Крешендо/декрешендо (музика), брой 41 (3012), 06 декември 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: <i>Травиата</i> – в традицията
Български  |  English

Травиата – в традицията

 
Малко повече от месец след премиерата на „Аида”, Софийската опера направи премиера на „Травиата” – последната от проекта „Вива Верди”, посветен на 200-годишнината на композитора, в който бяха включени още „Бал с маски” и „Дон Карлос”. Премиерата всъщност е възстановка на един спектакъл на Пламен Карталов в Русенската опера отпреди 30 години, който добре помня. Най-приятното нещо в онази постановка бе нейната логична, стилово изпипана, изчистена традиционност с рамкирана форма, в зоната на която музиката под палката на Георги Димитров се разполагаше в най-добра среда и която тогава с основание бе посрещната добре. Трийсет години по-късно постановъчната практика на „Травиата” показва, че това произведение предпочита или по-традиционен поглед по отношение на епохата, или, ако е съвременен, трябва да е толкова ярко и фантастично направен, като прочутата постановка на Вили Декер, но с Нетребко, Залцбург, 2005 (възстановката й в МЕТ със сопрани, като Десе, Поплавская или Дамрау, не предизвика подобен естетически шок). Така че идеята на Пламен Карталов да припомни русенската „Травиата” е прагматична в най-добрия смисъл на думата – удържат се срокове, пестят се разходи. А и самата постановка и днес стои стабилно изискана, естетически издържана, с приятен за окото функционален декор. Самият, метафизично решен, финал на операта, според мен, бе изненадващ спрямо цялостното режисьорско решение.
За пореден път на пулта бе Ерих Вехтер. В темпата и в активността на движението, в постоянния пулс на музиката прозираше прочутият прочит на Карлос Клайбер в христоматийния му запис на операта от 1977 г. Няма безвкусни ритарданди, музикалната агогика при Вехтер се спазва принципно и това поддържа динамичността и естественото протичане на спектакъла. Оркестърът звучи интензивен и съучастващ, музикален и с пренебрежимо малко проблемни сегменти. Контактът му със сцената бе много по-органичен и музикално обоснован, единствено дамската част от хора имаше няколко разминавания с оркестрината.
В премиерния състав (веднага след „Аида”) ролята на Виолета бе поверена на Радостина Николаева. Румънският тенор Мариус Бренчу гостува в ролята на Алфред, а Владимир Петров, чудесният баритон от Минск, бе Жорж Жермон. Тримата протагонисти направиха сполучлив спектакъл. Като изключим началото на операта и някои интонационни несполуки в Brindisi, Николаева изгради чувствен и емоционален образ, нюансиран, музикално наситен. Estranoв първо действие бе драматично осмислена, а Semprelibera - без самоцелно търсен прекален колоратурен блясък, който не би подхождал на идеята за нейната Виолета, но с изстраданост и постигане на по-матов колорит на емисията. В дуета си с Жорж Жермон във второто действие певицата бе въздействаща с различния тип изразност, излъчена по най-естествен начин. Особено в Diteallagiovineстраданието на героинята бе предадено без евтин мелодраматизъм, но със сълзи в гласа, без да се наранява нейното красиво приглушено кантабиле. Заслуга тук безспорно има и баритонът Владимир Петров, певец и артист, който владееше сцената, артист със забележително вокално присъствие, интензивен, но и рафиниран. И в арията DiProvenzaтой демонстрира богата вокална култура и вкус в артикулацията на авторовия текст, на указанията на автора да се пее dolce, мекота в динамиките и цялостност на фразата. Монолитно и с естественост в движението продължи действието с Finale II – балът у Флора – с опитната Силвана Пръвчева и добре партниращия Петър Бучков като барон Дуфол. Виждам, че дотук някак несъзнателно не съм включила тенора Мариус Бренчу (Алфред). Имах проблем не само с прекалената лиричност на неговия глас, създаден по-скоро за творби на Росини или Доницети. Липсваше ми страст в неговия Алфред, особено в първото действие, звучеше индиферентно. Но Бренчу е интелигентен певец, няма интонационни проблеми, а неговата стратегия в случая бе сякаш постепенното прибавяне на възможните експресивни нотки във вокалната емисия, което достигна кулминацията в драматичната сцена с Виолета във финала на второ действие - органична спойка между него и Радостина Николаева и силен ансамбъл в края на действието, майсторски ръководен от диригента. Впрочем негово, на Вехтер, бе и ефектното начало на FinaleIIс подходящите темпа и точните преходи, които като че импулсираха и хора, и балета. Тъкмо тук мъжката половина на хора бе изцяло в синхрон с темповите изисквания на автора, защитени чудесно от диригента. Финалът на операта бе и своеобразна кулминация в актьорската и певческа изява на Николаева, която демонстрира отново добър вкус в дозиране на мелодрамата на своята героиня и в арията Addiodelpassato,в сцената с Алфред и в самия финал на операта.
„Травиата” е творба, която може и трябва винаги да е в репертоарния портфейл на една оперна къща – особено в страна като България, където италианската опера е издигната в култ. Струва ми се, че последната постановка на творбата бе в края на 90-те години на миналия век. Ето защо, и реставрирана, тази постановка на „Травиата” ще се радва на зрителски успех; дълго време е липсвала на столичната публика.
Екатерина Дочева
 
P. S. Накрая бих искала да изразя изумлението си от злорадството и жестоките страсти, които се разпалиха в т. нар. социални мрежи по повод текста ми за „Аида”. Разбира се, текстовете, доколкото са изписани с букви, услужливо ми бяха изпратени. На виртуалната барикада има две страни – „за” и „против”! Единият отбор съобщаваше колко съм права, най-общо казано, другият ме назоваваше как ли не. Най-тъжното е, че хора с претенции показват, че нямат волята, а и ресурса да напуснат махалата. И какво общо има тая махленска свада (впрочем, в това отношение имаме дълголетна традиция, за съжаление, че си я и отглеждаме) с изкуството? Като считаш един текст в един вестник за нелепост и критикарство, просто не го чети! Занимавай се с нещо по-полезно за самия теб, не изливай клокочещата си фрустрираност в пространството, не хаби толкова енергия - за какво! Критическият опит интерпретира дадено музикално събитие, с което завършва процеса на неговото случване. Нищо повече. Критикът не е съдия, нито се изживява като последна инстанция. И затова не взима под внимание и телефонни информации за предстоящи спектакли. Толкова по този въпрос!
Е. Д.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”