Български  |  English

Ренесансът продължава

Международен музикален фестивал Варненско лято

 
За втора поредна година Варненската филхармония открива ММФ „Варненско лято“ под диригентството на младия Светослав Борисов. И отново демонстрира възходящото си развитие – като ансамбъл и като звучност. Своя ренесанс отбелязва убедително и самият фестивал: в рамките на почти 6 седмици предлага амбициозни програми, идеи, акценти, имена, визии за бъдещо развитие. Всеки фестивален модул предполага своя публика, но и отвореност към целия проект.
Една от основните отлики на тазгодишния фестивал е младостта: изобилие от млади и вече с голям международен опит и перспективи музиканти. Началото беше самото откриване с блестящото присъствие на цигуларката Александра Сум – изключително интересна личност, родена в Москва, израснала в Париж, учи (все още) във Виена. За себе си с благодарност към съдбата твърди, че просто е попаднала на точното място в добри ръце и в точното време. Подчертано публична личност, отворена към света, съвсем млада е решила да го преобрази с музика. И се е захванала с благотворителност – свири на места, където красотата трудно прониква: в болници, затвори, пред деца в неравностойно положение, обучава, издирва и подпомага таланти... Подобно послание като неутолима жажда за контакт излъчва и нейният Концерт за цигулка от Чайковски – не сантиментално-виртуозен, а поднесен с подчертана театралност, с „изиграване“ на всеки детайл: така, както актьор би обагрил отделното слово. Шеметният й темперамент се оказа в пълна хармония с оркестъра: прекрасен акомпанятор е Светослав Борисов с интерпретация на Чайковски, която явно допада и на двамата. Пета симфония той тълкува като повествование, не безутешна патетика, а преразказ на трагедия, на скършена надежда и тържество на фатума. Много компактен, много смислен и силно въздействащ прочит! И след това прекрасно начало – малко тъга: защо толкова много Чайковски за начало на българско събитие? Дали не е подценяване на публиката ревностното й предпазване от българска класика – а има образци, които са съвсем подходящи с блясъка си за откриване на един от най-старите европейски фестивали!
Концертът на Варненската филхармония беше и началото на т.нар. симфоничен модул – поредицата продължи с два концерта на СО на Астурия, чийто диригент от две години е Росен Миланов. Оркестърът съществува от 1991 г. и в него свирят представители от 20 националности – от ЕС, от Азия, Латинска Америка, САЩ и Русия. Росен Миланов е успял да обедини толкова различни темпераменти и стилове в едно цяло със свой маниер на свирене и сценично присъствие (изглежда в Испания всички са подвластни на фиестата!). Репертоарната политика на оркестъра е силно насочена към националната култура – половината от репертоара е испански (добър пример за нашите оркестри!). Двете програми бяха много умно подредени: Мануел де Файя – „Нощи в градините на Испания” трябваше да „продължат“ във втората част с друга „картинна“ творба – „Картини от една изложба” от Мусоргски – Равел. А сюитата от „Тривърхата шапка“ и силно „ваканционният“ Концерт за кларинет и оркестър от Оскар Наваро да контрастират с трагедията на Петата симфония на Шостакович във втория концерт. Поради самолетни недоразумения (половината ноти и част от инструментите пристигнаха на следващия ден), програмите се пренаредиха, така че Шостакович звуча в първата вечер – след „Нощите...”. Което пък осигури друг тип контрастност. В двата концерта чухме двама блестящи млади солисти – Хавиер Перианес – пианист с темпераментно присъствие, влюбен в музиката на родната си Испания, и един изключителен кларнетист, Хосе Франк Байестер, който изсвири с възторг посветения му концерт от Оскар Наваро – истинско емоционално пиршество, наситено с багрите и ритмите на Испания и - реверанс към лятно-ваканционния характер на фестивала. Привилегия за публиката беше първото изпълнение в България на много интересната съвременна творба на Маркос Фернандес „Резонанси” – композицията е изградена върху представата за резониращи педални звуци на пианото и отгласа им в различни оркестрови аспекти. Много талантливо произведение; и колко хубаво би било, ако акустиката на Фестивалния и конгресен център позволяваше тези резонанси да се чуят пълноценно, а не само да се въобразят от публиката, ако тя има склонност „да си представя“. Както, впрочем, и всяка друга музика: половината темброво богатство на испанския колорит се изгуби из огромната нелепа зала. Трудно е да се извлекат акцентите от двата концерта, да се каже кое е било „по“. И в двата изобилстваха ярки контрасти: между тайнствено сдържания или искрящ испански темперамент и бездната на жестоката трагедия на Пета симфония; между суровостта и привидно „сладкия“ оркестров звук, страшните унисони с идеално, сякаш застрашително изравнен звук. От друга страна – специфичният колорит, който оркестърът извлича, за да нарисува ярките картини на Мусоргски – Равел. И – като бис – още едно пиршество – испанската танцова стихия на Увертюрата към сарсуелата „Сватбата на Луис Алонсо“ от Карлос Хименес! Отдавна не бяхме слушали на живо оркестър, който свири така увличащо, с такава подчертана наслада всичко – от мистиката или празника на испанското до бездната на трагедийността!
Концертът на СОБР под диригентството на Емил Табаков (още един силен програмен акцент!) по трагична случайност съвпадна със спектакъла на „Дон Жуан“. (Операта трябваше да открие поредица спектакли в Летния театър предходната вечер, но поради лошото време и трагедията в Аспарухово спектакълът се състоя на закритата сцена в деня на концерта на радиооркестъра). Мислех, че това съвпадение ще раздвои и без това не многобройната публика, но, оказа се, и двете събития си имаха достатъчно почитатели. Концертът за виола и оркестър на Емил Табаков (премиера за Варна) е разтърсващ драматичен диалог между солиращия инструмент и оркестъра в цялата му многобагреност; драма, присъща на диригента и композитора Табаков и изпипана във всички инструментални нюанси; диалог, който се проследява със затаен дъх – чрез низ от темброви и динамични приливи и отливи между един съвършен виолист – Александър Земцов, и отзивчив, пластичен оркестър. Втората част на концерта беше отлив от драматичното напрежение на Концерта – чрез пищната хубост и романтична приповдигнатост на Рихард Щраус – „Животът на един герой” – творба, естествена за натюрела на Табаков, който обича и владее звука и пластиката на големия оркестър.
Чух репетицията на оркестъра, а присъствах на спектакъла на „Дон Жуан“ – любопитна да видя предимствата или недостатъците му след първата постановка – от 2005 г. с режисьор Георги Лалов. Този път постановката е на Александър Текелиев, на диригентския пулт – младата варненка Вилиана Вълчева. Тук отново Варненският оркестър показа своя убедителен възход. Спектакълът е добре защитен музикално, с много добър мъжки състав (Венцеслав Анастасов, Евгений Станимиров, Пламен Димитров), дори Командора (Гео Чобанов), където по традиция участва бас с по-скромни възможности, се оказа гласовит; чаровна гласовита и стилна Церлина (Илина Михайлова), Линка Стоянова, Ина Петрова, от която има доста какво да се желае и темброво, и технически. Режисурата, в сравнение с тази на Лалов, е доста тромава, спъваща динамиката на спектакъла. Неясно защо режисьорът се е отказал от финалния секстет. Така операта свършва със смъртта на Дон Жуан без типичния за Моцарт финален ансамбъл и моралния извод: всеки злодей бива наказан.
По традиция концертите на оркестъра на Класик ФМ разчитат на популярни имена, на атрактивни заглавия. И във Варна концертът с диригент Григор Паликаров привлече доста публика – с „лятна“ програма и двама млади нашумели солисти: Виктория Василенко и Елин Колев. Василенко старателно изпълни класическата Хайдново-Моцартова структура на един ранен и чаровен Бетовен (Концерт за пиано и оркестър № 1); Елин Колев беше избрал ефектни творби, с които демонстрира изключителна техника. Струва ми се обаче, че нито за Интродукция и рондо капричиозо от Сен Санс, нито за Фантазия „Кармен“ от Сарасате му достига житейската опитност, за да насити технологията с неповторимата изкусителност на тази музика.

 

 

 
Концертът на Камерата Орфика (под диригентството на Станислав Ушев)осигури почти плавен преход към модула на камерните концерти. Интересният проект на Марио Хосен обединява музиканти, родени в страни от Балканите, центърът му е Виена – там тези музиканти учат или работят. Интересен детайл: при цялостната днешна космополитна картина в изпълнителското изкуство съществува определена центростремителна нагласа у музикантите да налагат свое локално музикантско присъствие: така музикантите от Камерата Орфика в сърцето на европейската класика излъчват спецификата на балканската чувственост (в „Просветлена нощ” от Шьонберг) с плътна, почти агресивна звукова емисия (Симфония концертанте за цигулка, виола и виолончело от Моцарт, солисти – Марио Хосен, Волфганг Клос и Щефан Клопфич). Тази творба е с доста спорно Моцартово авторство, смята се, че Моцарт е написал първата част, след това тя е изчезнала и много по-късно, чак до средата на ХIX век, е била периодично дописвана и възстановявана. Изпълнява се обаче заради красотата на самата музика, въпреки че на места звучи почти романтично. Сред идеите на този ансамбъл, който има амбициозни планове, е представяне пред света на шедьоври на балканската музика. Във Варна изсвириха Концерт за струнен квартет и струнен оркестър от Марин Големинов – Марио Хосен солира и тук, а виолистът, който отскоро се е присъединил към състава, е от Турция. Това беше своеобразна премиера на тази прекрасна творба: от последното й изпълнение изминаха няколко години!

 

Звуков и стилов контраст – концертът на квартет Ла Росиньол от Италия с ренесансова музика от времето на Галилей. Близо 60% от репертоара на Ла Росиньол се дължат на научните усилия на самите изпълнители, които издирват и реставрират старинни манускрипти. Много от изпълняваните творби принадлежат на философи, математици – личности с ренесансов дух. В концертите на Ла Росиньол често участват вокалисти, танцьори. За съжаление, във Варна те не бяха поканени: залата няма амфитеатрално разположение и не предлага визуален контакт. Слушахме интерпретация, от която до голяма степен публиката е отвикнала: музициране, по-скоро елегантно, умозрително, отколкото изпълнено с ренесансова жизненост.
Една от кулминациите на фестивалната програма – квартет „Новус“ от Корея, завърши т.нар. първи камерен модул. Всеки от младите музиканти е отличен инструменталист, всички са учили в родината си, получили са там солидна музикална култура. В Мюнхен се събират вече като квартет. Носители са на награди в Азия и Европа, а през февруари т.г. стават първият азиатски квартет, получил Първа награда на конкурса за струнни квартети в Залцбург. Слушах репетицията им: в продължение на повече от час и половина не чух почти никаква цялостна музика: репетираха се щрихи, финали, ансамбловост, динамики, тембри – упорито, търпеливо, без сянка на досада и умора. Сред слушащите в залата се понесоха съмнения във възможността азиатци да чувстват тази музика (Хайдн, Бетовен, Менделсон) - по-скоро биха я копирали, научавайки старателно всеки детайл. Вечерта на концерта, още след първите звуци на Квартет № 5 от Хайдн, всякакви догадки отпаднаха: „Новус“ не копират, те интерпретират музиката. При това, интерпретацията е не просто автентична, тя е богата, артистична, технологическото съвършенство е само етап, другото е богата култура, чувствителност и всестранни музикални интереси – по време на репетицията, в една от почивките, споделиха своите предпочитания – оказаха се многообразни, в широката стилова палитра на европейската музика. Менделсон – Квартет № 6, опус 80, и Бетовен – квартет, опус 127 – и двете извънредно трудни творби, изпълнени със структурни неочакваности, с резки контрасти в звуковата интензивност – прозвучаха с почти нереално съвършенство, но, освен това, и с много силно музикантско присъствие.
*
„Варненско лято” продължава и в следващите седмици предлага не по-малко интересни сюжети. Програма, която се дължи най-вече на титаничните усилия на една личност – Румяна Петрова, която знае как се прави фестивал и има визия за бъдещето му. Жалко, че тези усилия не достигат до желан брой публика . Една мечта: може би ще се намери кой да даде едно финансово рамо, което да осигури нужната разгласа на събитието „Варненско лято“, да го превърне в обект на истински културен туризъм - в това число и сред летуващи извън очертанията на града. И защо да не се помечтае – пак - за зала с човешки интериор, с нормална акустика, в която оглушителните тишини на паузите, следващи кулминации в симфониите на Чайковски или Шостакович, да не бъдат запълнени с постоянното жужене на климатиците? Защо 90-ата годишнина на „Варненско лято“ да не бъде ознаменувана в такава зала? Която да подкрепи амбициите на града за европейска културна столица 2019?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”