Български  |  English

Колеги, накъде?

 

В края на ноември определено вече можем да твърдим, че отиващата си 2013 г. стана арена на пъстри обществено-политически събития, които ще оставят своя отпечатък в модерната история на България. По своя характер случващото се днес неизбежно върна спомените за началото на прехода с типичните за него политическа нестабилност, обществена поляризация и крайности. По всичко личи, че, след повече от 20 години, те, непреодолениот политици и граждани, са чакали своя звезден миг, за да се отърсят от прахта. Ако разгледаме хронологичната линия, в началото на тази година станахме свидетели на т.нар. „социални протести”, които доведоха до оставката на правителството на Бойко Борисов. И до днес остава спорен въпросът дали народното недоволство наистина бе спонтанна реакция срещу прекомерно високите цени на битовите услуги или добре подготвен сценарий за сваляне на кабинета. Независимо от това, февруарските събития доведоха до предсрочни избори през май - резултатът от които бе формирането на 4-партиен парламент, който още с полагането на клетвата на народните представители предпоставяше бъдещи смутни политически времена. След като избраната за първа политическа сила партия ГЕРБ се отказа от правото си да формира правителство в рамките на 42-то Народно събрание, това бе направено от БСП, която очаквано получи подкрепа от ДПС и ПП „АТАКА”. Резултатът доведе до сформирането на предварително обявения като експертен кабинет на Пламен Орешарски, който, както самите социалисти в своята предизборна кампания заявиха, имаше за цел да „върне България на хората”. Под една или друга форма, това, така или иначе, се случи, тъй като не след дълго хората решиха наистина да вземат нещата в свои ръце. Скандалното назначение на народния представител със спорна репутация Делян Пеевски за председател на Държавна агенция „Национална сигурност” мобилизира обществото и резултатът е вече над пет месеца протести с искане за оставка на правителството на Орешарски, разпускане на НС и провеждане на нови избори.
Въпреки хилядите граждани, които излязоха по софийските улици през летните месеци, техните многобройни и разнообразни опити за демонстрация на неодобрение срещу кабинета, партиите, които стоят зад него, категорично втвърдиха своята позиция, заявявайки, че оставка на правителството не стои на дневен ред. Това доведе до натрупване на сериозно обществено напрежение, което ескалира неколкократно под формата на активни блокади на парламента и на различни обществени сгради; на движение на политици при засилено полицейско присъствие, а в дадени моменти - и до сблъсъци на граждани с органите на реда.
В условията на тази напрегната обществена ситуация преди месец се създаде и още едно протестно движение – това на българските студенти. Неговото начало бе поставено в края на октомври, когато студенти от Софийския университет прекъснаха лекция на проф. Димитър Токушев, преподавател в Юридически факултет на СУ и председател на Конституционния съд. Повод за това стана фактът, че проф. Токушев бе сред магистратите, гласували за възстановяването на Делян Пеевски за народен представител след оттеглянето му като председател на ДАНС. Въпреки че съдиите мотивираха решението си като законосъобразно и отхвърлиха спорния казус относно несъвместимостта на Пеевски с поста на депутат, нагнетеното от съмнения в безпристрастността на съдебната система общество реагира остро срещу връщането на Пеевски в парламента.
По същество, споменатото прекъсване на лекцията на проф. Токушев постави началото на студентската окупация. Първоначално тя се състоеше в затваряне само на вече емблематичната аудитория 272 на Юридически факултет, но впоследствие се разви и прерасна в окупация на целия Ректорат на Софийски университет, прекратяване на учебните занятия в него, ограничаване на достъпа и допускане само на членове на ръководството, студенти и служители на администрацията.
Трябва да отбележим, че общественото мнение реагира разнопосочно на действията на студентите. За онази част от обществото, която помни недалечната 1997 г., окупацията бе дълго чаканото събитие, което върна надеждата, че все пак протестите биха могли да доведат до желания край - оставка на кабинета Орешарски. Постепенно към окупацията на студентите от СУ се присъединиха и колеги от други учебни заведения, като окупираха части от своите университети в знак на съпричастност. Така, не след дълго, студентските протести станаха неизменна част от дневния ред на държавата и фокусираха върху себе си общественото внимание.
Очаквано исканията, които студентите поставиха, се припокриват с тези, които издигаха гражданските протести от месеци – оставка на правителството, разпускане на Народното събрание и насрочване на дата за предсрочни парламентарни избори. Това дублиране обаче колкото окуражи протестиращите граждани, толкова и доведе до дисонанс, неизбежно предизвиквайки въпроса какво всъщност искат студентите и не са ли техните действия плод на подбуда от едни или други политически субекти, които използват младите хора за собствени цели. Тази представа бързо се разпространи и стана основа на критиките от страна на противниците на окупацията. В този момент студентите бяха изправени пред битка на два фронта – да издигнат ясно и точно формулирани искания и да запазят образа си на независими лица, чиито действия са плод само и единствено на самоинициатива, мотивирана от активната гражданска позиция на млади хора.
В крайна сметка, стремежът към еманципиране от политическите партии погълна голяма част от усилията, като доведе до действия, които биха могли да се разглеждат в зависимост от нагласите на анализаторите. В дадени моменти именно тази еманципация стана повод да се замислим в каква степен действията на Ранобудните студенти са в съответствие с ясна стратегия и средства за изпълнението й и в каква - плод на романтични илюзии и опит за повторение на отминали исторически събития. До този въпрос доведоха декларации на Централния щаб, с които се заявяваше категорична дистанция от представителите на опозицията. Направи се заявка, че действията на Ранобудните по никакъв начин не бива да бъдат припознавани като подкрепа на съответни политически партии и обслужване на техните интереси. От гражданите с крайни антиполитически нагласи това бе възприето като положителен знак, но, от друга страна, това бе индикатор за проявата на крайно негативни тенденции. Поставянето на тази рязка разграничителна линия показа едно – безперспективност към настоящия момент. Без всякакви колебания смятам, че именно тук можем да търсим причината за досегашния неуспех на протестите.
През 90-те години дихотомията комунизъм-антикомунизъм бе ясно очертана. На тази основа стъпваха всички политически действия и граждански искания, които ги стимулираха. Недоволните от управлението на Жан Виденов граждани и тогава, и сега могат ясно и категорично да назоват исканията си от онова време, тъй като те се свеждат до кратка формулировка – оставка на социалистите и формиране на правителство от Демократичните сили. В това единство на позициите е ключът към успешните протести от 1997 г. И именно това е пробойната днес - 16 години по-късно. Може би поради тази причина ние, Ранобудните студенти, вече изглеждаме маргинално, след като месец владяхме публичното пространство. Дистанцията, която установихме между нас и всички останали, които са против днешното управление на страната, създаде антилогика, тъй като ни изведе като трета страна в противопоставянето „правителство-антиправителство”. От всички протестиращи групи, в това число и от студентите, не бе разчетен един много показателен факт. Зад правителството на Пламен Орешарски стоят изключително силно сплотени и единни политически субекти, ползващи се с твърдата подкрепа на определени обществени кръгове. В условията на протести тази подкрепа се засили още повече, осигурявайки на кабинета чувство за сигурност и недосегаемост.
В началото на своето създаване студентското движение успя да постигне именно това, което до момента липсваше в обществото – фактор, около който да се постигне обединение. Когато Ректоратът бе окупиран, сред протестиращите граждани се върна енергията и надеждата, които изглеждаха поизчерпани, имайки предвид намаляващия брой демонстранти пред Министерски съвет. Доказателства за това са многохилядните шествия, които студентите организираха в Деня на народните будители 1 ноември, както и при отбелязването на годишнината от падането на комунистическия режим на 10 ноември. Зад Ранобудните застана обществото, като ги възприе за носители на промяната и идеалите, които всички граждани желаят да видят – морал, достойнство, честност. За жалост, сами по себе си, тези красиви понятия изглеждат загубени, ако не бъдат възприети от реален носител, който да ги реализира. Именно затова смятам, че до момента ние, студентите, не намираме начин да внушим своите искания. Изборът пред нас не е голям – деклариране на подкрепа към определен политически субект, който да се ангажира с реализирането на поставените цели, или създаването на собствен такъв.
И така неизбежно стигнахме до момента, в който трябва да бъде поета отговорност, да се застане с лице към предизвикателствата. За съжаление, подобна тенденция не се наблюдава в момента. По-скоро, може да се говори за безперспективност. Това е проблемът, който тежи върху обществото и държавата в момента. За драгия читател, който подкрепя антиправителствените протести, ще прозвучи еретично, но логичната мисъл води натам, че онези, които наистина искат кабинетът на Орешарски да остане на власт, имат много повече право, отколкото онези, които желаят оставката му. Да отстраним едно, без да предлагаме друго по-добро, е деструктивно и лишено от смисъл. Българската държава дълги години страда от липсата на алтернативи и устойчива визия. „Какво правим след утре?”, е въпрос, който всички ние - студенти, граждани, политици, трябва да си зададем, за да продължим напред, без да обричаме държавата на непрестанна безпътица и обществено разделение. Именно тук е нашата отговорност като студенти. Енергичност и иновативно мислене, необремененост от миналото, недокосване до порочни зависимости – това са онези характеристики на младите хора, които биха могли да променят перспективите пред страната ни. Вписването в цивилизования контекст на даваната от всички за пример Западна Европа не е просто действие с пожелателен характер, а отговорност, която носим всички като общество.
Днес ние, колеги и приятели, трябва да се запитаме - осъзнаваме ли отговорността, която стои пред нас? Поели ли сме я или все още се чудим по кой път да поемем? Защо се бавим - защото ни е страх да изберем трудния, или защото се чудим кой е най-лесният? Няма прошка и оправдание, ако се превърнем в поредното разочарование за българския народ. Тогава няма да бъдем нищо по-различно от онова, срещу което протестираме.
още от автора
Георг Георгиев е студент IV курс, „Политология”, СУ „Св. Климент Охридски”


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”