абстрактността на морала" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Не лъжи! Или за <i>абстрактността на морала</i>
Български  |  English

Не лъжи! Или за абстрактността на морала

 
По повод коментара на Стефан Попов към статията на Яна Цонева и Георги Медаров в „Гардиън” („Култура”, бр. 42 от 13 декември 2013 г.)
 
Публикувам коментара на Стефан Попов в знак на пълно съгласие с уговорката, че смятам Георги Медаров за много смислен човек - просто в конкретния случай е неправ, при това - много неправ. Използвам повода, за да добавя друга критика към лекомислената статия в "Гардиън". Тя е насочена срещу твърдението, че студентите в началото имали семинари с интелектуално съдържание - общо обсъждане на визия за бъдещето - което при масовото скандиране на "Червени боклуци" и "Оставка!" се било изгубило и това е тъжен факт, деградация.
Смея да заявя съвсем ясно: протестите нямаха и нямат "интелектуално съдържание" (и това, че в някакви студентски кръгове са се водили дискусии за бъдещето, е хубаво, но в случая е без значение, тъй като е ирелеватно за протестите). И нека никой не се обижда, а най-накрая да разбере това. Протестите имаха и имат морално съдържание - бяха, а за мнозина все още са акт на възмущение. Скандалното назначение на Пеевски отключи атомарна реакция - не просто възмущение, че се назначават такива хора, не просто, че става дума за олигарх, не просто и само, че българската официална политика демонстрира връзки с неофициални и непрозрачни частни интереси, не просто от това, че всичко това беше нагло демонстрирано публично. А и от това, че такива работи се повтарят и натрупват, че те не са изключение, някакъв единичен факт, а са структура и рамка, генеративен механизъм на българския политически живот... Че се превръщат в единствен начин на мислене на българския елит, че стават условие за всичко, което се случва в държавата. Срещу тази базова, системна лъжа и нечестност в самия механизъм на политическото - която за красота може да се нарича и нарушен обществен договор за елементарна почтеност - беше насочена и елементарната масова реакция на възмущение. Някои формулират това и с израза „държава – мафия”, което ми се вижда кратко и точно. Защото става дума за нещо просто и очевидно.
Лъжа ли се, като си мисля, че подобно структурно възмущение по принцип би трябвало да се споделя от всички? - от софиянци и провинциалисти, бедни и богати, леви и десни, образовани и необразовани? Едва ли.
От тази неинтелектуална същност на протестите, стартиращи със спонтанен морален акт, възмущение срещу нарушения принцип "Не лъжи!", бил за известно време и божа заповед, произтичат два важни въпроса: защо, ако това е така, все пак не протестираха всички, защо имаше географско, политическо и образователно разслоение на възмущението? По същество, това е питане за мутиралата структура на българското общество, в която цели прослойки вече не са в състояние да се възмущават, дори при случаи на базови непочтености. Причините, поради които такива мутации съществуват, изискват сложен социологически, социопсихологически, етичен и културен анализ, тук няма да рискувам дори да го започна.
Вторият въпрос е свързан с природата на възмущението: то е едновременно спонтанно чувство и заедно с това в него има и нормативен момент - то има характера на дълг, на морално задължение (ако не се възмутиш от възмутителното, не в ситуацията, в теб има някакъв дефект - следователно трябва). Но за да бъде възмущението истинско възмущение, трябва и двете съставки, чувството и задължението, да бъдат налице. Не е възможно да се възмутиш само по задължение.
От тези абстрактни положения последваха практически проблеми за протестите - различни хора се умориха да се възмущават по различно време. Онези, които се умориха първи, започнаха да твърдят, че онези, които все още се възмущават, "не са автентични". Онези, които още не бяха се уморили, започнаха да обвиняват първите в предателство. Вътре в структурата на протеста се появиха скандали между приятели, съюзници и единомишленици относно главното, които пък заплашваха да затъмнят самото Главно, структурния скандал. А понякога не само заплашваха, ами напълно го изместваха: протестиращи и бивши протестиращи започнаха да се занимават повече със себе си, отколкото с повода Пеевски/Орешарски или с рамковия проблем. Това усложни картината до крайност и простите координати на началния протест се замъглиха, някои изобщо престанаха да ги виждат - при положение, че истинската причина за протестите и възмущението не беше отстранена ни най-малко. Тук се намесиха и други гледни точки - такава например е на Яна Цонева и Георги Медаров, както и на "новата левица", които внезапно пожелаха да поместят протестите в съвсем друг, глобален контекст - в борбата срещу неолиберализма и глобалните неравенства. Последните са реален проблем, разбира се, но изискват друг анализ и от тях произтича друга политическа програма, част от тази програма дори заслужава да бъде наречена интелектуална. Но всичко това е без връзка с повода на протеста и без връзка с българския контекст, а единствено този повод е фокусираният и фокусиращ проблем, единствено той създаде социален субект, временната морална солидарност на протестиращите.
Така че, тълкувайте този пост като връщане към началата - протестите не бяха интелектуални, а елементарно, базово морални, причината за тях не е изчезнала, останалото не е чак толкова важно.
Но и борбата с естествената умора - все пак, става дума за 160 дни, чрез насилствени средства няма основания. Нека да протестира - и аз съм един от протестиращите – само този, който чувства, че така все още трябва, нека никой да не прилага външни морални принуди към другите. Моралният субект се характеризира на първо място с автономия.
И още нещо. Често обвинение срещу демонстрирания тук начин на мислене е, че приказките за морал били абстрактни. Вярно е: този морал, за който става дума, не почива на една или друга етическа доктрина, не се състои в реакция срещу един или друг конкретен факт на измама, а срещу тяхното общо условие и основание. То е абстрактно-структурно. Но не е нужно да си чел «Теория на комуникативното действие», за да разбереш, че общество, в което всички винаги и единствено лъжат, не е възможно, в него въобще не може да се появи общественост, социална кохезия. Лъжата може да има единствено фактически, а на структурен статут, тя винаги е факт-изключение, а не правило. А ако в някакво общество това не е така, то става дума за временно и нестабилно политическо състояние: то не може да продължава непрекъснато, най-накрая се пръква някой невинен и казва, че «Кралят е гол».
В това структурно основание е и същината на абстрактния морал-условие, който казва «Не лъжи!». Но само който няма собствено "интелектуално съдържание" в главата си, може да привижда в тази особена "абстрактност" не предимство (уникален опит на отделния агент да адресира структурата на мутиралия ред, в който е поместен), а някакъв дефект (липса на конкретен план какво ще правим после, липса на ясен политически ангажимент и пр.).
Дори Бог, като дал на Мойсей скрижалите с "Не лъжи!", не му определил оттук нататък какво точно да прави. Някои негативни предписания са така базови за обществото, че не се нуждаят от конкретни планове какво следва. Просто не трябва да се лъже и никакво "после" не може да отмени това.
Бел. ред. Текстът е публикуван във Фейсбук и преработен след това.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”