Български  |  English

Константин Илиев умееше да прекрачва граници

90 години от рождението на композитора и диригента Константин Илиев (1924-1988)

 
Времето е необратимо, но вместо да избледняват, някои спомени стават все по-кристално ясни, защото контекстът на новата епоха допринася за това. Времето, когато Константин Илиевбеше между нас, беше всъщност съвсем неотдавна. Мислейки често за тази динамична и емблематична личност, усещам как мислите ми интензивно кръжат най-вече около един натраплив, реторичен въпрос – „какво би казал той днес” за едно или друго. Така в съзнанието ми се генерира един многопосочен виртуален разговор, експониращ най-различни теми и хипотетични дискусии. Опитвам се да оставя настрана личните аспекти, свързани най-вече със студентските години, уроците по композиция и дирижиране, дългите часове на общуване – това са незабравими моменти, но са крайно субективни и не тук е мястото им.
Преди всичко, Константин Илиев имаше значимата роля да внуши на обществото, че музикалната култура не е нито статична, нито репродуктивна, нито масова, но не и елитарна – за тази идея той се бореше през целия си живот с отредените му от съдбата средства и дарби. Създавайки и възпитавайки оркестри, преодолявайки бюрокрация, разчупвайки тесногръди светогледи и творейки музика, като за последното очевидно е имал най-малко време и сили, имайки предвид мащабите на изброените дейности. Личността на Илиев се появява в едно доста трудно за описване, но не безинтересно обкръжение. Музикалната култура на България по онова време (а и до ден днешен) е имитационна във всякакъв смисъл. В нея се пресичат силовите линии на най-различни художествено-геополитически доктрини, които водят до някакво развитие на местна почва в резултат от дейността на какви ли не педагози и инструменталисти. Вероятно най-характерното за музикантското съсловие в България от 50-те до 70-те години на миналия век е липсата на познание относно мотивацията на европейската музика и култура изобщо. Това води до безкритично приемане на цяла една културна вселена и до сляпо репродуциране на неосъзната и недоизяснена материя. В този смисъл, още по-ясно си даваме сметка за делото на Константин Илиев. Няма нужда тук да изброявам количества – за фактите има достатъчно справочници и информационни извори.
През призмата на господстващата тогава в България парадигма за национално изкуство с фолклорни корени, Илиев представляваше абсолютно маргинално явление, но именно поради това той беше няколко крачки по-напред от учителите и съвременниците си. Учудващо е как той успя да създаде публика, жадна за експеримент и за нечувани неща – очевидно, аудиторията има способността интуитивно да усеща доколко артистът се ангажира с това, което прави, независимо че художественият език, на който той говори, не е масово разпространен или добре познат. В това отношение Константин Илиев умееше да прекрачва граници и да завладява съзнания – това беше най-голямата му сила. Много добре си спомням част от постоянната публика на Софийска филхармония, кръг от хора, които с нетърпение очакваха "скандалните" му премиери и след това ги помнеха с години.
Несъмнено, диригентската дейност в голяма степен поглъща ресурсите на музикантската личност и в тази светлина композиционната активност на Константин Илиев е нещо удивително – мога да направя паралел само с уникалната личност на италианския диригент и композитор Бруно Мадерна, който, също като Илиев и по същото време, дирижира класически концерти, прави премиери на стотици творби на съвременници и създава великолепни собствени творби, в които неизменно присъства и огромният му диригентски опит.
Има нещо сюрреалистично във факта, че Константин Илиев избира атоналния музикален език за свой. Струва си да се замислим за това, че когато си задават въпроса защо има атонална музика, повечето музиканти и слушатели едва ли си дават сметка, че на практика те не са си отговорили на един предишен въпрос, а именно - защо съществува тонална музика. Този дефицит на логика замъглява представите и води до още по-голям дефицит. А при Константин Илиев всичко тече естествено, динамично и подразбиращо се – явно това е въпрос на дарба. Едва ли има български композитор, чието творчество да се характеризира с такава удачна симбиоза на противоречиви явления – емпиричен класически опит, интегриран в атонална текстура със собствена вътрешна динамика, субективно отношение към контрапункта, че даже и български фолклор, но не с нюансите на националното, а в ролята на ядро, генериращо препратки към алеаториката и полуотворените форми.
Глобалният историко-политически аспект, в който живее една такава личност, за съжаление, не може да бъде игнориран. Във всички времена всеки се старае да направи забележимо това, на което е посветил живота си. Една съвсем делова и суха констатация би дала следния резултат: както тогава, така и сега, Европа (поне досега амбициите на повечето творци са били насочени натам) няма представа (или не желае да има) за това, че и на изток има култура, включително и музикална. Малкото изключения само потвърждават това правило. Независимо дали западноевропейската музика е класическа или антикласическа, както се случва в по-нови времена, тя се оказва част от геополитическа доктрина, диктуваща качествените и количествени измерения, отредени на всяка една национална култура. И така, моят любим професор и виден музикален утопист и визионер не доживя момента, в който елитните европейски оркестри ще изпълняват творби на български композитори по големите фестивали; в който тези творби ще звучат по разпространителните медии и критиката ще пише за тях, макар и негативно. Това са обективните рамкови условия за българската култура и те не се променят с какъвто и да било преход.
Но нека за кратко да се върна на „какво би казал той днес”, ако можеше да види, че жадната за нови неща публика е почти на изчезване, че грамотно пишещите композитори се броят на пръстите на едната ръка, че под класика се разбира съмнителна филмова музика; и че някои елитни оркестри се превръщат в учебни ансамбли, пред които псевдодиригенти се опияняват, заплащайки за това удоволствие. Защо е така? Не се наемам да отговоря, но може би, с присъщото му невероятно чувство за хумор, Константин Илиев би намерил точен и даже оптимистичен отговор.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”