литература – като част от българската култура, разбирана в целия метафизичен обем на немската романтика – е относително автономно колективно “вътрешно пространство” (einkollektivierInnenraum) със собствена логика, която винаги е в доминираща позиция спрямо всички актуални взаимодействия и напрежения по хоризонтала. Българската литература е силна, е такава не когато преписва, а доколкото успява да асимилира в дълбочина заетото. Да го превърне в собствена есенциалност.
И тук съвсем не става дума за клишетата на модния бюрократичен жаргон – че тъкмо различните модуси, чрез които се случва общото, и различните скорости на националните култури/литератури са “богатството” на универсалното и общото. Става дума за това, че тъкмо тези различни модуси и скорости, понякога изглеждащи срамно немодерни и архаични, са онова, което в своята множественост-и-различност реално, по единствения възможен начин, съставлява единното като такова. Онази утопия на Единното, която ранната Модерност нарече чрез Гьоте Weltliteratur, има реалността си в множеството от паралелни единичности. И “българското” е такава единичност. (И тук антитезата модерност–постмодерност се снема по един диалектически начин.)
Затова българският постмодернизъм ми е интересен тъкмо доколкото е повече б, отколкото п. Защото п в своя абсолютен и реален вид се постига само чрез б и като б. Само като български той, българският постмодернизъм, може пълноценно да бъде постмодернизъм-изобщо.
 
4.
Ако трябва да обобщим, специалният интерес към “българското” в постмодерната поезия на 1990-те несъмнено има корените си в деконструирането на късносоциалистическия национализъм, изграден около пантеона на Възраждането и “канонизиращия” го идеологически език на литературата, главно чрез наследството на етноцентричния канон. Обособява се в рамките на цялостната езиковост на комунистическата идеология (един археологически прочит на Константин Павлов прекрасно разкрива този общ идеологически генезис). Можем да се задоволим и с тази констатация (както обичайно се прави) и, разбира се, няма да сбъркаме. Но можем да отидем и по-нататък, да разгърнем сюжета в по-големи дълбочини и в по-широки мащаби.
И тогава, в една по-едра перспектива, “българското” може да се окаже проявление, първо, на консервативния етос на постмодернизма изобщо, и второ – на особеното като вид “малък” разказ, противопоставящ се на универсалистките претенции на модерността.
В един огрубен вид, сведена до широкия формат на историко-философската си рамка и лишена от ред хетерогенни напрежения (на които подробно съм се спирал другаде), логиката би изглеждала по следния начин:
Постмодернизмът възниква като реакция на базисните ценности на Просвещението, каквито са демократизмът, индивидуализмът и рационализмът – ценности, които естетическият модернизъм, в качеството си на иманентен метадискурс на Просвещението, споделя. Тази реакция е по необходимост консервативна: опълчвайки се срещу модернизма, постмодернизмът разгръща стаените контрамодерни енергии в собственото му ядро, в самото ядро на модерността. Във философските си основания той реализира главната критика на консервативната мисъл към модерната епоха, насочена срещу модерния индивидуализъм, хегемонията на индивида и индивидуалния разум – критика, работеща за реабилитиране на колективния разум, въплътен в ценностите на традиционализма. Отказ от патоса на революционния екстатизъм и връщане към стационарния модел на статуквото, към трайното и стабилното – ценности, ретроположени в историята и традицията, противостоящи на модерния експанзионизъм и обсесия от новото и все по-новото.
И в същото време, постмодернизмът се противопоставя на модерния универсализъм, възвръщайки ценността на единичното и особеното, на “малките” разкази, които в единия от смислите си колабират назад-и-навътре към/в етнонационалното. Назад-и-навътре – това означава националното не само и не толкова в геополитическия си хоризонт, а в своята вертикална, исторически акумулирана семиотика – като идеологически метаразказ, произведен и утаен в parexcellenceезиковата материя на литературния канон.
 


[1]Яна Букова. Още нещо малко пак за думичката с п. – Култура, № 21, 6 юни 2014 – № 22, 13 юни 2014.
[2]Пл. Антов. Поезията на 1990-те. Българско и постмодерно. Пловдив, Жанет-45, 2010.
[3]Г. Симеонова-Конах. Постмодернизмът. Българският случай. С., Факел, Изток-Запад, 2011.
[4]Но тази съредност (с практики като феноменологизма, екзистенциализма, структурализма) е напълно спонтанна, автохтонна, генерирана в хоризонта на актуалното и на частния опит с езиковия монодискурсивизъм на “реалния” соц. Този спонтанен опит ще бъде ретроспективно разпознат и произведен като традиция от “същинския”, т. е. саморефлексивен постмодернизъм през “осевия” период на 90-те.
[5]По-подробно за това вж. в: П. Антов. Българско възраждане и немска диалектика: естетическият сюжет. (Към философия на българската история). – сп. Философски алтернативи, № 3, 2013.
[6]Показателна е жанровата насиленост на “Физика на тъгата” дори в сравнение с “Естествен роман”. Което, разбира се, ни най-малко не отнема от романовата й пълноценност.
[7]Постепенната “нормализация” на българския постмодернизъм през ХХІ век ще бъде белязана с обратен ход към политическото, но вече не в неговия героично-модернистки радикализъм на 60–80-те, а “пазарно” редуцирано до набор от клишета – лесно смилаеми, удобни за всички и приятни за ухото на западния купувач. В “преводимите” си романи (и “проекти” от типа “Аз живях социализма”) Георги Господинов сръчно и иронично се заиграва по един приятен начин – приятен най-вече за западняка, който си умира да го плашат с бесовете на комунизма – с клишетата на соца, обезстрашен в мелницата на масовата култура. Различно протича процесът на реполитизация в най-новата поезия на Пламен Дойнов. Близката актуално-публицистична диагностика на “ставащото” дълбае в историческите обеми на политическото; но макар и възвърнала моралния патос, тази поезия старателно избягва героичните каузи на съпротива срещу статуквото.
[8]За психоаналитичната парадигма като основополагаща за метаезика и метасъзнанието на българския постмодернизъм подробно съм писал другаде, най-подробно в статията “Фройдизъм и постмодернизъм: отвъд фигурата на Бащата” (сп. Философски алтернативи, № 6, 2012 – № 1, 2013).
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”