Крешендо/декрешендо (музика), брой 24 (2773), 27 юни 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: В кръговрата на времето
Български  |  English

В кръговрата на времето

 

Фестивалът „Софийски музикални седмици” никога не пропуска да включи в програмата си музика от български композитори. В това отношение столичният форум принципно е най-настойчив и последователен сред международните музикални фестивали, които се провеждат у нас. И това трябва силно да се огласява.
На своя авторски концерт композиторът Георги Арнаудов показа три свои композиции, създадени от 2007 година насам. Дали така е решил, за да „се преслуша” самият той какви ги е вършил в годините след отмятането на първите пет десетилетия от живота си, или е просто съвпадение, не знам. Но съвсем не случайно музикалното училище „Любомир Пипков” направи този авторски концерт, с който бе „съобщено”, че от 1984 г., дори още преди да завърши Музикалната академия, Арнаудов е започнал да преподава в училището. Същата тази 1984 (Оруел тук няма нищо общо, предполагам, но композиторът може да ми каже нещо друго) означава създаването на Първата му симфония и Първата партита за пиано. Преди това в списъка на творбите му виждаме само едни клавирни „Звукови пейзажи” (1983).
И Партитата, и Кончерто гросо за струнен оркестър (1987) заявяват разговор с ранни епохи. Той продължава и до днес – далеч не еднозначно, далеч не само жанрово, минава през литература, означена от няколко много важни за Арнаудов имена, сред които „основният intrigante остава Борхес”. Заграденото в кавичките е изречение на Арнаудов във връзка с композицията „Brahms versus Wagner” (имаше го и в обясненията към първото изпълнение на пиесата). И пак ще повторя убеждението си, че то е валидно за начина на мислене на композитора. Или по-точно, за начина, по който свързва импулсите си за музика. Дори само обяснителният кратък текст за творбите, който той ни е написал, отново ме води към „неговия Борхес”, към „насладите на паметта”, защото творческото му съзнание свързва, не, живее с факти, процеси, епохи, имена, топоси, почерци, звуци...То е също „пъстра и безпорядъчна антология, и то именно защото изобилства с отражения и интерполации”, както пише Х.Л.Б. в един свой послеслов. Разбира се, в нашата нео-..., пост-..., етно-..., крос-... и каква ли не още музикална реалност нишките могат да бъдат издърпани отвсякъде и да се завържат както и когато си иска човек, за да се получи едно явление. Но мисловните лабиринти на композитора продължават да занимават интензивно множество съзнания – и в залата се събра действително голяма част от културния елит на столицата. Писатели, литератори, философи, журналисти, архитекти и музиканти, разбира се – всички те се интересуват от звуковите притчи на Георги Арнаудов. В историческата интрига Брамс-Вагнер към естетическите разминавания тук той прибавя и усещането Матилде Везендонк. Към латентната любовна тръпка на Брамс се наслагват звукови алюзии за негова и на „съперника му” музика - слушателят с удоволствие се задържа в „стаята за романтични преживявания” заедно с клавирния квинтет Елена Дикова, Теодора Христова, Йордан Димитров, Демна Гигова и Христо Танев, за които пиесата очевидно е желана част от репертоара им. Тя бе написана за тях преди по-малко от 2 години. „Brahms versus Wagner” е част от поредицата „Фантасмагории”, а следващата в концерта, „Le Rappel des Rameaux” – от поредицата „Опаковани звуци”. В обяснението на Георги към тази своя история за соло пиано са включени и тандемът Жан Клод и Кристо, и Алиса на Луис Карол, и името на Рамо, чиято плурална форма ни води към върбови клонки и към „Le dimanche de Rameaux” – Връбница... Асоциациите в главата на композитора са безкрайни. Музиката му дефинира пространството много по-ясно с трудна за постигане простота. Работа върху модел, да, според известното определение. Познатите „Птици” („Le Rappel des oiseaux”) на Рамо манипулират композицията със структурните си качества - мелос, хармония, фактура, щрих, особено щрих. Тази доминация по изкусен начин се „поставя под съмнение” чрез намеса, най-вече в мелодико-хармоничния план на пиесата, намеса, която търси диалог, а не надмощие, търси различния звуков смисъл на познатите „хватки”, чува „клъстерите като барокови гроздове от звуци” (Г.А.). Познавах прочита на Виктория Василенко, сега към него се прибавя и този на съвсем младата Калия Калчева (ученичка на проф. Милена Моллова) – изящно пипане, чистота, щрихова брилянтност, цялостен поглед върху формата и процесите в нея.
И накрая, в своя „Бароков концерт” (разбира се, по Алехо Карпентиер) Арнаудов повдига завесата, но доколко – само той знае. Неговото бароково общество започва от карнавала във Венеция с един сюрреалистичен сюжет през ацтекския Теночтитлан и близко разположения до него Таско (може би с бароковата църква „Санта Приска”). От въвеждащия му текст избирам думата палимпсест, която осветлява не само тази негова композиция. Зад всичко седи хубава, интензивно звучаща музика, заредена с вътрешна обсесивна енергия, която дърпа изкусително слушателя. Лия Петрова свири завладяващо, виждаше се, че представя творбата с огромно удоволствие, още повече и с толерантното партниране на Младежка филхармония „София” под диригентството на Христо Христов. И така, както „стъпва” върху „готов материал”, в метафизичния поглед към траекториите на миналото, където се чувства изключително комфортно, с непрестанната интелектуална игра на ума и на съзнанието, стилът Арнаудов е разпознаваем от всеки малко по-активен, с внимание и концентрация класически слушател.
Георги отдавна е избрал начина си да броди през многообразието от музикални почерци, създавайки своя, който звучи самостоятелен, оригинален и привлича Човека. Привличат го идеите му, както и характерът на неговия тонов свят. Освен това, за разлика от други герои на родната композиторска реалност, той влага един чаровен артистизъм, приказна игра, която, естествено, включва и забележителен интелект. И върти своя звуков свят в сън и мистика, през старина, наследство, изненадващи срещи на артефакти и... пак игра. Чакам новите му идеи и дори момента, в който ще ми заяви съвсем като Великия Х.Л.Б.: „Даже не знам кой от двама ни пише тази страница.” Разбира се, че няма да го направи нито дословно, нито в подобен контекст – ще го направи като себе си. Като душа, осъзнала кръговрата на времето.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”