Думи срещу думи ( литература), брой 39 (3010), 22 ноември 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Апаратът или човекът?
Български  |  English

Апаратът или човекът?

 

Васил Георгиев. Апарат. Сиела, С., 2013
 
Романовата вълна, надигнала се към края на 90-те, доведе дотам, че сега в България излизат стотина романа годишно. Разбира се, половината от тях изобщо не стъпват върху сцената на публичното внимание. И все пак съществува нагласата, че да се напише роман не е толкова трудна работа, че най-важното е да имаш желание, а умението идва в крачка и някак от само себе си. Още повече, че добре написаният роман често изглежда измамно естествен.
След три сборника с разкази Васил Георгиев публикува първия си роман, Апарат, внушителна книга от 320 страници. Темата и концепцията на романа в никакъв случай не са необмислени, нито случайни. Точно обратното, те са най-доброто в новата книга и свидетелстват за интелектуалните търсения на своя автор. Обект на изображение е родната ни мрачна действителност, вписана в по-широкия план на глобалната екологична и икономическа криза от началото на 21 век. По своята най-обща концептуална рамка романът напомня антиутопичните филми, в които автоматизирани, полуобездушени хора живеят в апокалиптичния ритъм на глобалната рекламна индустрия, докато мафията на големите корпорации източва последните ресурси на загиващата планета Земя. Алтернатива на неудържимите и разрушителни потребителски страсти изглежда организацията Хармония, съградена върху привлекателната идея да се завърнем към здравия разум, към реалните потребности на човешкото тяло и към хармоничния природосъобразен живот. Харизматичният Арлекс Полихронов е българският гуру на антиконсумеристката идеология, теоретик и пропагандатор на минималистичния бит. Другият полюс на сюжета е зает от трийсетгодишния Емил Малинов, типичен представител на младото поколение дипломирани българи: умен, но безотговорен и циничен; потенциално способен професионалист, заразен от мечтите за лесно богатство на всяка цена; практичен и съобразителен, когато не е пиян или надрусан. Повествованието сплита черти на няколко жанра от популярното четиво: антиутопия, политически трилър и американско криминале от добрия стар тип, в който героят говори за себе си от дистанция и с малко цинизъм, но накрая се оказва, че се е справил перфектно със задачата, за която са го наели. При това разположение на наративните сили закономерно бихме очаквали преобръщане на първоначалната конфигурация в изображението на главните герои. И наистина, Арлекс Полихронов се превръща в поредния демагог, изкушен от властта да манипулира големи групи от хора, а пък Емил минава през драматична поредица от фабулни перипетии, докато намери себе си, при това в малко демодираната юнгианска интеграция на женско-мъжки аспекти в човешката психика. Все пак тематиката със своите антиконсумеристки, екологични, антимонополистки, антинеолиберални и пр. акценти е добро попадение на Васил Георгиев, едновременно актуална и малко развита в българската литература. Проблемите идват с нейната повествователна реализация. Като цяло романът е двойно по-голям от обема, който би бил адекватен на неговия сюжет. Той е излишно обременен от два типа текст, които му пречат да бъде четивен. В първия случай това са дългите скучни диалози в статична ситуация (например разговор в жилище или заведение). Във втория случай – многословните, нерядко повтарящи се авторови разсъждения и речникови разяснения на различни теории и понятия от икономиката, медицината, маркетинга и пр. Включването на специализирано знание в литературния текст днес по принцип е печеливш подход, но никой добър романист не го прави в речи на разказвача и в бележки под линия. Проблем на романа е също така натрупването/смесването на множество наративни модели; вместо до богатство и разнообразие това води до компилативност и липса на стил. Персонифицираната женска половина на главния герой би била по-подходяща за предходния век; рязкото забързване на интригата в последните петдесетина страници не може да компенсира разтегнатата среда. Има и подчертано безвкусни фрази като: „...Ехидния се облещи така, сякаш телешкият език, който беше в чинията му, го беше облизал по очите” или даже неадекватни: „Муцуната му беше синя като цветно зеле”. Иначе алегорията на апарата работи добре: хора-кукли върху сцената на желанието за притежание, маниакални кукловоди, задкулисно Споразумение на едрия бизнес, безмилостната машина на съвременната финансово-политическа мафия... Идеите, които стоят зад нея, ни карат да очакваме следващия роман на Васил Георгиев, в който тематиката ще намери своя верен подход и ще се развие в стегната композиция.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”