Български  |  English

Малък германски спор

 
Европейският съюз трябва да признае, че е не само икономически съюз, но и важен политически актьор. И ако ЕС сега отстъпи пред Путин, това му действие няма да е в полза на мира. Просто руският президент ще бъде насърчен да направи следващата стъпка.
Дълго, твърде дълго, Западът имаше илюзии за Путинова Русия. А можеше - по-точно трябваше - отдавна да се знае, че още от първия му мандат, за Владимир Путин основна стратегическа цел е възстановяването на статута на Русия като световна супер сила.
В центъра на тази стратегия беше и е Украйна, защото без нея той не би могъл да постигне целта си. Така че, днес не става дума само за Крим. Следващата цел на Путин е Източна Украйна - и свързаното с това продължаващо дестабилизиране на цялата страна.
Пред очите ни се извършва сриване на постсъветския държавен ред в Източна Европа, в Кавказ и в Централна Азия. Политиката на Великата сила, както и мисленето в конструкциите на зони на влияние, във властовите политически игри на ХІХ век застрашават да нарушат и елиминират самоопределението на народите, ненарушимостта на границите, върховенството на закона и демократичните принципи.
Това сриване ще има сериозни последици върху Европа и върху отношенията Европа - Русия. И ще е от решаващо значение по кои правила държавите и народите в бъдеще ще живеят на европейския континент: според правилата от ХІХ или ХХІ век? Онзи, който смята, че ще може да се нагоди към подобно развитие – така, както го виждат „разбиращите Путин” на Запад, ще допринесе не толкова за мира, колкото за ескалация на кризата. В Москва мекото отношение ще бъде схванато като окуражаване.
За първи път ЕС се намира в условия на пряка политическа конфронтация с Русия, тъй като в случая става дума за нейната политика на разширяване.
Това бележи по особен начин нашето време, тъй като сега неочаквано за ЕС се заговаря като за сериозен политически играч. Независимостта и териториалната цялост на Украйна стана от голямо значение за сигурността на Европа. Русия ще успее да се завърне повторно като световна супер сила в момента, в който страната поеме на континента доминираща роля за присъединяването на загубените преди това територии, преди всичко в Източна Европа. Тук обаче се програмира един принципен конфликт от стратегическо значение.
При това, от западна гледна точка, не става въпрос за нова дръзка конфронтация. ЕС и Русия са и си остават съседи. Русия ще се нуждае от ЕС и в перспектива, дори в много по-голяма степен, отколкото той от нея, тъй като пред Русия, в нейния Далечен Изток, се изправя постепенно един съперник със съвършено други измерения. Русия си остава (дори само заради нейния чудовищен дефицит по отношение на модернизацията) обърната към Европа. В това, собствено, се крие голям шанс и за двете страни. Той, разбира се, би могъл да бъде използван, само ако в Москва разберат, че това е възможно единствено въз основа на господството на закона, а не въз основа на господството на силата; при спазване правото на самоопределение на народите и на демократичните принципи, а не на принципите на политиката на Великата сила.
Понастоящем Владимир Путин пренареди маркировъчните знаци в друга посока и постави началото на криза, която ще трае дълго. Отговорът на Запада ще бъде една нова политика на сдържане, която ще намери място най-вече в областта на икономиката и политиката. Европа ще намали своята енергийна зависимост от Русия, ще подложи на изпитание своето стратегическо разположение и приоритетите си, ще изтегли инвестициите си от Русия и ще преустанови сътрудничеството си с нея. Сега засега Москва като че ли разполага с по-дългия лост на действие, но даже в по-средна перспектива се виждат слабите места в тази политика. Стопанската политика на Русия, а с нея и влиянието й, зависи от износа на суровини и енергийни източници, а той върви преобладаващо към Европа. Едно намаляване на европейското търсене, свързано с цената на нефта, ще постави под въпрос финансирането на руския държавен бюджет и твърде бързо би създало големи проблеми на Москва.
Основателни са опасенията, че Владимир Путин е пренагорещил ламарината, на която е стъпил. През 1990/1991 г. Съветският съюз се разпадна не заради Запада, а заради вълна откъсвания на националности и малцинства, които се възползваха от възможността да разбият съветския “затвор” на народите и да станат независими. Днешна Русия не е залезлият Съветски съюз и тя не би имала нито икономическата, нито политическата сила да си възвърне и да интегрира обратно изгубените си области. Но фактът, че Путин се опитва да го направи, говори много за това, че Русия се възправя. Потискащата перспектива обаче е една по-нататъшна дезинтеграция на страната.
И сега европейците, с ужас в очите, са изправени пред факта, че в конкретния случай ЕС трябва да се възприема не като една чисто и просто икономическа общност, а като значим политически актьор, като политическо единство на общи ценности и интереси на сигурност. Стратегическите и принципните интереси на Европа се завърнаха отново. Съвсем между другото, това даде нов живот на НАТО – организацията, която в този момент бе в дълбока криза на смисъла. Сега вече Европейският съюз трябва да си даде сметка, че при източните и южните си съседи ще се конфронтира с интересите на други сили, които той не просто не трябва да игнорира в интерес на собствената си сигурност, но не може и да приеме. Политиката на разширяване на ЕС не е само някаква тежък висящ аксесоар, който нарушава покоя на Европа, а освен всичко друго, е и скъп. Преди всичко, разширяването на ЕС е необходима съставна част от европейската политика на сигурност. Тя е неговият решителен знак за „навън”, неговият принос към геополитиката. Но тази сигурност далеч не е безплатна.
Сега в Лондон може би отново пресмятат каква би била цената на едно оттегляне от ЕС. А на Стария континент ще схванат, че процесът на обединяване на Европа все пак по-бързо ще трябва да бъде тласкан напред, отколкото досега се е предполагало, защото светът и преди всичко съседите в Европа в никакъв случай не са така мирни, както много европейци, най-вече германците, оптимистично си мислеха. До скоро и на Европейския съюз като проект за мир се гледаше като на нещо безперспективно. Сега обаче Владимир Путин се погрижи за това реалността отново да изплува в европейското съзнание, а заедно с това и въпросът за мира на европейския континент: Той обаче може да бъде запазен само от една обединена и силна Европа.
Йошка Фишер
Зюддойче цайтунг, 30 март
 
Един израз направи безславна кариера в политическия диспут през последните няколко седмици: "разбиращият Русия " , както и „разбиращият Путин”. Но тъй както това определение се издигна като комета, така навярно и бързо ще угасне... Но въпреки всичко, те кара да се ядосаш.
Това че вестник „Билд” се възползва и от най-малкия повод, за да дискредитира всеки политически и икономически диалог с Москва, е напълно разбираемо. Но е стъписващо, че тази обида бе използвана и от Йошка Фишер в една впечатляваща атака срещу „опростените” разбирания на Запада („в Москва под „меко отношение” разбират „окуражаване”).
Думата трябва да отблъсне, но не и да обясни нещо. Защото тя разбърква всичко и всички в едно голямо общо гърне: старите сталинисти и активистите от движенията за мир, действащите политици и бизнес лидерите, циниците и умиротворителите.
В действителност обаче, тя се цели към онези, които разчитат, че руската заплаха срещу Украйна може да бъде премахната по дипломатичен път. Но в рамките само на 24 часа се поставя въпросът, свързан с кризата в Крим, и той е: Та как би могло да бъде иначе?
А че си имаме работа с ругатня, това е ясно - също както и писателят Инго Шулце отбелязва. „разбиращият Путин” – това определение трябва да предизвиква презрение, едно време се употребяваше „балък”. Просто сега имаме нова форма на консервативна политическа коректност. Да бъде разбран Путин, означава Путин да бъде защитаван. Каква абсурдна логика!
Дали Ангела Меркел, която от няколко седмици почти всекидневно телефонира на руския президент, е „разбираща Путин”? Тя вероятно ще иска да разбере как би могла да намери компромисно решение за мир заедно с него. И това няма да й попречи да му обясни, че той е нарушил закона и че Западът е твърдо решен да се противопостави на едни по-нататъшни действия, направени по модела, по който бе анексиран Крим.
Дали Джон Кери е също „разбиращ Путин”, след като се срещна с руския си колега Сергей Лавров на кризисната среща на върха в Париж?
А дали Кисинджър,Кол, Бар, Шмид – те всички са „разбиращи Путин” само защото техен съветник е разумът и умереността?
Не, този термин не е подходящ за водене на дискусия по въпросите на сигурността и на външната политика. И аналитичните мислители, към които се числи и Йошка Фишер, трябва бързо да го задраскат от своя репертоар. В противен случай ще се наредят до всички онези надъхващи агитатори, за които дипломацията е просто кодова дума за капитулация.
Матиас Нас
Цайт, 30 март 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”