Български  |  English

Опит за една нова приказка

 
Това, което прави приказките очарователни и подтиква хората към мечти, е ясното разграничение между бяло и черно, светлина и мрак, добро и зло. Там е лесно да избереш правилната страна и си сигурен, че усилията ти ще се увенчаят с успех, защото доброто винаги побеждава. Студентите се опитват да изживеят своята приказка, но реалността се оказа доста по-многоцветна. Безусловната всенародна подкрепа, на която се надяваха, така и не прие реални измерения. Нападките и натискът за прекратяване на действията им идват от всевъзможни посоки. Подкрепа за тях съществува, но тя не е консистентна, не е структурирана и е главно с пожелателен характер. Въпреки това, имаше няколко големи и сполучливи протеста, но те бяха достатъчни едва за разбунване на духовете и провокиране на интерес от страна на чуждестранни медии.
Нека се върнем към самото начало, когато окупацията бе обявена и бе пожелана оставката на министър-председателя. Тези искания не са по-различни от изкристализиралите по време на така наречените „летни протести”. Но ако бъде мобилизирана една качествено различна обществена група, смесването й с друга би имало единствено отрицателен ефект. Това навреди на студентския имидж на решителни хора, които не се страхуват да се борят срещу статуквото, защото съзнанието им не е обременено от него. Липсата на иновативни решения, които да охарактеризират младите хора в качеството им на отделно протестиращо тяло, доведе до появата на съмнения за тяхната автентичност и автономност.
Оставката е сериозно политическо искане, особено на някого, избран със законни избори. Сериозно подготвената аргументация е задължение. Хубавото е, че окупиращите излизат и с документи, продукт на работните им групи, посветени на евентуални промени в ключови сектори. Те се различават от декларациите, заявяващи обществените им позиции, и, за съжаление, досега не им бе обърнато достатъчно внимание. Студентите не си „губят времето” и това не е просто младежка приумица с цел утвърждаване, с каквото впечатление остават някои граждани. Ако си поговорите с някой от тях, той/тя ще ви каже, че постоянно се работи и почти не се спи, а организацията им е изключително развита и работеща на доброволен принцип. Но не е толкова лесно, колкото звучи. Демокрацията (в това число и вътреокупационната) е бавен и труден процес, особено за хора, израснали без необходимия инструментариум за нейното провеждане. Отново се стига да проблема за гражданското общество и неговото отсъствие в българското съзнание. Затова не е резонно студентите да бъдат обвинявани в некохерентност на действията - всяка друга самоорганизирала се група би имала аналогична вътрешна динамика. Въпреки това, грешката, която бе допусната, е липсата на подготовка преди старта на самото начинание. Тези идеи, които се разработват в момента, трябваше да са готови преди обявяването на окупацията и искането за оставка и морал в политиката. „Морал” е прекалено амбивалентна категория, за да бъде поставена в базата на обосновката. Моралът е необходимо да бъде дефиниран, понеже всеки човек има различна интерпретация.
В медийното пространство съществуват доста спекулации с партийната принадлежност на окупиращите. Истината е, че те са се организирали не около нова идея за политически ред (с цел да я реализират), а да противодействат на съществуващи практики, които е необходимо да дефинират в обосновката си. Техният протест има практическа насоченост и по-скоро приема облика на деструктивния реформатор, отколкото на съграждащия идеалист. Липсата обаче на визия за това кой би извършил необходимата промяна, за която те подготвят почвата, ги превръща в уязвими на критики. Така те лесно биват набеждавани за манипулирани от различни партийни субекти. Липсата на идеология и неизграждането на политическо тяло е тяхната идеология. Обосновката им е, че, ако го сторят, ще се загубят привърженици от студентите, имащи други виждания; могат да се появят вътрешни разделения, а организаторите на окупацията ще бъдат набедени, че всичко това е с единствената цел преследване на политическа кариера. Решението може да дойде единствено отвън, като възможен вариант е някои от симпатизиращите студенти да основат собствена, отделна и нова политическа структура, която да не се припокрива и да се разграничава от окупацията - и да възприеме исканията им в програмата си. Така би се стигнало до реализируемо политическо решение, защото без поета политическа отговорност нищо не би се променило.
Обликът на протестиращите студенти бива накърнен и от начина им на комуникиране с обществеността. Тяхната затвореност и липсата на диалогичност с институции, определени медии и каненето единствено на подкрепящи ги лектори създава впечатлението за враждебност и нежелание за отвореност към нови идеи. Някои ги приемат като крайни и твърдоглави. Схващането, че може да имаш твърда позиция и едновременно да участваш в публичен диалог, не се споделя от мнозинството окупиращи. Евентуално излъчване по интернет на някои от заседанията им би смекчило публичния им облик и би привлякло повече привърженици на тяхна страна. Роля в подобряване на имиджа им би играло и излъчването на говорител, с което ще се избегне неточната информация в медиите. Ще се придаде компактност на посланията и те биха били по-разбираеми за публиката. Когато се говори за изолираността им, не трябва да се пропусне и причината, която диктува подобно поведение. Всичко, което те правят, е използвано срещу тях. Не е лесно да се изправиш срещу хората на стария ред. Те имат медийна власт и биха те представили в най-лошата ти светлина. Така се възпрепятства подкрепата на хората, които нямат директен контакт със студентите. Хората на стария ред имат пари и ще организират многохилядно мероприятие, за да симулират обществена подкрепа с цел да дискредитират исканията ти. Използваното вербално насилие срещу окупаторите ги поставя в неизгодна позиция, защото те не могат да му дадат ответен отговор - така биха се злепоставили като свръх емоционални, ирационални и биха оправдали обидите по техен адрес.
Промяната на формата на окупацията към протестни действия може би не бе най-подходящият развой на събитията, понеже нивото на препокриване с летните протестиращи се повиши. Загуби се първоначалната инерция и показа студентите като податливи на натиск. Но промяната на тактиката е и добре обоснована - близо един месец окупация е изтощително начинание, а и след възобновяването на учебния процес онези студенти, чието единствено основание да не подкрепят колегите си бе ученето, биха могли да се включат.
И все пак, обществената готовност за подкрепа намалява, което налага преминаване от действия, базирани на масовост, към такива, предполагащи качествени резултати. Идеята за блокада на Народното събрание се провали. Депутатите успяха да излязат, а напрежението ескалира както заради присъствието на полицаите, чийто брой бе колкото на малък град, така и от словесните нападки срещу тях от някои възрастни граждани, които очакваха младежите да поемат ударите, ако се стигне до реален сблъсък. Фактът, че не се стигна до мащабни физически конфликти, свидетелства, че агресията наистина не е пътят, по който искат да поемат студентите, и че ще се стремят към други способи за утвърждаване на позицията си.
В България има много сериозна криза на представителството и легитимността, които имат не само методологически измерения (начина на конструиране и упражняване на власт), но и идеологически. Не всеки гражданин разбира управленческите механизми, но всеки би могъл да се идентифицира с нечия партийна идеология. За съжаление, българските партийни организации са изчерпали своя потенциал и се легитимират в обществото единствено чрез историческото си присъствие или чрез засягане на наболели проблеми. Това предполага неустойчивост на партийната система и липса на обществена база за развитие на партиите. Необходими са нови идеи и обосновка на обществения договор, за да може гражданите да се обединят; някой трябва да поеме реалната политическа отговорност, за да се излезе от порочния кръг от последните 20 години. Но идеята липсва. Приказката, от която студентите искат да са част, в конкретния си вариант се оказа прекалено трудно осъществима.
още от автора
Михаела Карчева е студентка IV курс, „Политология”, СУ "Св. Климент Охридски"


Колеги, накъде?
Ранобудният преход към демокрация
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”