Реплика от ложата (театър), брой 15 (3029), 18 април 2014" /> Култура :: Наблюдатели :: Видение в образ, ритъм и жест
Български  |  English

Видение в образ, ритъм и жест

 
„Йерма” по Федерико Гарсия Лорка. Превод Лъчезар Мишев. Режисура Диана Добрева. Сценография и костюми Нина Пашова. Музика Петя Диманова. Хореография Татяна Соколова. Участват Радина Кърджилова, Веселин Анчев, Мимоза Базова, Гергана Данданова, Стефка Янорова, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Екатерина Стоянова, Борислава Костадинова, Лили Сучева, Милен Миланов, Диана Добрева. Театър „Българска армия”. Премиера 10 април 2014.
 
Как би могла да се постави на сцена историята на жена, изправена между брачните норми на честта във вековния ред на Андалусия и бездетството си, че да засяга съвременния човек? Как би могло да стане това особено тук, особено в България? Как да се разкаже така, че да се чуе и почувства „трагическата поезия” на „Йерма” (1934), както сам Лорка нарича тази своя пиеса (писана в триптих с „Бернарда Алба” и „Кървава сватба”), в среда, изглеждаща все по-дълбоко резистентна към подобни жанрове?
Диана Добрева е избегнала опасните капани на тези въпроси, както и, слава богу!, почти задължителното фламенко при поставяне на Лорка. Опирайки се на поетичния, стилизиран език на Федерико Гарсия, тя показва „Йерма” като сценична поема. Създава я просто като поетична картина, като свое видение в образ, ритъм и жест, внушаващо дълбинния копнеж на Йерма по непостижимото. Така тя извежда пиесата от конкретно време-пространство и я поставя в извънвремевите пространства на чувствата.
Режисьорката създава действието в два пласта: на съновиденията на Йерма и на реалността на историята в дома й и обкръжението в селото. Първият открива спектакъла – в него тя, под погледа на Богородица с младенеца, вижда в жива картина как загубва детето си в кръв. Пак в него застава като бълнуваща наяве пред бяло платно, върху което една червена роза се плъзва към нея като в онази известна „Касида за розата” на Лорка: „Розата/не търсеше роза./Неподвижна от небето,/тя търсеше нещо друго.” И пак в него две фигури в черно без лица – на мъж и жена – в съновно дихание изричат стихове с гласовете на Диана Добрева и Милен Миланов.
Вторият пласт е света на нормата, на реалността. В него домът е бял гроб с множество малки прозорци, зълвите са мъже в черно, дървото е сухо и черно, а срещите със Старата жена (Мимоза Базова) – това са едни от най-добрите сцени в спектакъла - раждат само безнадеждност.
Първият пласт е поетичният, а вторият – реалистичният. Преплитайки се непрестанно в представлението, двата пласта на финала се сливат. Това е спасението на Йерма, открито в изкачването й по стълбата към отвъдното. Единствено там копнежите й могат да намерят отговор.
Тази визуално-ритмична и пластична структура на представлението залага на въздействието на ясната символика: сухото черно дърво насред бялата сцена; червеното, черното и бялото; черните кръстове в костюмите, декора и платната; маската и интонацията на Старицата (Мимоза Базова) и т.н. Отхвърляйки психологическите анализи, Диана Добрева е постигнала въздействие чрез образ, ритъм и движение, изваяно в стилизирани забавени жестове (от хореографията на Татяна Соколова). А също и чрез пресрещането на емоцията на персонажа с музиката на Петя Диманова.
В тази структура, трябва да се признае, не е лесно на актьорите да следват и представят персонажите си изцяло в емоционалната им логика, вместо да ги изобразяват като характери. Но те всички, с малки изключения, се справят много добре. Особено силна е Мимоза Базова (Старицата), която тя създава като скулптура, говореща с иронично-архаичния глас на тялото и страстта. И най-вече Радина Кърджилова. Тя разкрива безответния копнеж на Йерма в едно чувство, пълно от началото до края; в едно разгъващо се чувство, което постепенно достига почти „крешендо” в своята страст и безнадеждност. В затворения, извънвремеви свят на спектакъла този копнеж би могъл да се разпознае и като блед отглас от „тъмните звуци”, които за Лорка са в основата на неговото „дуенде” и които изпращат Йерма към смъртта. Лишена от любов, за Йерма домът и светът на селото се оказват мъртво място или зейнала пустош, а Виктор (Веселин Анчев) и синът на старицата са нежелани любовници точно толкова, колкото и мъжът й - угриженият за благосъстоянието си Хуан (Веселин Анчев).
В последна сметка, тъкмо благодарение на това визуално-пластично съчетание между образ, ритъм, жест и страст, което бележи стила на Диана Добрева, спектакълът прозвучава поетично като дълбинния копнеж по любов на Йерма.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”