Крешендо/декрешендо (музика), брой 15 (3029), 18 април 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: Недоразумения с мултимедията
Български  |  English

Недоразумения с мултимедията

 
На редовния си абонаментен концерт (10 април) Софийската филхармония под ръководството на главния си диригент Мартин Пантелеев показа световната премиера на Концерт за виолончело (2011) от известния белгийски композитор Робер Гроло. Гроло пише и посвещава концерта на големия български челист Анатоли Кръстев, който представи творбата. Няколко думи за Робер Гроло – той е композитор, диригент и пианист. С голямо творчество и широка концертна дейност – най-вече като диригент. С удоволствие работи в кросоувърови проекти. Но Концертът му за чело е класическа игра за солист и оркестър, в която тематичният материал, музикалното движение и характерът се задават от челото. Оркестърът има приятното задължение да допълва, да проектира и продължава репликите на солиста. Да е гъвкав и да реагира на честите смени на темпо и характер в творбата. Тъкмо тази игра на кратки, сменящи цвета си реплики и във вариране на темпата изисква търсенена пластичност в иначе изваяния звуково и премислен музикален текст и е важна за показване на красотата на замисъла на този концерт, тънък, изящен във фактурата, особено когато се изпълни така. Впрочем, изпълни се, чу се, но предимно от виолончелото на Анатоли Кръстев. На подобен принцип са и каденците в концерта – с разширяване на тембровия спектър и на ритмичните съотношения чрез отделни инструменти или групи от оркестъра. Много тънка, елегантна игра можеше да се получи! Но не се получи, защото, освен солистът, никой там не беше съвсем наясно какво точно трябва да се случи в този концерт. Оркестърът бе накъсан, диригентът реагираше неуверено – не бе трудно да се разбере, че отскоро се е запознал с творбата. Доколкото разбрах, в Белгия предстои изпълнение с Белгийския национален оркестър, където, сигурна съм, нещата ще бъдат по-различни.
Очевидно повечето сили и концентрация бяха хвърлени за „Планетите” от Густав Холст. Тази ефектна, леко декоративна пиеса за голям оркестър е извънредно ясна в посланията си, нейната музика разказва и изобразява. Така да се каже - в полето на абстракцията конкретизира въображенията на абстрактното. Тъкмо затова не стана ясно защо по време на изпълнението на три екрана трябваше да вървят картини, които бяха наречени мултимедия. И защо между отделните части/планети трябваше да има електронни интермедии (цитирам програмата: саунд дизайн и мултимедия Симо Лазаров). Съпровождането на една музикална творба, замислена и родена като самостоятелна, с визуален материал е рисково по отношение рецепцията на музиката. При несъстоял се синтез (какъвто беше случаят), музиката става фон. Защото очите следят изображенията (в случая можеха да не ги следят само ако се затворят), а това разсейва вниманието, съзнанието автоматически започва да отчита какво „върви” на екрана и музиката отстъпва. Какво ли не ни показаха изображенията на трите екрана – от планети и космос до русалки, от танцуващи трупи до балетни двойки, от цветя до пустини, животни, всъщност, всякаква флора и фауна без никаква идея, а за форма, за синхронизиране на формата не можеше да става и дума. Имаше и писания, вървящи „на барабан” за всяка една от планетите - с желанието да го прочетеш, ти почти „не въобразяваш” музикалното развитие. Доста по-различно е от титрирането в операта, например. А и в театъра визията е съчетана с музика, те са основните, грабващи вниманието, не преведеното съдържание, което всъщност е функция. Нещо застрашително съзирам в манията „да гледаме, че да чуем лесно”. Достатъчно картинки вървят пред очите ни от мониторите, през телевизорите, та и в трамвая вече. Съзнанието отдавна има нужда от освобождение, от концентрация, от шанс да се разгърне в собствената си способност да мисли и да фантазира. А и „Планетите”, пак ще кажа, не случайно са толкова популярни (въпреки че в залата имаше 300-400 души) – за това се е погрижил самият Густав Холст с много ясното си и словесно, и музикално определение на всяка от седемте планети, на които е посветена творбата. Естествено, че не приемам това диригентско решение. Прочитът на Пантелеев на „Планетите” търсеше ефекта от големите „подредби” в развитието. Сред неосъществените подробности в едропанелния прочит ще отбележа само неумелото вокално присъствие на дамския хор в последната част „Нептун”, твърде нестройно звуково и динамично, далече от мистичното настроение, от призрачното изчезване в тишината в края на композицията.
още от автора


2 - 03.07.2014 18:00
От: станислав ушев
Г-жо Дочева, истината е, че световната премиера на человия концерт на Робер Гроло беше на 13.12.2012г. с Анатоли Кръстев, Станислав Ушев и Симфониета Шумен.
1 - 23.04.2014 13:04

Същото усещане
От: 15
ме споходи и мен на Холст. Особено ме подразниха електронните интермедии, дори не толкова екраните - там имаш избор, можеш да затвориш очи. Но "дописването" на чужда музика не е изкуство.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”