Български  |  English

Щом любов нямам, нищо не съм

 
Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.
(1 Кор. 13:1-3)
На 3 февруари 2014 г. управлението на Зографския манастир взе решение да отстрани от зографското братство отец Василий и да го предложи за низвержение от свещенически сан. Такава крайно тежка мярка му се налагала „за уронване престижа на Зографския манастир и за съблазнително духовно наставничество“.
Всъщност, самата тази присъда уронва престижа на Зографския манастир и ни подлага на духовна съблазън. Защото в нея любов няма.
Нищо не уронва образа на Зограф повече от това: между братята му да няма любов, т. е. Христос. А ако в този най-велик стожер на българското Православие няма любов към брата – каква по-голяма съблазън за нас, недоубитите българи, почитатели и поклонници на светогорския дух?
Потърпевшият зографски брат има всички основания да иска всякакъв друг съд, но не и братски. Защото дори в светския съд, където любовта, братолюбието, милосърдието и прошката нямат думата, дори и там се предпоставя, че човек е невинен до доказване на противното.
Първоавтор на скандала стана братът на една монахиня, който обяви в медиите, че сестра му била подложена на „сексуален тормоз“ от нейния изповедник отец Василий. Тези недоказани обвинения бяха опровергани от митрополитска проверка, а монахинята писмено ги отрече. Впрочем, злите езици винаги са обвинявали отеца в противоположното: че налагал престрог аскетичен режим на своите духовни чеда.
Така или иначе, скандалът успя. Скверната българска преса се развихри. Възбудени от нея, мнозина, които някога са намразвали духовника, решиха, че сега е часът да се нахвърлят върху него. Съживени бяха стари ненависти, отдавна погребани от покаяние и прошка...
Именно вследствие от тези обвинения зографското ръководство взе въпросното решение за наказание. Така, без да иска, то не само се самопостави в уния с клеветниците, но и даде правомощия на скверната преса чрез нейната стихия – скандала – да определя дневния ред на Зограф.
Така големият победител от този скандал стана скверната преса. Тя успя в най-важното – да завлече събитието на своята територия, в калта на сквернословието, където тя е непобедима. Затова за всички нас, които не искаме скверната преса да господства върху съдби, личности и институции, е жизненоважно да отречем нейната меродавност. Да не й позволяваме да направлява нашия живот.
Както у отделния човек, така и в общественото съзнание има „горница“ и „долница“. Стихията на скверната преса е долницата. За да победи дадена личност, кауза, институция, тази медия има една стратегия – да я захапе и завлече в блатото на долницата. Затова от чувство за самосъхранение всички онези, които вярваме в йерархията на ценностите и в примата на горното над долното, трябва да се обединим срещу стремежа на обществената долница да се разпорежда с горните неща. Съвременна България все повече става царство на долницата. А едно общество, което позволи на своята долница да съди своята горница, изпада в духовно и нравствено разтление.
 
Първият медиен „скандал“, свързан с йеромонах Василий, беше преди 15 години. Тогава зографският брат беше пратен в България да оправи злоупотреби на ефория „Зограф“. Разследването установи злоупотребите и, чрез лични разговори с представители на меродавните институции, той задейства оправянето на нередностите. Разкритията уличаваха тогавашното ръководство на ефорията – от най-близкия антураж на столичния кмет. Когато в приятелски разговор (познаваме се от 1990 г., години преди да стане монах) той ми разказа тази история, го посъветвах разкритията час по-скоро да се публикуват в пресата. Той обаче отказа, наивно доверявайки се на своята преценка, че вече е свършил работата...
Само няколко дни след нашия разговор обаче, на първа страница на тогавашния официоз в. „Демокрация“, излезе уводна статия, в която йеромонах Василий беше всячески очернен, включително и затова, че бил искал да става игумен на Зограф и че бил дошъл в България (?) да лобира за този преврат. На власт тогава беше Иван Костов. Публикацията в партийния вестник звучеше като „партийната линия“. Всички институции се отдръпнаха от зографския пратеник. Мисията му се провали.
Не знам дали тогава зографци са защитили своя брат или са го обвинили. Във всеки случай, лъжата в пресата преуспя. Злоупотребите бяха замазани и ръководството на ефорията се утвърди. А Зограф и отец Василий така и не опровергаха клеветите.
Изводи от случилото се: 1. Светогорският монах не разбира как функционира светът и не умее да противоборства на светскиятерен. 2. Медийната фиктивна лъжедействителност властва не само върху българското общество, но и върху Зограф. 3. Злоупотребяващите с медийна власт не само не биват разобличени, но, бидейки „победители“, дават развращаващ пример за подражание.
Потвърждение на извода, че лъжовните медии могат да налагат своята воля на цялото ни общество, включително и на Зограф, беше „скандалът“ с йеромонах Рафаил (Берестов).
Не мога да съдя за духовния статус на отец Рафаил. Този 80-годишен старец-дете е явление от международен мащаб. Едни го смятат за „евангелско дете“ и духоносен старец; други – за налудничав фанатик. Беседвал съм с него само веднъж и впечатленията ми са положителни. Приемам неговия православен антиглобализъм и антимодернизъм, но не и някои от крайните му практически изводи и постъпки.
Но. Той беше изгонен от Зограф не заради това, което е или което прави, а чрез плитка лъжа, раздухана чрез глупава клеветническа медийна кампания. Медиите бяха задействани спрямо българина, свеждайки го до кучето на Павлов. Как се очерня руснак в България? Много просто: казваш, че е агент на КГБ и/или че иска да завладее българското и да го направи руско.
Точно така постъпиха смешните български медии. Те патриотично „разобличиха“ отец Рафаил, че искал да завземе Зографския монастир и да го направи руски. И че неколцината руски монаси, които бяха с него (в една келия на територията на Зограф, недалеч от пристанището), носели под расата „калашници“ – както подобава на агенти на КГБ.
Разбира се, зографци знаеха, че подобна руска „революция“ е немислима, знаеха, че кампанията срещу отец Рафаил е нелеп комикс. Мнозина от тях се изповядваха при руския старец и го имаха за свой духовен отец. Но се огънаха. Под натиска на „скандала“ (сътворен exnihiloот ниските медии), те направиха точно това, което искаха от тях клеветниците: предадоха своя духовник и го изгониха от територията на Зограф, а оттам – и от Света Гора. Така, против волята си, те увенчаха скверните български медии, поклониха им се доземи, признаха властта им и станаха техни данъкоплатци, плащайки най-тежкия за един монах кръвен данък (своя отец-изповедник).
Отец Рафаил може и да е спорен духовник, но той беше изгонен от Зограф заради една лъжа, а Зограф остави тази лъжа не разобличена. Престъплението беше възнаградено. Медията-клеветник победи на една от най-свещените територии на „горницата” – на Света Гора.
Впрочем, провалът на първата мисия на йеромонах Василий от 1999 г. имаше един положителен резултат: разочарован, отецът реши да се занимава с книгоиздаване – и така, до ден днешен, вече 15 години.
В началото издаде няколко малки книжки. Впоследствие реши да премине към по-сериозни издания, сред които и „Добротолюбие“. Тогава разкритикувах отеца за неговия подход. В качеството си на филолог аз убедено твърдях, че е недопустимо да се прави превод-от-превод, а непременно от оригинала. Че светите Отци трябва да се превеждат от гръцки, а не от руски...
Продължавах да твърдя това, когато през 2000 г. излезе първият том на „Добротолюбие“. Продължавах, когато излезе вторият том... Но когато през същата година излязоха и петте тома на „Добротолюбие“, разбрах, че не съм бил прав. Защото докато ние, всезнайковците, само критикувахме, издателството на Зограф заля България с православна светоотеческа книжнина: 12-те тома с Жития на светиите, съчиненията на светите Антоний Велики, Макарий Египетски, Ефрем Сирин, Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Богослов, Теофан Затворник, Игнатий Брянчанинов, Иустин Попович и пр.; съвременните благодатни старци Паисий, Порфирий, Ефрем, Иосиф и т. н. – общо няколкостотин заглавия. Това е безценна духовна съкровищница, съхранила най-важното от духовния опит на човечеството. Ето един пример из „400 глави за любовта“ от св. Максим Изповедник:
57. Ако оклеветяваш брата си или съдещият брата си клевети закона и съди закона (Иак. 4:11), а законът Христов е любов (Иоан. 13:34), то клеветникът не отпада ли от Христовата любов и не прави ли сам себе си виновен за вечната мъка?
58. Не слушай езика на клеветника, нито твоят език да услажда обичащия злоречия, защото, който с удоволствие говори или слуша думи срещу ближния, ще отпадне от Божествената любов и ще се окаже чужд на вечния живот.
Хиляди страници с подобни мъдри боговдъхновени думи за пръв път станаха достояние на българския народ. Подобно книгоиздаване на светоотеческа литература не е имало никога в България. В българската култура, особено след ХІV век, светоотеческата книжнина се маргинализира. От два века насам нито едно българско класическо произведение нито веднъж не цитира св. Отци. Самозваните „строители на съвременна България“ отхвърлиха светоотеческото наследство и в това отношение делото на Зограф е крайъгълно.
За мащаба и значимостта на това дело свидетелстват и многобройните врагове, които отец Василий си е създал и които могат да бъдат разпознати по сегашното им злорадство. Те обаче грешат, че не се вслушват в съвета на св. Максим Изповедник:
60. Затвори устата на клеветящия в твоите уши, за да не съгрешиш с него двойно, приучавайки се и сам на тази пагубна страст, като не му препятстваш да безчести ближния.
Въпросът за враговете е особено важен, защото опира до същността на нашата вяра. Според християнското учение, човеците са братя и не бива да враждуват помежду си. Цялото човечество има само един общ враг и сме призвани да враждуваме срещу него, а не срещу човеци. Защото, както е казал Апостолът: „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.“ (Еф. 6:12)
Врагът на човешкия род разполага със смъртоносни вируси във всеки от нас – греховете. Именно чрез тях той непрестанно ни подвежда да враждуваме не срещу неговитевируси вътре в нас (т. е. срещу него), а срещу ближните ни и братята ни.
Отец Василий Зографски може би е допуснал нарушения на църковната дисциплина, които да заслужават наказание. Но евентуалното вразумително наказание трябва да се основава на братолюбието. Защото Сам Господ казва: По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си. (Иоан. 13:35) За самия наказан едно несправедливо наказание може да е много полезно в духовен смисъл – за смирение. Но за образа на Зограф и за Църквата в България то ще е пагубно. Защото за пореден път ще даде сила и слава на клеветника и на клеветническите медии, ще ги поощри още повече да използват своята стихия – скверността – за да отстрелват църковници, да сриват авторитети, да поощряват вътрешноцърковното самоизяждане и в крайна сметка – да налагат „своята“ (всъщност неговата) воля на Българската Църква.
Ако има вина у някого, тя трябва да е установена чрез несъмнени доказателства, а не чрез клеветите и мерзостите, които произвеждат ежечасно в огромни количество човекоядните български медии. Мнозинството от нашите медии, уви, са обзети от вражески дух: дух на хула, дух на мерзост, дух на сквернословие, дух на завист, дух на лъжа, дух на клевета, дух на омраза.
Но отговорността за деградацията на българските медии е до голяма степен наша, защото ние сме поощрили този дух. Приели сме неговата меродавност. Приели сме, че той може да надвие истината, че може да ни натрапва своята воля.
Злотворните български медии – без да знаят какво правят – са слуги на врага и говорители на клеветника. Те разполагат с възможността да размножат всяка лъжа в милионни тиражи и да я превърнат в заместител на истината. Но ние не бива да ставаме поданици на тяхното господарство, не бива да приемаме техните правила и да водим битки на техния терен.
Защото критерият за всичко е не клеветникът, който е господарят на омразата, а Христос, Който е любов.
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. (1Кор. 4-7)
 
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”