Български  |  English

Документалният маратон на Холандия

 

Когато през 2011 г. за пръв път присъствах на Международния фестивал за документално кино в Амстердам (IDFA), бях впечатлена от зрителския интерес, постоянно свършващите билети, редовно претъпканите зали и огромната му популярност сред местната публика. Тогава отдадох този успех най-вече на мощния фестивален пиар, но след почти две години, прекарани в Холандия, си давам сметка, че причините са много по-комплексни и че цялата заобикаляща културна и аудиовизуална среда допринася за развитието на афинитет към документалното кино.
 
Холандия е родината на „Биг Брадър” и макар риалити форматът да не е по-гледан, отколкото другаде по света, воайорският му заряд неизменно е белязал потребностите на местната публика. Казват, че появата му именно тук има връзка с навика на холандците да не спускат пердета върху прозорците си, останал още от ХVІІ век, когато повечето мъже са изхранвали семействата си с търговия по море, а безнадзорните съпруги на брега е трябвало да демонстрират пред консервативното калвинистко общество, че в домовете им не се случва нищо непристойно. Тази традиция, от една страна, е институционализирала обществения контрол в Холандия, а, от друга, е активирала частното любопитство към живота на другия, чието франкенщайновско изчадие е именно „Биг Брадър”. И ако риалити форматът задоволява масовата стръв за автентични (съ)преживявания през историите на реални герои и реални събития, логично е зрителят с по-рафиниран вкус да избере документалното кино за тази цел (впрочем, то все по-осезаемо усвоява риалити естетиката - може би защото телевизията си остава най-сигурният канал за разпространението му и се налага да е конкурентоспособно). Като прибавим и космополитизма на холандците, свикнали да общуват с представители на всякакви етноси и култури на територията на малката си държава, те се оказват перфектният таргет за международен фестивал на документалното кино, предоставящ им отрязъци от животите на истински хора от различни точки на света.
Позволявам си тази връзка между документалистика и риалити не само, защото и двете боравят с материал, проследяващ действителни хора и събития (макар да е ясно, че едното е изкуство, а другото – чиста проба воайорство), а и защото рекламните спотове на доста от филмите преди началото на всяка публична прожекция навяваха асоциации с телевизионни формати. Дори качествената документалистика IDFAрекламира с трейлъри като за сълзливи телевизионни токшоута (когато филмът разказва лична история) или с промоционални клипове а ла Дискавъри ченъл, внушаващи, че отварят очите ни за света (когато е социално или политически ангажиран). Като при всеки голям фестивал, рекламната стратегия включва покани към участниците във филмите, за да се организират разговори на живо с истинските герои от истинските истории. Присъствието им засилва усещането за автентичност и разширява контекста, а понякога „донаписва” сюжета на филма чрез фактите, които изскачат в публичните интервюта. Героите на тези филми обаче не са професионални актьори, обиграни да общуват с публиката. На екрана вървят запечатани лични моменти и когато парчетата техен живот се окажат спекулативно употребени от режисьорите, за да се произведе сензация по правилата на индустрията, срещите на живо с публиката се превръщат в печално фиаско, сравнимо по унизителност с кръстосаните разпити в стола на „Биг Брадър”. Човешката етика понякога остава на заден план, а фестивалният маркетинг може да бъде и циничен.
Най-фрапиращият случай в тазгодишната програма бе британският филм „Треньорът Зоран и неговите африкански тигри” (реж. Сам Бенстед), чийто главен герой е чепат сърбин, обиколил половин Африка като треньор на национални отбори по футбол. Филмът го заварва да сформира тима на Южен Судан (най-младата държава в света, създадена през 2011) и да се забърква в каши – ту заради буйния си нрав, ту заради местни неуредици. Градиращият провал на Зоран е скелето на драматургията, а смехът, който тресе зрителите, е резултат от безпощадна режисьорска ирония. Употребен и осмян, бедният Зоран се оказа ненужен на публиката след прожекцията – тя нямаше търпение дори да го изслуша, защото „присъдата” относно персоната му бе вече произнесена от екрана, а в центъра на вниманието бе режисьорът, който разпалено обсъждаше „работата с материала.”
След като по време на изданието през 2011 прескачах хаотично от секция в секция, за да добия обща представа за концепциите на различните фестивални програми, тази година следих предимно конкурсите за пълнометражен и среднометражен филм заедно със секциите „Майстори” и „Най-доброто от фестивалите”. Подобно на „Треньорът Зоран и неговите африкански тигри”, доста конкурсни филми залагаха на атрактивни куриозни истории, други правеха любопитни разкрития или дискутираха нашумели проблеми, а сред акцентите от фестивалите преобладаваха политическите разследвания и социално-ангажираните анализи. Сред филмите на утвърдените „майстори” имаше и оазисни спирки, където да си отдъхнем от проблемите на човечеството. Вече абонирани за големите фестивали, авторите си позволяват да се захващат с неактуални теми или да експериментират: екстравагантните мемоари на Марсел Офюлс „Не е неприлично” (Франция), в които той сам разкрива факти от артистичната си биография; киноманският „Изкуството да наблюдаваш живота” (САЩ/ Русия) на Марина Голдовская за кухнята на американската документалистика; естетският „Времеви впечатления” (Швеция) на Нина Хедениус, който се опитва да улови времето в поетични кадри.
Откриването обаче бе с политически актуален филм, както се полага на документален фестивал от толкова висок ранг. „Завръщане в Хомс” (Сирия, реж. Талал Дерки) следи обречените опити на няколко двайсетинагодишни революционери да опазят родния си град Хомс от атаките на националната армия. Напомняйки обстоятелствения стил на братя Дарден, камерата неотлъчно следи най-младия от героите посредством кадри в гръб, тил и анфас, който ще се окаже и последният оцелял. Въпреки опита за интимен портрет и човешката трагедия в едър план, филмът трудно предизвиква съпричастност, може би защото по-скоро регистрира видяното, отколкото да го разбира. Останах с усещането, че режисьорът, гонейки актуалност, толкова е бързал с монтажа, че е пропуснал да анализира материала.
Разбира се, имаше много по-добри филми на политическа теми. 2013-а е годината на руско-холандските взаимоотношения и докато амстердамските музеи акцентират върху постиженията на руската култура, IDFAсе вторачва в безобразията из политическия й живот. Игрите на Путин” (Германия/ Израел/ Австрия; реж. Александър Гентелев) е детайлно разследване около подготовката на предстоящите Зимни Олимпийски игри в Сочи през 2014г. – един очевидно абсурден проект, тъй като годишните температури в този регион са сред най-високите за територията на Русия. С мичуринова страст Путин строи стадион в заблатена местност, магистрали, където не са нужни, ски писти, където не пада сняг, и харчи милиарди, които дефакто няма. Последствията са разбита инфраструктура, изселени хора и тонове боклук. Тъкмо да си помислим, че всичко се дължи на пословичната му грандомания, и започват да се разплитат олигархичните интереси, свързани с апетитните земи около Сочи, които Путин, разбира се, обслужва. Защото „корупцията в Русия вече не е проблем, тя е образуващ фактор”, както подсказва Гари Каспаров, един от путиновите противници, интервюирани във филма.
Насочен срещу руския президент е и „Пуси срещу Путин” (Русия; анонимен автор), чиято посока е ясна още от заглавието. Заснет от не пожелал да се разкрие автор, филмът документира публичните градски акции на неудобните пънкарки „Пуси Райът”, включително и фаталното изпълнение в православната църква, станало причина за ареста им. Без амбиции отвъд репортажната визия и без коментар зад кадър, „Пуси срещу Путин” успява безмълвно да скицира потиснатата московска среда през стресираните изражения на жителите й; да акцентира върху сивотата на града на фона на цветните момичешки костюми. Никак не се учудих, че журито му присъди Наградата за най-добър филм в среднометражния конкурс.
Жертви на диктатура, само че беларуската, са и героите на „Опасни действия с участието на нестабилни елементи от Беларус” (САЩ; реж. Маделин Секлър). След като Лукашенко печели уж свободните президентските избори през 2010, за да се утвърди като несменяем диктатор, членовете на Свободния театър в Минск, организиращ нелегални представления срещу властта в едно мазе, бягат първо в САЩ, а после в Лондон. Режисьорката е една от американските им благодетелки, а филмът разказва за личните им проблеми с властта и за активизма им зад граница. От една страна, е шокиращо, че подобни репресивни мерки са все още възможни в Европа през ХХІ век, от друга – разполагането на конфликта в сюжет, където западни държави/хора се явяват в ролята на спасители, напомня пропагандната реторика по време на Студената война. Това, разбира се, е следствие и от превъзходството, което Западът все още демонстрира спрямо Изтока, особено що се отнася до бивши социалистически републики.
„Капитализъм на улица Кръстопътна” (Латвия; реж. Ивар Селекис) потвърждава това превъзходство, било и само в материален аспект. Почти четвърт век, след като не са част от СССР, латвийците едва свързват двата края, а младите хора масово се изнасят към Западна Европа, след като станат пълнолетни. На жителите от една централна улица в Рига не им остава друго, освен да потънат в личните си светове, които са далеч по-интересни от действителността. От тях си заслужава да излязат само, за да отпразнуват Еньовден – годишното всенародно веселие на латвийците – като в доброто старо време.
Документалното кино може и да е най-значимо, когато се занимава с обществени каузи, но е по-очарователно, разказвайки лични истории. Други герои, потънали в частния си свят, са симпатичните пияници от „Не ме изоставяй” (Холандия/ Белгия; реж. Нилс ван Коеворден, Сабине Лубе Бакер). Запокитени сред пустия пейзаж на Валония, наскоро зарязаният от жена си Марсел и отдавна привикналият към самотата си Боб обитават разпадаща се селска къща. Дните им се люшкат между скитане, битови залъгалки и съзерцание, бирата и ромът са неизменна компания, а екзистенциалната безпътица, която никой от двамата не е предвиждал в младостта си, напомнят често забравяната истина, че плановете в живота са химера.
Пречистващ и някак оптимистичен е „Живот почти прекрасен” (България/ Белгия) на Светослав Драганов, участвал в пълнометражния конкурс. Той всъщност е продължение на „Животът е прекрасен, нали?” от 2001 за Алекс, превърнал се в майка за по-малките си братя, след като действителната майка е изгубила интерес към децата си. 12 години по-късно Алекс е постигнал мечтата си да стане коафьор, а „Живот почти прекрасен” следи взаимоотношенията му с двама от братята му, докато баба им щрихира семейната история в поредица от интервюта. Прозират премълчани конфликти и потискани травми, но филмът е достатъчно деликатен, за да не рови твърде дълбоко в миналото. На фокус са настоящето и хъсът, с който всеки един от тримата толкова различни един от друг братя се справят с живота, без да винят съдбата си. Силната, почти семейна връзка, която Светльо Драганов е изградил с героите си, със сигурност допринася за подкожното въздействие на филм.
Другият български филм, показан на IDFAи номиниран в среднометражния конкурс – „Истории за храната и душата” (България/ Финландия) на Тонислав Христов – портретира в близък план пъстрата етническа общност в родопското село Сатовча, където и политическите, и семейните проблеми се решават на трапеза. Както сподели самият режисьор в разговор с публиката, за да накара жителите да покажат най-доброто от себе си, е решил да им заведе чужденци на посещение. Тях обаче рядко засичаме на екран, защото филмът се интересува от местните хора, които непрестанно нищят миналото, избягват настоящето и се страхуват от бъдещето, когато селото вероятно ще опустее. Дори за българския зрител този филм е прозорец към капсулирания живот на хората от региона, а в международна среда сцените от бита им са си направо екзотика.
От глобалните политически машинации до едноличните човешки трусове, програмата на IDFAeкато свръхинформативен калейдоскоп на съвременния живот, който предизвиква невротични страхове и пренасищане. Затова в този текст предпочетох детайлното вглеждане в отделни акценти пред фестивалната статистика, която, така или иначе, може да бъде проследена онлайн. А иначе най-прочистващата съзнанието почивка след един такъв документален маратон се оказва игралното кино – по възможност с класически сюжет, в който доброто побеждава злото, а справедливостта тържествува. Нищо, че всичко ще е измислица.
 
Амстердам, специално за „Култура“
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”