Български  |  English

Нещо промени ли се?

Опасната територия на неопребендализма

 
Иван Селени (1938) е международно известен американски социолог, унгарец по произход. Научната си дейност започва в Института по социология на Унгарската академия на науките. Напуска Унгария през 1974 г. след скандал с книгата му „Интелектуалците на пътя към класовата власт”. Отнето му е унгарското гражданство. Преподава най-напред в Англия и Австралия, а след това се установява в САЩ: Калифорнийския университет в Лос Анжелис и Йейлския университет. От 2010 г. е декан на Факултета по социални науки в Нюйоркския университет, Абу Даби. Основни публикации: „Градските неравенства при държавния социализъм” (1983), „Социалистическите предприемачи. Обуржоазяването в селска Унгария” (1988), „Социалните конфликти на посткомунистическите преходи” (1992), „Правенето на капитализъм без капиталисти” (1998). На български език беше публикуван в негово съставителство сборникът „Бедността при посткомунизма” (2002), в който се обобщават резултатите от голямо международно изследване в шест бивши социалистически страни. Същото изследване е в основата и на новата му книга „Бедност и социална структура в преходните общества. Първото десетилетие на посткомунизма”, която излиза за първи път в България в двуезично издание на Колежа за икономика и администрация – Пловдив.
Тук предлагаме предговора на автора, написан специално за българското издание на книгата.
 
 
Написах тази книга през пролетта на 2002 г., докато бях в творчески отпуск от Йейлския университет в Института за изследване на образованието „Макс Планк“ в Берлин, като използвах данните, които получихме през 1999-2000 г. в България, Унгария, Полша, Словакия, Румъния и Русия с финансиране от фондацията „Форд“. Имах намерение да напиша книгата заедно с Кристи Глас и Джанет Кавачи, мои студенти в „Йейл“, и Гейл Клигман, моя приятелка и бивша колежка в Университета на Калифорния в Лос Анжелис (UCLA). Завърших сам текста през юни 2002 г., така и не успях да намеря време за среща с останалата част от екипа, моята чернова остана незавършена и никога не се превърна в колективния труд, който планирахме в началото. В предговора на „Критика на политическата икономия“ (1859) Маркс споменава за „Немската идеология“ и пише: „Ние изоставихме ръкописа на гризящата критика на мишките“ („Немската идеология“ е написана през 1845-1846 г. и не е публикувана до 1932 г.). Така и аз оставих „Бедност и социална структура в преходните общества“ на гризящата критика на мишките до преди няколко месеца, когато моят стар приятел и сътрудник Петър-Емил Митев ме попита имам ли все още ръкописа и дали съм заинтересован да го видя отпечатан двуезично – на български и на английски.
Нека бъдем наясно: „Бедност и социална структура в преходните общества“ не е „Немската идеология“. Книгата няма да промени дисциплината социология, нито дори нашето разбиране за бедността и обществото на посткомунизма, но се надявам, че данните в нея ще представляват определен исторически интерес, тъй като тя не само добавя знания към нашето по-скоро непълно разбиране за обхвата и социалните детерминанти на бедността през първото десетилетие от посткомунизма, но – доколкото знам – това е единственото мултинационално изследване, което се опитва да реконструира от анкетни данни „спомените“ за социализма десетилетие след падането на комунизма.
Много неща са се променили от 2000 г. насам, когато данните бяха събрани, и след лятото на 2002 г., когато написах последните изречения на тази книга (оставих текста непроменен, просто редактирах някои препратки, но не съм правил опити да оценявам бедността или да преглеждам съответната литература след 2000 г.). Така че целта на предговора е накратко да резюмира промените в последните 13 години, като се концентрира върху въпроса за неспирното множене на „вариантите“ на посткомунистическия капитализъм.
През 2000 г. идентифицирах три типа посткомунистически капитализъм: в Европа правя разлика между неолиберален и неопатерналистичен път на изход от комунизма. Воден най-вече от данните – и ограниченото ми познание за политиката на европейските посткомунистически общества, – поставих границите между неолиберализъм и неопатернализъм до голяма степен според „религиозното разделение“. (Наричам азиатската версия на посткомунизма „капитализъм от долу“ и ще се върна на това по-късно в предговора.) Границите на двете европейски посткомунистически системи – такава беше моята хипотеза – се намират между западното и източното християнство (и исляма). Затова се отнасях към България, Сърбия, Румъния – поглеждайки назад, може би малко безцеремонно – като неопатерналистични системи, принадлежащи на вида посткомунистически капитализъм, който може да се наблюдава в Русия или Украйна.
В западната част на бивша комунистическа Европа комунистическите партии се сринаха, бившият комунистически политически елит в голяма степен изчезна или пък неговите реформатори сега се представят за социалдемократи, като следват неотлъчно правилата на либералната политическа демокрация. При неолибералния посткомунизъм новите режими провеждат бърза дерегулация на финансовата система, външната търговия, цените и приватизират публичната собственост до голяма степен по съобразен с пазара начин (обикновено като обявяват бившите държавни предприятия на състезателни търгове). В резултат на това директните чуждестранни инвестиции играят решаваща роля в приватизацията. От бившите елити главно технократичната фракция също печели от приватизацията (те имат вътрешни сведения за истинската стойност на обществените фирми, обявени на търг, освен това, вероятно поради връзките и експертността им – за разлика от обикновения гражданин – са смятани за надеждни кредитополучатели от страна на банките, които дават приватизационни заеми). Страните, които възприемат неолибералния път към посткомунизъм – особено ако са приложили „шокова терапия“ – плащат висока цена: значителна загуба на работни места (една трета изчезва), БВП намалява с около 30%, а равнищата на бедност (особено крайна бедност) рязко скачат от 1-2% до 6-7%). Въпреки това, през 2000 г. сякаш в крайна сметка неолибералната стратегия на преход започва да дава резултати. Дотогава всички централноевропейски страни, които поемат по неолибералния път, постигат или задминават равнището на икономическо развитие от 1988 г., всички те са в траектория на растеж, на път са да се присъединят към Европейския съюз и е налице основателна надежда, че разликата по отношение на икономическото развитие между Западна и Централна Европа рязко ще намалее. Във всяка от тези страни има известни политически неуредици, но като цяло, те имат относително добре функционираща демократична държава.
В източната част на бивша социалистическа Европа политическата мощ на бившия политически елит се запазва много по-продължително. Процесът на икономическа либерализация е по-тромав и патерналистичните отношения в приватизационния процес са очевидни. Русия при Елцин повежда по пътя на тази неопатерналистична форма на трансформация. Пазарните институции се развиват бавно, патриархалните отношения се запазват в рамките на фирмите, финансовата система едва функционира, „парите изчезват“. Наблюдава се широко разпространение на бартера, особено в приватизационния процес действията на държавните фирми са силно манипулирани да обслужват политически клиенти – често онези, които заемат политически постове (повечето от тях оцелели от комунистическите времена). Някои политически лидери конвертират своя „политически капитал“ в частно икономическо богатство (ярък пример е Черномирдин – комунистически кадър от старата школа, за известно време министър-председател при Елцин, който става мултимилиардер в долари). Има и други, които печелят от прехода – млади, талантливи мъже, които кръжат около „двора“ на Елцин. Като очаква от тях политическа подкрепа, той ги поставя „в позиция“, съдейства им да получат невероятно богатство на силно манипулирани „търгове“ (Березовски, Абрамович са ярки примери). С основание може да се каже, че тези хора са „назначени“ за собственици на гигантско богатство от политическия владетел, от новия „цар“; така, както аристокрацията е назначавана по феодално време от крале, кралици или царе. През 2000 г. предположих, че България, Румъния и Сърбия са по-близо до руския модел, отколкото до чешкия, унгарския и полския. Първото десетилетие на неопатернализъм беше истинско бедствие. БВП в тази част от бившата социалистическа Европа спада с до 50%, кризата на прехода в тези страни напомня на Великата депресия от 30-те години на ХХ в., към 2000 г. те изостават от икономическото развитие през 1988 г. и нарастването на бедността е два до три пъти повече от това в Централна Европа. Неравенството също достига, поне в Русия, много високи равнища.
Тази книга не са занимава с източноазиатския, по-конкретно китайския, път на изход от комунизма. Наричам това „капитализъм от долу“, тъй като след 1978 г. Китай изобщо не докосва държавния корпоративен сектор, започва да разгражда комунистическите икономически институции, като освобождава предприемаческия дух на селяните (и по-късно дребни бизнесмени – някои от тях бивши кадри), и оставя политическата система на практика непроменена. Резултатите са невероятни. Китай прави прехода от социалистическа икономика на преразпределението към капиталистическа пазарна икономика не само без никаква икономическа криза, но и с устойчив, често надвишаващ 10% годишен растеж, с драматично намаляване на бедността и – поне до средата на 80-те години на ХХ в. – дори с намаляване на социалното неравенство. Води се разгорещен дебат между икономистите и политическите изследователи дали китайското „чудо“ има нещо общо с правителствената политика или всичко може да се обясни с „първоначалните условия“. Последната дума все още не е изречена и може да нямаме окончателен отговор на този въпрос, но, обяснявайки разликите между неолибералните и неопатерналистичните режими, твърдя в книгата, че правителствената политика има значение, тя не е напълно обусловена от първоначалните условия и бих запазил тази водеща идея и по отношение на случая с Китай. Вярвам, че промените, които станаха през последното десетилетие, често силно подкрепят тезата, че макар първоначалните условия да са от значение, правителствената политика също има своята роля.
Без да навлизаме в повече подробности, нека просто резюмираме моята позиция от 2000-2002 г. Убеден бях, че китайците „са взели правилното решение“, китайската стратегия струва най-малко (тя има своята цена: политическата – тази стратегия може да се поддържа само чрез запазване на политическата хегемония на комунистическата партия… не особено приятен начин на правене на политика) и има най-добри резултати. Убеден бях също, че неолиберализмът е по-добър начин на действие (като имам предвид, че ако комунистическата партия се беше сгромолясала, нямаше начин да се възприеме китайският „постепенен“ път на трансформация), докато неопатернализмът се доказва като най-лошият начин на действие. Не бих използвал термина „грешка“, тъй като вярвам достатъчно във важността на първоначалните условия, така че би било наивно да се очаква Русия изведнъж да започне да се държи като Швеция. Спомнете си иранския шах, преследван от западни журналисти с въпроси за потисническата политика, която води. Раздразнен, след известно време той отговори: „Питате ме защо не управлявам като краля на Швеция? Ако бях крал на Швеция, щях да управлявам като него, но аз съм шахът на Иран”.
Сега, повече от единадесет години по-късно (пиша този предговор през октомври 2013 г.), има основание да поставим въпроса: нещо промени ли се? Простият отговор е: много неща се промениха и сега можем да добавим още няколко фигури към това, което през 2002 г. ми изглеждаше като тричленно посткомунистическо капиталистическо семейство. Нека да започна с Европа и ще завърша този предговор с някои наблюдения върху източноазиатския посткомунизъм.
Нямам съмнение, че най-големият политически иноватор след 1989-1991 г. в посткомунистическия свят е Владимир Путин. По свой начин Путин е политически гений, който изобрети нова система на посткомунистически капитализъм. Ще нарека тази система – следвайки терминологията на Макс Вебер – неопребендализъм[1]. Термините неопатерналистичен или неопребендиален често се използват с подобно значение в политическите науки през последните няколко десетилетия (особено във връзка с Африка), но аз се придържам към дефиницията на Вебер, която е много ясна за мен и, да се надяваме, ще бъде също толкова ясна и за моите читатели. При неопатерналистичната система на Елцин разпределението на собствеността е по-скоро избирателно, често изглежда „корумпирано“, онези, които получават собственост, се наричат „олигарси“ и мафиоти. Случайно или не, дори в неолибералната система на Централна Европа има и остава съмнение за легитимността на придобиването на собственост, политическото ляво и дясно се обвиняват взаимно в практикуване на „мафиотски капитализъм“, т.е. прехвърляне на собственост на клиенти при не чак толкова прозрачни условия. Тук не разполагам с време и място да се занимая с въпроса в дълбочина, но нека само накратко да изтъкна, че „първоначалното натрупване на капитала“ никога не е било „джентълменска“ работа. Маркс описва „греховете“ на първоначалното натрупване на капитала доста цветисто, когато пише за „движенията за ограждане“ в Англия, и тези глави от първия том на „Капиталът“ са все още полезни четива, за да се разбере първоначалното натрупване на капитали в посткомунистическия период – независимо към кой клон от семейството принадлежи човек. Нека да не забравяме също, че първите, които се сдобиват с корпоративно богатство в Съединените щати между 1860 и 1900 г., са наричани „барони-грабители“ и те са били точно това. Следователно, неизбежно всички, които първоначално натрупват капитал, са мафиоти (не защото са лоши хора, а защото това е, което трябва да направят – „да приберат в джоба“ или да „оградят“ за относително кратко време онова, което е било обществена собственост). Преходът от комунизъм към капитализъм дори усложнява нещата, тъй като в точка 1 няма никаква частна собственост, а точка 2 трябва да дойде след 5-20 години, което прави „ограждането“ много по-насилствено и ще се разглежда от останалите извън него като още по-нелегитимно, дори като резултат от „магистрален обир“. Така че, всички посткомунистически капитализми са мафиотски капитализми, но степента, в която новата собственост е нелегитимна, независимо дали това се случва в юридически вакуум или просто в нарушение на законите, значително варира. Въпреки това, едва ли има съмнение, че движението за „ограждане“ в Русия е твърде безсрамно, както и това, че по времето на Елцин „олигарсите“, веднъж утолили ламтежа си за богатство, бързо посягат към политическата власт. Важно за моята история е също така да се изтъкне, че въпреки съмнителната легитимност на новата частна собственост и жаждата за власт от страна на новобогаташите, собственическите права при Елцин са относително защитени. Елцин прави няколко опита да се разправи с олигарсите, но обикновено отстъпва и не се опитва да ги преследва за „икономически престъпления“, като корупция, укриване на данъци и т.н. Това е важно, за да оценим защо можем да наречем режима на Елцин неопатерналистичен във веберианския смисъл на думата. Вебер дефинира бащинията като ограничена (тя обикновено не може да бъде отчуждавана), но сигурна форма на частна собственост (може да е наследена и не може да бъде отнета от собствениците за „недостатъчно преклонение пред владетеля“).
И ето, през 2000 г. идва новият цар, Владимир Путин, който, като бивш човек от КГБ, знае всичко за калта, която стои зад новото богатство, и, за разлика от своя предшественик, изобщо не е готов да споделя властта с новата едра буржоазия. Той е непримирим към „новите боляри“ така, както Иван Грозни е бил непримирим към „старите боляри”. Съвсем отрано в своето управление Путин подлага новата едра буржоазия на „тестове за лоялност“ и онези, които не ги издържат, са в голяма опасност. Той има достатъчно компромати за тях, за да тикне всеки в затвора, но като великодушен цар обикновено дава достатъчно време на своите противници да се качат на самолета и да отидат в изгнание в Лондон или Тел Авив (като Березовски или Гусински) или ги затваря (като Ходорковски). Сега имаме нова система, която е президентска република (еднолично управление), „направлявана демокрация“ (има избори, но медиите се контролират, а изборите могат да бъдат фалшифицирани, тъй като изпълнителната власт назначава кои да отговарят за честността на изборите) и където частната собственост е обезпечена само за онези, които нямат независими политически амбиции и са безусловно лоялни на владетеля. Едно забележително ново политическо оръдие на този неопребендиален посткомунистически капитализъм е криминализацията на политическите опоненти (криминализация очевидно по неполитически причини… като укриване на данъци, корупция, подкупи и т.н. – и като се има предвид характерът на първоначалното натрупване, никой не е имунизиран от такива обвинения).
Случайно или не, неопребендализмът на Путин икономически се оказва успех. Русия вече не е мудна по отношение на икономическия растеж, изоставайки след неолибералните режими. Обратно: в ранните години на ХХІ в., преди да я удари глобалната финансова криза, Русия отчита впечатляващи равнища на растеж, членува в БРИК и възвръща позициите си на основен играч в световната политика - икономически и дори военно. Наблюдава се също така впечатляващ ръст на руската средна класа и рязко намаляване на бедността (Index Mundi съобщава за 40% бедност през 1999 г. – приблизително същата като тази, за която съобщавам в книгата от 2000 г. – която е намаляла с 13% през 2011 г. и е подобна на равнището на бедност в Унгария през същата година). Дали може това да се отдаде само на петролните богатства на Русия и увеличението на цените на суровините, петрола и газа, е спорно. Много е трудно да се каже каква част от подобреното икономическо представяне на Русия се дължи на увеличените приходи от петрол или на по-добро управление и по-добро индустриално планиране от страна на правителство с по-висок държавен капацитет. Лесно е да се даде идеологически/политически отговор на този въпрос, но много по-трудно е да се прецени трезво емпирично. По-високите петролни приходи помагат, разбира се, но капацитетът на държавата (способността й да събира данъци, например) вероятно също допринася, следователно имаме нужда от повече проучване и данни, за да направим информирана преценка.
Втората голяма промяна след 2000 г. е посоката, която поемат балканските страни, особено България, Румъния и Сърбия. Тези страни очевидно се движат от Изтока към Запада, България и Румъния се присъединиха към ЕС, те имаха няколко чудесни години на икономически растеж в началото на ХХІ в. (задминавайки централноевропейските страни). Тяхното равнище на бедност падна стремглаво за няколко години от 30-40% на 13-16%, преди отново да се покачи на 20+%. Несъмнено тези страни се придвижват от неопатерналистична система към неолиберална, но политически са силно нестабилни, както може да се види през 2013 г. от разгорещените конфликти в България (Бойко Борисов, „човекът от народа“ – всъщност, с известна история в комунистическите служби – е принуден да подаде оставка поради масови протести срещу корупцията, а неговият наследник – Пламен Орешарски – не се задържа лесно), също и от доста разпалената схватка между президент (Траян Басеску) и министър-председател (Виктор Понта) в Румъния, които се обвиняват взаимно в корупция, измами, плагиатство и подкопаване на демократичните институции. Въпреки това, от 2000 г. насам балканските държави се придвижват от Изтока към Запада, от неопатернализма към либерализма, макар че, както ще видим след малко в примера на Унгария, това може би не е проста траектория и не е очевидно, че е еднопосочна улица.
Нека да хвърлим поглед върху случая с Унгария след 2000 г., който несъмнено е най-неочакваният и най-неприятният – особено ако искаме да разгледаме дали обръщането от неолиберализъм към това, което наричам неопребендализъм, е просто залитане или е модел за останалата част от посткомунистическа Европа (или дори Китай).
През 80-те години на ХХ век (и дори през 70-те) Унгария е най-реформаторски настроената комунистическа страна в съветския лагер и въвежда множество подчинени на пазара институции (търговски банки, закони за фалит) дори преди колапса на комунизма. Не е учудващо, че по време на първото десетилетие от прехода Унгария получава много повече директни чуждестранни инвестиции на глава от населението, отколкото която и да е друга страна (много повече от Полша, например). Докато Полша и Словения се представят по-добре от Унгария през първите години (Полша достига равнищата на БВП от 1988 г. още през 1995 г., на Унгария й трябват още няколко години), Унгария се справя добре до 2006 г., когато навлиза в продължителна икономическа стагнация и ескалиращ политически конфликт. Започва икономически упадък не само години преди световната финансова криза, но демонстрира пукнатини в своите либерални демократични институции още през 2006 г. чрез неприятни сблъсъци между масови демонстрации и силите за сигурност. През 2010 г. дясноцентристката партия – след осем години социалистическо управление – печели решаваща победа, която осигурява на партията мнозинство от две трети в парламента.
Макар либералният модел в Унгария през 2006 г. да е вече разклатен, през 2010 г. той прави рязък завой към путинизация или неопребендализъм. Най-ясната индикация за този завой е отслабването на собственическите права, опитът да се криминализират политическите опоненти и да се преразпредели собствеността с цел да се осигурят лоялни последователи. За разлика от Путин, режимът на Орбан нямаше смелостта да се изправи срещу едрата буржоазия, но се прицели в собствеността, която все още не беше ясно разпределена и предадена на – да се надяваме – лоялните поддръжници. Това се случва със земеделската земя и през 2013 г. - с лицензите за продажба на цигари на дребно. „Поземлената реформа“, която се провежда, наподобява движението за „ограждане“, земята не се отнема от своите собственици, но когато е публична собственост, се разпределя – макар и в относително малки мащаби, под 10 000 акра – между винаги лоялни поддръжници на управляващата партия. Същото важи и за лицензите за продажба на дребно на тютюн. Досега повечето хранителни магазини имаха лиценз за търговия с тютюневи изделия, сега се създава мрежа от магазини за тютюн, която има монопол и човек трябва да демонстрира лоялност към управляващата партия, за да получи такъв лиценз. До този момент не се преразпределя действителната собственост, а монополът да имаш определен бизнес.
Логиката – и железен закон – на неопребендализма е ясна. В неопатерналистичния режим – и в по-малка, но не същата степен в неолибералните режими – има достатъчно „колективни блага“, които могат да бъдат „оградени“ и превърнати в частна собственост; разбира се, по време на този процес хората с политическа власт биха могли да очакват, че бенефициентите на тези сделки ще подкрепят тях и техния режим. Сега всички обществени блага са приватизирани, така че играта може да продължи само ако се поставят под въпрос собственическите права – и това е доста лесно за изпълнение, като се има предвид изначално слабата легитимност на придобитата собственост – а собствеността е преразпределена между новите последователи. Това, разбира се, върви ръка за ръка с криминализирането на собствениците и политическите опоненти – кампаниите срещу „корупцията“, „сътрудниците на бившия режим“, „укриването на данъци“, замесените в „използвачество“ (обвинение, отправено от водещ политик срещу най-богатия унгарски банкер, което по принцип може да му струва влизане в затвора и конфискация на собствеността, приблизително $1 милиард). Това, разбира се, предполага покорна съдебна власт, прокурори и съдии, които са склонни да използват думата на закона срещу политическите опоненти на правителството и управляващата партия.
Като се има предвид характерът на политическата власт – нейната зависимост от частното богатство, което е съмнително легитимно, изглежда и трите пътя на излизане от комунизма – неолибералният, неопатерналистичният и „капитализмът отдолу“ – са податливи на изкушението на неопребендализма. Путин може би е изобретил модел, който може да бъде зарáзен. Проблемът с модела на Путин не е в това, че не е демократичен, както често бива критикуван. Моделът – и специално неговият вариант при Орбан в Унгария – е съвсем демократичен. Има свободни избори, няма опозиционна партия, която може да ги оспори при свободни и справедливи избори, обществените медии се контролират, но частните медии в огромната си част са свободни. Тук бих искал да включа Монтескьо в разговора. Монтескьо прави важна разлика между „демократично“ и „умерено“ управление. Демократичното управление може да бъде тирания на мнозинството, доброто управление изисква разделение на властите и система на контрол и баланс. Основното предизвикателство пред неопребендиалната система е, че за да работи, тя изисква съдебната власт да бъде подчинена на изпълнителната, има нужда от съдии, които сътрудничат в криминализирането на политическите опоненти на властта, и (във версията на Путин) да се експроприира и преразпределението на правата на собственост от една група собственици към друга група собственици. Не е учудващо, че неопребендиалните правителства първо се насочват към съдебната власт и се опитват да я моделират така, че да бъде под сянката на политическата власт.
Една от големите и неочаквани изненади през последното десетилетие е, че Унгария, която беше водеща сила при либерализирането от западен тип, изглежда върви по-енергично към путинизация и неопребендализъм, отколкото която и да е друга страна. Ако е само в Унгария, това би било местен проблем, но ако е път, по който посткомунизмът вероятно преминава, това заслужава повече внимание.
И нека да завърша с кратка бележка за Китай. Още през 2002 г. в ръкописа отбелязах „хибридната“ същност на китайската система. Но по онова време не оценявах достатъчно рязката промяна в страната след 1989 г. към рецентрализирана система и – особено с новата политика на приватизация на държавните предприятия – относителното приближаване на Китай към неопатерналистичния модел. Китай беше – все още вярвам в това – „капитализъм отдолу“ до средата на 80-те години на ХХ век, но през 90-те страната промени своя курс, особено с приватизацията от края на века. Самият факт, че Китай има относително „класическа“ система на натрупване на капитал за около десет години, има значителни последици. Много от китайските супербогаташи започват от скромни позиции, като фермери на ориз или зидари, и така до началото на приватизацията вече има натрупан частен капитал. Фактът, че Китай не преживя икономическа криза, а запази постоянен бърз растеж, също има значителни последици. Макар че през последните 25 години неравенството в Китай рязко скочи (Индексът на Джини в момента е между 0,45 и 0,6 и нещо…), то не произвежда същите опустошителни социални последици, каквито обикновено има, тъй като „всички лодки се повдигат“, а бедността рязко спада. Въпреки това, е ясно, че Китай лъкатуши между неолибералния, неопатерналистичния и неопребендиалния път към посткомунизъм. Криминализирането на политическите врагове и свалянето на техните икономически протежета има дълга история в Китай и изглежда става все по-жестоко. Процесът срещу Бо Силай е най-екстремният пример. Трудно е да се повярва, че Бо Силай е по-корумпиран от останалите високопоставени китайски функционери (семейството на бившия министър-председател Уен притежава над $2 милиарда, докато Бо Силай е обвинен за подкупи в размер на няколко милиона долара…). Твърде очевидно е, че той е бил политическа заплаха за лидерите в Пекин и че те видимо използват закони срещу „корупцията“, за да го вкарат в затвора.
Основната идея на този предговор: неопребендализмът е във възход. Той е мощен инструмент: привлекателен е за широките маси с апела, че трябва да се борим с корупцията и придобилите собственост и печалби чрез експлоатация на приватизацията, трябва да преразпределим нелегитимно придобитите богатства, да пратим в затвора хората, извършили „престъпления срещу човечеството“ по време на комунизма. Да отнемем пенсиите на онези, които са сътрудничили на тогавашния режим… Отмъщението е сладко… Ако не си успял (може да си нямал късмет, да си бил прекалено честен, глупав, мързелив или каквото и да е…), ти виждаш себе си като жертва и търсиш отмъщение. Неопребендализъм: да накажеш злото, незаслужено успелите и да преразпределиш тяхната собственост между жертвите, онези без късмет, които заслужават по-добро – това е мощна идеология. Тя може да бъде ефективен инструмент за печелене на гласове, мнозинство в парламента и накрая да въздаде „справедливост“. Внимавайте… намираме се на опасна територия.
Абу Даби, 4 октомври 2013 г.
 


[1]Пребенда” в Католическата църква е правото на членовете на управителното тяло да разполагат с приходи на храма. Пренесено върху обществения живот, означава, че държавните постове се разглеждат като „пребенда”, която може да бъде присвоена от служителите. – Б.р.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”