Български  |  English

Ранобудният преход към демокрация

 

Обществото не е застинала във времето константна субстанция, то е непрестанно изменящ се сбор от взаимодействия между съставящите го индивиди. В зависимост от конюнктурните обстоятелства има бурни периоди на сериозни изменения в обществата, които обикновено наименуваме революции, и такива, които са по-скоро фонови изменения в продължителен период от време – еволюция. Факт е, че хората отчитат по-бурните и шумни процеси в своя живот и в живота на общността. Склонни сме да отделяме внимание на „чудесата за три дни” и живо да шумим около техния развой.
Последното „чудо” в българското общество бе надигането на част от студентите в страната. Последните, титулували се като „ранобудните студенти”, искат промяна на статуквото в обществено-политически план. Но кои са те ?
Отговорът на този въпрос изисква да погледнем нещата в тяхната цялост, а не да свеждаме всичко до конкретните лица, появяващи се пред камерите и обективите. Аз не отричам, че изследването на този своеобразен студентски елит е правилно, а просто считам за по-уместно да се вгледаме в едно поколение. Това поколение са т.нар. „деца на прехода” – тези, които израснаха в България след 1989 година. Това е моето поколение и искам да ви разкажа как представител на тази генерация вижда себе си и връстниците си.
По времето на „Кръглата маса” ние или сме ходели под нея, или още само е било замисляно нашето появяване на света. Съответно, нямаме трезви спомени от този период, както и от последващата приватизация, трансформирането на плановата икономика в свободен пазар. Повечето помним, че със сто лева си купувахме дъвки, че „Ефир 2” се превърна в частна телевизия, че се роди нов жанр на българската музика и всички бяха „и ловци, и рибари”, които имаха своеобразна „близост” със закона.
ЖанВиденовата зима и Валутният борд се отразиха на покупателната ни способност за дъвки и сокчета, но не разбирахме защо. Едва ли съзнавахме как се заражда нова олигархична структура следствие на съмнителна приватизация, просто виждахме вечер родителите си, уморени от работа и с объркан поглед. Гледахме новините на БНТ и мустака на г-н Цонев само дотолкова, доколкото родителите ни бяха заети да следят какво ще стане с държавата, респективно с тях и отрочетата им. Така минаха 90-те за нас в безгрижно детство и прекрачихме в новото хилядолетие с училищни тревоги. Изчаквахме да минат 800-те дни и се чудехме какво толкова ще се промени, просто бяхме твърде далеч от политиката и обществените тревоги. Вече сравнително по-осъзнаващи околния свят, приветствахме членството ни в международните структури и слушахме от родителите си: „Е, сега, като сме в Европа, ще се оправим!”.
Но май не се оправихме така, както ни се щеше, иначе днес нямаше да има протести и контрапротести. Ако имахме „успешен преход”, днес нямаше да ни се налага да се връщаме в спомените си и да сглобяваме паралелна картина на това какво си мислим, че е станало и какво реално е било. Ако тези 23 години бяха изградили здраво общество, с работещ свободен пазар и установен и признат политически елит, днес ние щяхме да сме студенти, учещи спокойно своята специалност, уверени в позитивното си бъдеще.
Но за тези 23 години промените ставаха или твърде бавно, или не даваха очаквания резултат. Може би поколението на моите родители си е мислело, че след 10 ноември 1989 г. ще дойде една революция свише и ще им създаде мечтания живот – да бъдат материално осигурени и личностно освободени. Но е бил пропуснат фактът, някъде там в еуфорията, че всяка добра кауза изисква много усилия и жертви, а резултатите не идват веднага, за тях също се изисква голяма борба, много умения и търпение. Може би не са били достатъчни митингите и протестите, а е имало нужда от постоянно наблюдение на процесите за трансформиране на Народна република България в Република България. Единственото усилие не е следвало да бъде насочено само към изтриването на определението „народна”, а към изграждането на изцяло нов обществено-политически строй.
Демокрацията не би следвало да е само гласуване на избори, а непрестанно участие на всяка единица на гражданското общество в живота на държавата, също както един човек не става ерудит с прочитане на една книга, а напротив, изискват се системни и целенасочени усилия за изграждането на експерт.
Демократичното развитие на една държава изисква всеки да бъде zoonpolitikon(Аристотел), а не просто homosapiens.
Но в спецификата на българския демократичен преход гражданското участие бе ефимерно понятие, неподплатено с конкретни действия.
Политическият живот в страната бе родил една битка на отрицанията – „комунисти” и „антикомунисти”. Търсели са се виновните и праведните в прехода, а никой не е давал отговорната визионерска представа за бъдещето. Политическият елит е бил зает да разпределя влияние, а обществото - да търси своята материална и социална сигурност.
Години по-късно стигаме до един юнски ден, когато на един от най-високите постове в държавната машина без парламентарен дебат бе назначен човек с оспорвани обществени компетенции и биографични данни, напълно в противовес на разбиранията за демокрация! Това „изстреля” много хора в „триъгълника на властта”, които претендираха, че този политически акт и представите за демократично държавно устройство са в противовес. Това даде началото на поредица от дълги протестни шествия, на които се поставяха въпроси, от които най-ярко отличаващият се бе въпросът „КОЙ?”. Правеха се и много изказвания и анализи, а и обществото питаше: „Къде са младите?”. И макар че много от „лумпените” през лятото бяха порасналите „деца на прехода”, отговорът на въпроса остана неясен за голяма част от наблюдаващите отстрани. До един късен октомврийски час, когато група „ранобудни студенти” окупираха най-стария университет в България. Едва в този момент цялото медийно ухажване се насочи към младите студенти и се даде старт - на „почестите”, от една страна, и на „оплюването” - от друга. Както всичко в живота, истината е в златната среда.
Може би беше грешка да се блокират учебни занятия, но защо обществеността не забеляза протеста на младите по-рано? Със сигурност бяха допуснати множество грешки в акцията на окупиране, но има ли родени революционери или те се създават с опита? За някои искането за „морал в политиката” е неуместно съчетание на думи, но може би те някак погрешно разбират макиавелизма, мислейки си, че политиката е зона за аморални действия. Може би исканията на студентите не бяха формулирани по най-прецизния начин, но може ли да се очаква изящен „професионализъм” от учащи се и все още младежи?
И освен това, трябва ли да се обезцени актът на порицаване на системата от група млади хора, не потънали още в битовизмите на живота и не нарамили хомота на грижите около семейство и деца? Нека за миг се замислим кой е готов да се хвърли в бой с вятърни мелници ? Онзи модерен Дон Кихот, който няма какво толкова да губи – една диплома, ниско платена почасова работа, стая в общежитие или малка квартира.
Студентската маса винаги е била импулсивна, буйна и готова за действия – просто е да си го представим – хора в разцвета на силите си, имащи обширна представа за света и широк достъп до информация, с относително малко окови на духа си.
Безспорно, актът на Ранобудните студенти има и „трески за дялане”, но по-важното е, че той си струва да бъде насърчен и да не се допуска деградация.
С риск да започна да правя твърде напудрен анализ на случващото се, ще ви кажа какво видях и все още виждам във вика на младите - аз, един студент...
Както и по-рано споменах, днешните студенти са „децата на прехода”, които са свидетели на поредица неадекватни действия при изграждането на българската демокрация. И тези „деца на прехода” се опитват да спрат лавината опасни последствия.
Може ли да отречете, че има грешки в българския преход? Може ли да заявите, че всичко е било направено по законовия ред и няма престъпни, корупционни и опорочени схеми в изграждането на новия политически режим ? Имате ли усещането, че живеете в демократична държава? Ако да, то не четете по-надолу...
Преди 20 години не съм разбирала от политика, днес също не съм виртуозен политолог, но се опитвам да търся зародиша на истината, ако въобще тя съществува.
Не знам има ли смисъл да виня някого за това, че днес България държи последните места в европейски и световни класации, което е основание страната ни да се асоциира с бедност, изостаналост, престъпност, олигархия... А и не смятам, че едно „Извинявайте!” може да върне с 23 години времето назад и да оправи грешките. Но съм убедена, че историята съществува, за да създаде архив на действия и събития, който често трябва да се проверява, за да се избегне лутането в омагьосан кръг. Казват, че е глупав не онзи, който греши, а онзи, който не се учи от грешките си.
Съвсем трезво оценявам факта, че двучасово скандиране „Оставка” пред празната сграда на Народното събрание няма да оправи ситуацията в страната. Но пък със сигурност това е маркер, че няма одобрение по отношение провежданата политика от настоящата управленска класа. Има обвинения и че недоволството и исканията не принадлежат на цялото българско общество. За цялостност в демокрацията е трудно да се говори, тя е по-скоро пъстра палитра от мнения, изразявани от малцинство.
И дори не всички да недоволстват срещу правителството, то съм сигурна, че всеки от нещо недоволства при настоящото статукво.
Дали баба Гена от село Долно Нанагорнище е доволна от месечната си пенсия от 160 лева? Дали Иван е доволен от здравните грижи, закоито плаща 8% от заплата си всеки месец и след това не може да получи направление за преглед? Добре ли е на г-жа Иванова, която плаща местни данъци и такси, а ходи по бегло подобие на тротоар в центъра на столицата? Съгласна ли е младата Ели, която е завършила философия по държавна поръчка, вече една година да не може да си намери работа? Редно ли е родители да плащат данъци, а да няма държавни детски градини за децата им?
Много такива въпроси имам, но целта ми не е да ви ги изреждам всичките. Във всяка една държава има проблеми и ако ги няма, то следва, че няма да има нужда от формулиране и реализиране на публични политики, съответно, няма да има нужда от държавен апарат. Но структурните проблеми в българското общество не са от вчера и те са резултат на дългосрочното нежелание да бъдат решени. И днес студентите негодуват срещу проблеми, чийто зародиш е в началото на злополучния преход.
Това, което днес студентите искат, е прозрачност и гражданско участие. В крайна сметка, всеки иска да знае какво става с живота му. Има и други сили, които движат живота ни, но поне може да избираме на кой политически авторитет да делегираме правото да взима решения вместо нас. Нормално е в свят на дигитализация и масова комуникация да изискваш достъп до информация в Интернет за държавните решения, които пряко те засягат. В рамките на демократичните разбирания е да се изисква обществен и парламентарен дебат по важните теми. И е напълно нормално гражданското общество да диктува проблемите, които политическият елит трябва да решава.
Днес Ранобудните студенти искат ранобуден елит. Искат управленска класа, която да е компетентна и да има смелостта да прилага непопулярни мерки, щом проблемите налагат това, а не само да разчита на известния на всички популизъм. Иска се управленска класа, която да не декларира всеки път „опорни точки”, писани от някой друг, а да е в състояние сама да формулира мнение.
Иска се морал в политиката, който се свежда до това да можеш да понесеш отговорност за извършените действия като зрял индивид. Няма колективна отговорност, тя е парадокс – всеки трябва да е в състояние да понесе последствията от своите решения. Политическият дебат не бива да се ограничава само до намирането на виновен за статуквото в миналото, а да се търсят мерките и хората, които да направят промените за бъдещето.
Днес младите, скандиращи „Оставка”, искат да бъдат част от държавата си, а не просто потенциални данъкоплатци. Тези хора вярват, че България не е отписана и има защо да се борят. Тези хора вярват, че носят промяна в себе си, най-малкото - не са апатични и заспали като мечета в зимен сън. Те се интересуват, питат, четат и искат да знаят „Защо?”.
На въпроса дали някой им плаща да се интересуват за бъдещето си, нека всеки сам реши. Аз мисля, че не е нужно някой материално да ме обезпечава, за да се вълнувам какво ще стане с живота ми. Както беше написано на един плакат: „Не сме платени, държавна поръчка сме”, просто държавната машина позволи на студентите да получат информация и да се превърнат в онези, които искат да я променят.
Всеки сам трябва да поеме живота си в ръце, нали това казват, когато някой вече е пораснал. Е, ние пораснахме, сега взимаме живота си в ръце!
А тези, които са по-мъдри, видели са повече от живота, преживели са повече, знаят повече, може да споделят опита си, за да не повтаряме грешки.
още от автора
Александра Топчиева е студентка ІІІ курс, „Политология”, СУ „Св. Климент Охридски”


Колеги, накъде?
Опит за една нова приказка
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”