Български  |  English

Неподправимите жалони

 
Кръстю Крапачев, „Когато бях овчарче“ и „Аз бях офицер“(спомени от три епохи), София 2013
Костадин Глушков, „Пътят“, Смолян 2013
 
Сред щастливите срещи с българска литература от изминалата година определям две заглавия като особено ценни за мен - заради съкровения им разказ за Пътя. За Пътя, раздиран от безброй напречни пътеки, разкалван от куп мътни коловози, размиван от внезапни порои… но ненарушим и вечен. Реших, че е добре да споделя радостта си, понеже текстовете на двамата автори липсват от лавиците на големите книжарници в страната.
Кръстю Крапачев, разказвача в двутомника със „спомени от три епохи“, познавам лично. Преди двайсетина години, заедно със съвипускника му и потомък на Райна Княгиня Иван Дипчев, ги поканих да разкажат на мои ученици за Военното на Негово Величество училище и за офицерската професия преди комунистическото време. По-късно разбрах, че за да не закъснеят за срещата с децата, двамата бяха идвали ден преди това до сградата на 55 СОУ „Петко Каравелов“ да засекат времето за придвижване… И до днес включвам Кръстю Крапачев в групата на най-интересните събеседници и на най-качествените личности, които съм срещала досега.
Костадин Глушков „познавам“ само от книгата му „Пътят“, но усещам близък по три причини: оказа се, че имаме близък по описание повтарящ се сън за Константинопол, обожаваме да се втренчваме в огъня и споделяме усещането за свято място. И още - и той, и аз се отвращаваме от революциите. Прочее, и в прецизния до най-дребните детайли на достоверност разказ на Крапачев, и в поетичния, но в проза, пътепис на Глушков аз разпознавам общи жалони по Пътя – семейство, роден край, отечество, патриотизъм – само че изповедно истинни, затова неподправими…
Да почиташ баща си и майка си е Божа заповед, както е известно. Но малцина, струва ми се, днес си дават сметка, че е и отговорна проява на любов. А от текстовете на „Когато бях овчарче“ и „Пътят“ това става ясно с фина, но безапелационна увереност, темелно, точно като в продължението на Заповедта – „за да ти бъде добре…“. Нежна и със завидна чистота е и демонстрацията в спазване на другата Божа наредба: „…не пожелавай жената на ближния си… нищо, което е на ближния ти.“ Като съвсем не става дума за монашеско самоограничение или силом спазван (затова фалшив) аскетизъм. Напротив, и двамата автори показват, че са изискани ценители на женската красота, майстори на кавалерския жест, със сетива, изострени за всяка прелест и наслада. Само че, въпреки лъкатушенията, те наистина не се съмняват, че душата е нашият Божи храм и не допускат да я замърсяват с дребни кражби.
Същото е отношението им към Природата, към Планината, ще рече - към храма Роден край. За Крапачев той е вечният пристан, който тегли със свидното ухание на детството и роднинската причастност, с неизтощимата жар на младежкото приятелство. Точно като в песента: „…Боже, щом те има, върни ме там!“… За Глушков родната Родопа е и Великата богиня-майка, и Музата, и Орисията. И вдъхновеният извор на съновидения. И Песента. И Божията милост, излята в осъзнаване на дълг. Всичкостта… Признавам си, че след „Забравени от небето“ на Екатерина Томова не бях чела нещо толкова красиво за магията на Родопите и родопчани.
Радостна съм също, че и у двамата открих отлежали като старо вино и свежи като бистра вода извори на отечестволюбие. Но не според аршина на днешни националисти с инструментариум на фашисти, или пък на бизнесменът-„патриот“, разтръбяващ оглушително (и анонимно!?), че ще плаща на крадци, за да върнат елементи от ансамбъла на национален паметник. В разсъжденията на „моите“ автори за нашето минало и за днешния ни ден долових лутанията на почтения, привързан към земята си, но и влюбен в света човек, комуто категоричните присъди са неприсъщи органично, затова тънката самоирония е изход, а правилото да проумееш другия - закон. Толерантността към различността прозира в разказа на Крапачев за съселяните му помаци в Чепино, за сблъсъка с противника на фронта по време на Втората световна война, за атаката на партията с главно „п“ срещу т.нар. „царски“ офицери, за срещите му по време на задгранични командировки през 60-те години на миналия век с модерна Европа и далечна Азия. Пътеписът на Глушков за отиването му до Истанбул е съживяване на вечния, надвременен тек по ViaDiagonalis, на друмната свързаност между епохи и хора, на лъстивия външен блясък, но и съкровения Небесен пулс на Зеницата на света… В чиито ритъм ние, чедата на Балканите, продължаваме и днес целокупно да живеем.
В писанията на двамата автори усещах препратки към суровата добронамереност на д-р Иван Богоров, към интелектуалното морячество на Клаудио Магрис, към ориенталската плътност на Евлия Челеби… И към пътешественическата лупа на Вера Мутафчиева. Разпознавах собственото си усилие, когато пътувам през времето и пространството, да бъда вярна на интуицията, на въображението, но и на нравствените си корени. А те, всичките, черпят сила от свободната ни воля да следваме или не Пътя на нашия Отец; и в този смисъл да сме патриоти. Светлото човеколюбие и добротата на Крапачев и Глушков ме изпълниха с преклонение, трудно ми е да се съмнявам, че ще предизвикват същото и у всеки следващ непредубеден читател.
В заключение ще отбележа, че издаването на спомените на Кръстю Крапачев са финансирани от дъщеря му, а за излизане на книгата на Костадин Глушков основна заслуга има община Чепеларе. От една страна, за мен това е надежда, че за стойностното в духовността винаги ще се намери спомоществовател. Но в същото време се питам редно ли е у нас да разчитаме само на това?
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”