Ходене по буквите , брой 41 (3012), 06 декември 2013" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

Силвия Чолева. „Гошко”. Разкази. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013, цена 12 лв.
В разказите си Силвия Чолева е поетеса на катастрофите преди катастрофата. На всички онези микроскопични и дори невидими вътрешни катастрофи, които внимателно са се случвали преди голямата външна катастрофа - тази, която всички ще видят, но за кого тя още ще има значение. Защото почти всеки е зает със забравянето на собствените си катастрофи и дръзновения… А и все ще се появи някой Гошко. Чолева е поетеса и на одосадеността, умората и изтощението. На привикването с безнадеждността и разминаването. На безделието и размотаването в болката. На притъпяването. Поетеса на посивялата страст да бъдеш. И на емоционалното занемаряване. И на смотолевянето на покрусата.
А всъщност, Силвия Чолева е жесток разказвач. Жесток, сиреч корав майстор на развръзката без кулминация. Неумолим портретист на помръкналия грим на иначе въжделени събития. Безсърдечен кормчия на разочарованието от разбързания сюжет, който неусетно те попарва…
Разбира се, за хората, които отдавна я четат и познават, Силвия е разказвач на енински утопии и ситняковски антиутопии, стъпила здраво насред нищото, в нищото. В самотата си. И именно заради самотата си е разказвач, който изобщо не се гнуси от омърлушените изблици на своите персонажи. Не се гнуси да размеси негата на автобиографията си със собствените им биографични ходове. След фееричния си роман „Зелено и златно”, Чолева е разказвач, който не се страхува от грубоватите биографии на хора, които никога не са били фокус в компанията, никога не са били на фокус в самите себе си – и внезапните им илюзионистки номера да възстановят правото си да бъдат щастливи само увеличават и задълбочават неудовлетворението им. Събитията в разказите на Силвия се случват със скоростта на остаряването, с пресекулките на свличащата се като кожа възраст. Безизходните промени в телата ни, които забелязваме като на кино – и като Диригента от едноименния разказ трябва да се подпрем някъде, за да не паднем, докато обличаме своето всекидневие, своето приличие, своето удобство за другите… И като пенсионера в „Разходка”, който внезапно установява, че не се налага да бърза дори към тези, които ситуацията смята за негови приятели… Ако продължа линията на „Хотелът”, и животът, и смъртта имат вкуса на фрустрацията след прекъснато сношение. Сношение с другия. Сношение със себе си. И любовта винаги е мимоходом, с гигантското усещане за случайност, винаги маскирана с жалостив секс, наполовина доловена от партньора, авариен изход от нищото към нищото… Много повече квартира, много повече именно хотел…
Бях писал, че „Гошко” е книга за бързеите на самотата между нас и хората, които обичаме. Сега ще добавя, че същевременно искаме да избягаме от тези хора. Защото в психологическите коридори на тези разкази чувствата ни се катерят нагоре, към свободата. Ала в края на вертикалния лабиринт, заключен между двете корици, ни очаква Гошко, нашият изгубен Минотавър, грухти яростната му майка – и животът замирисва на тлееща шума.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”