Български  |  English

Горящи хора, горящи въпроси

 
След повече от 4 часа с „Горящ храст“ на Агнешка Холанд, усещането за отчаяние, безсилие и гняв към човечеството може да се сравни с онова, което оставят „Догвил“ на Ларс фон Триер или „Катин“ на Анджей Вайда. По същия безпощаден начин филмът разказва за физическия и психическия терор на античовешката власт, за насилието над личността, за предателството, страха и самоубийственото отчаяние пред лицето на Злото.
Минисериалът на HBO от 2013 г., показан на 18. Международен София Филм Фест, започва със самозапалването на 21-годишния чешки студент Ян Палах и кратка справка за Пражката пролет, но през цялото време не говори настойчиво за политика и не потъва в исторически детайли. (За щастие, България е спомената само веднъж в незначителен географски контекст или той е такъв поне на пръв поглед.) Въпреки това, чрез разказа за едно самоубийство и за личната скръб на близките, „Горящ храст“ успява да каже ужасно много за целия комунизъм – пестеливо, деликатно и смазващо достоверно.
По време на антракта възрастен човек се обади на сина или внука си: „На прожекция на филм за Ян Палах съм и салонът е празен. Къде сте вие, къде са Ранобудните студенти? Да видите как се протестира!“. Салонът наистина беше потискащо празен, а, освен шумен, човекът беше искрено възмутен... Какво ли е правел обаче този днес ранобуден български пенсионер през 1968 г., когато българските танкове, пратени светкавично от Тодор Живков, прегазват заедно със съветските протеста на чешките студенти? Какво са правили тогава студентите в България?
„Горящ храст“ описва (почти) без патетика не само безбожното, пошло и уродливо лице на палачите, не само ужаса, страданието, унижението и отчаянието, но и достойнството и необикновената храброст на жертвите. От разказа за събитията след самозапалването на Ян Палах установяваме, че през 1969 г. в Чехословакия е имало хора, които са се осмелили да съдят член на ЦК за клевета. Имало е прекрасна адвокатка, която се е осмелила да се изправи срещу цялата държава, за да защити правото на една почернена майка да изчисти името на загиналото си дете от лъжите на убилия го режим. Установяваме, че по телевизията и радиото са се чували и гласове, различни от тези на цензурата и на Държавна сигурност. Установяваме още, че в Прага масови протестни демонстрации е имало и след смазването на бунтовете, в условията на съветска окупация. В крайна сметка, установяваме, че, за разлика от България, в Чехословакия немалко хора са рискували и жертвали комфорта, работата, прехраната и живота си, за да бъдат свободни. И там всичко това не е художествена измислица, а исторически факт.
Тук, у нас, обаче въпросът, за съжаление, не е „млади-стари“.
Когато са започнали работа по „Горящ храст“, сценаристът и продуцентът на филма от Чехия са били на 27 и 25 г. Вие познавате ли българи на тази възраст, които изобщо проявяват каквато й да е чувствителност по отношение на престъпленията на комунизма? Малцина, нали. А познавате ли млади хора, които твърдят, че комунизмът е имал своите добри страни и всъщност може би не е добре, че американците са го бутнали, за да го сменят с несправедлив капитализъм, колониализъм и пр.? Много, много повече от втората група, нали?
Защо България няма своята Пражка пролет в онова време, но има паметник на Тодор Живков днес? Защо действащи политици присъстваха на откриването на паметника на този гнусен диктатор? Защо след 25 години все още на власт са децата на Тодор Живков, ЦК, ДС и това не е художествена измислица, а ономастичен факт?
След като гледаме „Горящ храст“, няма как да не се запитаме защо български Ян Палах се появи ненавреме през 2013 г. – по времето на управлението на онзи, който е охранявал тялото на комунизма и не се срамува, а се гордее с това. Няма как да не се питаме защо България е първата страна, настояла за военна интервенция в Прага през 1968 г., и последната, извинила се за участието си в този исторически позор.
Въпросите на настоящето нямат отговори, защото и въпросите на миналото нямат.
Полската режисьорка Агниешка Холанд, която през 1968 г. е била студентка и е лежала в затвора заради участието си в протестите (а по-късно е станала асистент на Вайда и Зануси), смята, че не е опасно да гледаме към миналото, опасно е да лъжем за него. Нейният филм завършва с края на комунизма в Чехословакия. И този край изглежда заслужен.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”