Български  |  English

Да забраним екстремистките партии?

 
Започнатата от гръцкото правителство борба с крайнодясната „Златна зора” повдига отново един трънлив въпрос, който сякаш беше изчезнал след края на Студената война: имат ли в либералните демокрации място партии, които по естеството си са антидемократични?
Либералните демокрации се сблъскват, разбира се, с различни заплахи след срутването на комунизма през 1989 година – заплахи, идващи предимно от чуждестранни терористични движения, които се стремят да отхвърлят подхода, който изисква да образуват политически партии и те да заседават в парламента. Трябва ли в такъв случай да забраним екстремистките партии, които приемат да участват в политическата битка в установената демократична рамка, или да смятаме, че подобно ограничаване на свободата на изразяване и на сдружаване само по себе си би противоречало на тази демократична рамка?
Преди всичко, от особена важност е подобни въпроси да бъдат предоставени за решаване на непартийни органи, като Конституционните съдилища, а не на другите политически партии, чиито ръководители ще бъдат систематически изкушавани да премахнат конкурентите си. Нещастното в гръцката ситуация е, че борбата срещу „Златна зора” изглежда по-скоро защитава интересите на правителството, а не е плод на обмислено и независимо решение.
Самозащитата на демокрацията априори изглежда като законна цел. Както казва върховният съдия Робърт Джаксън (преди това е бил прокурор на САЩ в Нюрнберг), намерението на конституцията не е създаването на „самоубийствен договор”. Същото мнение намираме у израелския юрист Аарон Варак, който смята, че „гражданските права не може да се превръщат в жертвеник за национално разрушение”.
От друга страна, ако е прекалена, демократичната законна самозащита може да доведе до ситуация, при която въобще не е останала демокрация за защитаване. В крайна сметка, ако народите наистина желаят да приключат с демокрацията, кой може да ги спре? Както беше казал един друг върховен съдия, Оливър Уендъл Холмс: „ако съгражданите ми искат да си купят билет за ада, смятам да им помогна да го направят. В това е самата същност на задачата ми”.
Така че, демокрацията изглежда осъдена, независимо дали ще избере да забрани или да не забрани. Другояче казано, с думите на Джон Ролс, изглежда имаме „практическа дилема, която философията сама не може да разреши”.
Въпреки че много хора мислят обратното, историческият опит не предлага никакви ясни поуки в този случай. След като сме се отдалечили във времето, днес ни изглежда очевидно, че Ваймарската република би могла да бъде спасена, ако нацистката партия бе забранена навреме. Йозеф Гьобелс, министърът на пропагандата на Хитлер, откровено се радва след вземането на властта: „Фактът, че демокрацията предостави на смъртните си врагове средствата, с които да бъде унищожена, ще остане завинаги като една от най големите подигравки за тази демокрация”. Обаче една забрана не би премахнала задължително всеобщото разочарование на германския народ от демокрацията тогава и някакъв авторитарен режим все пак би могъл да се появи.
Интересно е, че Западна Германия през1950-те години избра да забрани комунистическата, както и една неонацистка партия, докато някои държави от Южна и Източна Европа избраха за предпазване от авторитаризматъкмо противоположните уроци. Това е и една от причините, поради която Гърция, например, не разполага с никаква юридическа възможност да забрани някои партии.
Това, че Гърция се опитва да неутрализира „Златна зора” – наскоро парламентът гласува забраняването на субсидиите за партията – ни кара да мислим, че повечето от демокрациите рано или късно ще стигнат до очертаването на една червена линия тук или там. Къде точно да се очертае въпросната линия?
Преди всичко, трябва да си даваме сметка за необходимостта тази линия да е ясно видима, преди екстремистките партии да се появят. За да има превес правната норма, законната демократична защита не трябва да изглежда нито като ad hoc упражнение, нито като произволен ход. Следователно, критериите за забрана е необходимо да бъдат прецизирани предварително.
Един от критериите, който изглежда като всеобщо признат, се състои в употребата, насърчаването или най-малкото апологията на насилието от страна на една партия – насилие, за което е илюстрация ролята на „Златна зора” в агресията срещу имигранти в Атина. По-малко явен е консенсусът, когато става дума за партии, подбуждащи към омраза и искащи да разрушат същностни демократични принципи – много екстремистки европейски партии прокарват идеята, че те не действат срещу демокрацията, а точно обратното – борят се „за народа”.
Обаче всички партии, които се стремят да изключат или да подчинят някоя категория от „народа” – като например имигрантите или техните потомци – директно се вписват в нарушаването на ключовите принципи на демокрацията. Дори ако „Златна зора”, която е неонацистка партия по принадлежност и идеи, се беше въздържала от прибягване до насилие, нейните крайни позиции спрямо имигрантите, както и подбуждането към омраза в момент на големи социални и икономически трусове, биха я направили допустим кандидат за забрана.
Някои наблюдатели изтъкват все пак съществуването на риск. Наистина, когато независимо какво несъгласие с (например) правителствена политика по имиграция би могло да бъде схванато като „расистко”, тогава свободата да бъде изразено несъгласието ще бъде възпрепятствана. Следователно е необходимо да се въведе критерий, подобен на класическата американска норма, според която речта, която може да бъде обект на забрана, трябва да съставлява „ясен и непосредствен риск” от насилие. Маргиналните партии, които не прибягват до политическо насилие и не подбуждат към омраза, би трябвало при това положение да бъдат оставени на спокойствие, колкото и отвратителна да ни се вижда понякога тяхната реч.
Обратно, партиите, които са в състояние да заемат властта, са съвсем друг проблем, дори ако фактът на забраната им би изглеждал автоматично като антидемократичен (все пак, тук става въпрос за партии с депутати в парламента). При един известен процес, Европейският съд за правата на човека призна за законна[1] забраната на Партията на благоденствието дори по времето, когато тя бе част от правителствена коалиция.
Според някаква митология, подобни забрани биха превърнали в мъченици ръководителите на екстремистките партии. Обаче малко хора биха могли да ви кажат кои бяха начело на германската неонацистка и комунистическа партия след войната. Също толкова погрешно е да се смята, че заиграването с грижите и исканията на избирателите от екстремистките партии ще позволи на традиционните партии да ги привлекат към себе си. Понякога това сработва, понякога не. Това, което е сигурно обаче, е, че подобни стъпки приличат винаги на игра с огъня.
Въпросът за забраната на някои партии не трябва да означава да се запушат устата на гражданите, изкушени от екстремисткия вот. Грижите на тези граждани трябва да бъдат чути, по тях трябва да се разисква; само понякога забраната се очертава като предпочитана успоредно с подновяването на усилията за гражданско образование, насочени например към напомнянето, че имигрантите не са отговорни за нещастията на Гърция. Действително, подобни мероприятия може да звучат високомерно, но, така или иначе, тези форми на обществена ангажираност са единственото средство да избегнем случаи, когато стъпките в борбата срещу екстремизма изглеждат самите те като екстремизъм.
Lesechos.fr


[1] Вж. Делото Партия на благоденствието и други срещу Турция. Решение от 13 февруари 2003 г. на Голямото отделение.
 
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”