Български  |  English

Тревога за езика

 
В днешните условия на непрекъснато възбудено публично говорене, на хиперкомуникация, не оставяща време за размисъл и саморедактиране, тоест, за елементарна хигиена на общуването, съвсем очаквано в речта плъзват и езикови вируси, които нерядко придобиват епидемично разпространение. У нас вече от няколко години върлува вирусът „лицеприятен”, а напоследък към него се присъедини с голяма сила и още един – „припознавам”. Тези лексикални единици, доскоро изпълнявали своята точно определена роля в не особено централни зони на езика, внезапно открити за ограниченото лингвистично съзнание на мнозина говорители, преминават като зараза по въздушно-капков път от уста в уста и така завладяват публичното пространство, че вече нито едно що-годе официално изказване не може да мине без тяхната мантра. Лошото е, че при такава експанзия досегашното им значение започва чудовищно да набъбва и да изгубва своята определеност. Лицеприятен вече не означава „подлизурски”, а просто „приятен”; нелицеприятен престава да бъде синоним на „честен”, „прям”, а се употребява вместо „неприятен” (говори се за нелицеприятни факти, явления и пр.). По същия начин и твърде специализираното юридическо понятие „припознавам” вече става равностойно на „познавам”. Защо ли е нужно това изместване на наличните по-простички думи от други, по-сложно звучащи? Ами за да могат новоизпечените ни публични личности да впечатлят слушателите си и да покажат пред тях своето превъзходство, ако не мисловно, поне езиково. В невежеството си те не усещат, че попадат в капана на малапропизма (объркването на словесни значения), който винаги е белег на малокултурност.
Но не за „елита” ми е грижата – неприятното (нелицеприятно казано) е, че в резултат на описаната епидемия, българският език се разколебава в своята смислова подредба, лишава се от богатството и нюансировката си, профанизира се. Езиковите вируси, както и биологичните, не са невинни и безвредни. Те с времето може да излинеят и да отпаднат от речевата практика, но вече са свършили своето – отслабили са цялостния езиков организъм, направили са го по-податлив на други зарази.
Един съпътстващ недъг е този на езиковите паразити. Те виреят тъкмо върху почвата на отслабения или неукрепнал езиков потенциал. До не много отдавна преобладаващите паразити в езика ни бяха по-непретенциозни. Думички като „такова”, „значи”, „демек” се вмъкваха навсякъде, щом се отвореше и най-малка пауза в изразяването на дадена слабосилна мисъл. После на тяхно място в градската среда плъзнаха „ерго”, „дефакто” и прочее купешки безсмислици. Днес най-разпространените речеви паразити са „в смисъл такъв” и особено „в интерес на истината”. А какво ли ще е утре? Сигурно нещо още по-така! Във всеки случай, трябва да кажем, че паразитът – за разлика от вирусите – не е опасен за общото развитие на езика. Той е само симптом за негова моментна и частична слабост.
За критичното разслабване на българския език в последно време говорят множество по-тревожни признаци, разкриващи разклащането на цялостната му структура, размекването на костната му система. Обща несигурност се усеща в употребата на предлозите – нещо, доскоро характерно предимно за чужденците. Тези дни получих в електронната си поща текст на гражданска декларация, която бих подписал, ако не беше толкова неграмотно написана. Между другото, в нея изобилстваха фрази като следните: „... показал несъгласие към начина...”, „акт заобединение...”, „загриженост от нежелана ескалация...”, „заявяваме подкрепата си към...” Мисля, че декларацията беше съчинена от висшист, може би дори с хуманитарно образование, вероятно с учителска правоспособност. Грехът, за съжаление, не е само на необразованите.
Масова е вече и неспособността да се различават възвратните от основните притежателни местоимения – кога е редно да се каже „неговия” и кога – „своя”. Чуват се от телевизионни репортери такива изказвания: „Българска студентка в Япония ни моли да успокоим майка си”; срещат се вестникарски заглавия като следното: „Джаки Кенеди търсила Ванга за покушението над мъжа си”. Вече май не съзнаваме, че изреченията „Той се погрижи за своето дете” и „Той се погрижи за неговото дете” ни насочват към две различни деца. И вината не може да се търси само в медиите. Вижте как се изразява един от нашумелите ни днешни писатели: „Достигна дръжката на пистолета, закрепен от вътрешната страна на бедрото си”.
Не е по-добро положението и с използването на деепричастията. Вечер след вечер чуваме от екрана такива недомислици, като: „Човек, разхождайки се из центъра на София, се виждаха разхвърляни боклуци...”, „Слизайки от самолета, питайки ме журналистите...” (това от един доскорошен министър-председател), „Допускайки ние да се случват такива неща...” (софийска интелигентка в разговор по радиото), „Лекувайки я, тя взе, че забременя” (разбирайте: докато я лекуваха – защото в противен случай забременялата ще излезе лечителката). Слушайки и четейки всички тези бръщолевения, загубваш вяра, че в българския език може да има някакъв ред. А всъщност правилото е много ясно: деепричастният обрат не може да има свой собствен подлог и се отнася единствено към подлога на главното изречение.
Възможно е множащите се неблагополучия с употребата на деепричастията да се дължат на буквалистичните преводи от английски, където с причастните обрати се борави много по-свободно, отколкото в българския – поне в досегашния български. Езиковата контаминация поради неграмотен превод от английски напоследък се превърна в истинска напаст. Нерядко четем и чуваме такива нескопосни изрази, които веднага дума по дума могат да се върнат обратно към източника си, а на нашия език звучат безобразно: „Далечният край на света” (вм. Другият край на света), „Не ме иска обратно” (вм. Не иска да се върна), „Да казваш правилните неща на правилните хора” (вм. Да казваш каквото трябва на когото трябва), „От ръката в устата” (вм. Ден за ден), „Всичко, което искам, е да поспя” (вм. Искам само да поспя), „Говорим за много пари” (вм. Става дума за много пари), „Слухът ми не е добър тези дни” (вм. Напоследък не чувам добре), „Опаковай си багажа и си отивай” (вм. Стягай си багажа и се махай), „Това просто не е моята нощ” (вм. Тази нощ не ми върви). Списъкът може да се удължи до безкрай. Един артистичен синоптик често ни пожелава на нещо като български, ама не съвсем: “Имайте един незабравим уикенд!“. Доскоро се очакваше, ако някой неволно те настъпи в трамвая, да каже “извинявайте“. Сега вече, ако не те отмине с гордо мълчание или с едно “опа!“, няма как да не ти каже “съжалявам“ – така са го научили преводачите на “sorry“ в американските филми. Модата е нещо непреодолимо. По-шик е да възкликнем “уау“ вместо “еха“, “ауч“ вместо “ох“ – като онези полубожества от екрана.
Английският начин на говорене вече прониква чрез малокултурните преводи и припрените медии дори в граматичния строеж на българския език, разстройва го и го разлага отвътре. Започваме малко по малко да свикваме с такива чуждоезикови конструкции, като „Едно незабравимо кафе изживяване”, „Истински кока-кола вкус”. Чу се дори по радиото и такова чудовищно изречение (да се надяваме, засега само като междуезикова шега): “Тази вечер няма да чуете онова парче на тази банда, което сте свикнали да я чувате със“. Натрапчивите полупреведени от оригинала телевизионни реклами обаче малко по малко ни приучват към такова говорене.
Да добавим само и подмяната на отдавна утвърдени в езика ни думи с нови модни заемки: „артисти” (вм. художници), „визия” (вм. изглед, вид), „академици” (вм. университетски преподаватели), „поеми” (вм. стихотворения), „атлети” (вм. спортисти), „морал” (вм. дух), „трипартитен” (вм. тристранен), „експертиза” (вм. компетентност), „бекграунд” (вм. фон), „иновативен” (вм. новаторски), „имидж” (вм. образ), „креативен” (вм. творчески), „публика” (вм. общество), „резюме” (вм. автобиография), „тренд” (вм. тенденция), „презентация” (вм. представяне), „офис” (вм. кабинет, канцелария), „резервист” (вм. запасняк) и какво ли още не, някои от които вече добиват статут на кодифицирани термини. Много от тези нововъведения, както личи, са съвсем ненужни, защото за съответните понятия отдавна вече си имаме думи. Българският език не е от вчера. А и самите тези нововъведения в повечето случаи вече съществуват в него, но с други значения; и новите им недомислени употреби само объркват старите. Започваме да се чудим за какво по-точно става дума, когато ни говорят за някакви артисти, за нечия експертиза, за морала на бойците ни в Афганистан или на поддръжниците на дадена политическа партия.
Все по-несигурна става и стилистиката. Разгръщате един – кажи речи кой да е – вестник и се натъквате на един куп такива заглавия: „Леман препика мач с румънци”, „Немска легенда оплю Арсенал”, „Яне топи Бойко в Страсбург”, „Всеки даскал с бележник”; „Свиха 30 кила злато до централата на БСП”, „Виелици и преспи затриха 16 в САЩ”. Телевизионен журналист задава въпрос в интервю: „Изритаха ли Масларова от парламентарната комисия?”. Кандидатка за евродепутат пак по телевизията изпуска следната изискана фраза, без изобщо да се усети: „Е, те това е...” Министър отбива ударите на опозицията от парламентарната трибуна с не по-малък финес: „Профукали сте парите!”. Вече трудно ще чуеш някой да каже, че нещо го е зарадвало или му е доставило удоволствие, или наслада – не, човекът се кефил; друг жаргонен израз - „не ми пука”, изцяло измести от всички публични дискурси своите предшественици – „не ме интересува”, „не ме е грижа”, „не ме засяга” и пр. Взе дори да си изгражда цяла парадигма, включваща „пука ми” и „непукизъм”. Навсякъде на всички им писва – думите „омръзна ми”, „дотегна ми” излизат от употреба, превръщат се в архаизми.
Няма лошо, както е модно да се казва. Жаргонът и сленгът опресняват езика, придават му нова свежест и пъргавина. Проблемът е в това, че вместо да разтягат хармониката на изразните средства, у нас понастоящем те по-скоро я свиват, тъй като говорещите сякаш нямат в запас други думи и фрази, освен тези, чутите на улицата. Речта им не е обогатила колорита си с разговорни нюанси, а се е принизила до най-ниския общ знаменател, обеднила се е и се е вулгаризирала, лишила се е от средства да изразява по-сложни мисли и отношения. И слушателят, естествено, се запитва: а то впрочем има ли такива? Има ли сложни мисли и отношения в общественото ни битие – или малко по малко се връщаме в епохата на мучащите троглодити?
На общото разклащане на езика ни в условията на засилена (и най-често неграмотна) комуникация може наистина да се погледне и по-оптимистично – като на възможност за неговото ускорено развитие и обогатяване. Интересен пример за това е бързото променяне на глаголната система към по-голяма гъвкавост и по-специално разширяването на употребата на традиционно непреходни глаголи към преходност. Досега само мечтите и сънищата ни можеха да се сбъдват, а фабриките ни да фалират – сега вече и ние започваме да сбъдваме мечтите и сънищата си и да фалираме фабриките си; досега само ние можехме да се усмихваме – сега полека-лека става възможно да усмихваме другите; започваме не само да се влюбваме, но и да влюбваме други в себе си, не само да се страхуваме, но и да страхуваме околните (вм. да ги плашим) и т. н.
Така е, всяка криза отваря нови посоки, всяка разруха подтиква към следващ градеж. Но трябва ли винаги да рушим всичко до основи, за да започваме да градим наново? И имаме ли наистина сили и способности за такова цялостно изграждане? Нека се отнасяме по-внимателно и обмислено с езика свещен на нашите деди. Нека помним, че той не почва от нас и няма да свърши с нас, освен ако много искаме тъкмо ние да сме последните.
Състоянието на езика ни в днешния несвършващ преходен период е наистина тревожно. Можем ли с общи усилия да направим нещо, за да преодолеем надвисналите над него опасности? Не мисля, че създаването на закон за езика – и въобще неговото централизирано, държавно регулиране, е разрешение на проблема. Но няма съмнение, че се нуждаем от енергично гражданско действие и в тази насока. Нуждаем се най-вече от поне едно периодично издание, което да се занимава системно, компетентно и грижливо с въпросите на езика, да насочва общественото внимание към тях и не чрез официални предписания, а чрез дискусии да подтиква развитието му във вярната посока.
 
още от автора


2 - 15.11.2013 12:49

... за малко повече коректорско усърдие...
От: Цветан Йсрданов
Напълно споделям написаното от проф. Шурбанов. Но при такива статии често се допускат и неволни грешки - тук например още в първото изречение:

"В днешните условия на непрекъснато възбудено публично говорене, на хиперкомуникация, не оставяща време за размисъл..."

неоставяща...
(поне такава е инструкцията в речника)
1 - 04.11.2013 13:39
От: Мария Пипева
Бих добавила и "аристократичното" пренебрежение към пунктуацията, което води до комични безсмислици от рода на: "Видях сгради, чиито стени бяха само от стъкло и мъже със златни зъби" и "Бабата беше облечена в дълга черна пола, която стигаше до земята и се движеше сякаш е на колела."

Цитатите (подбрани измежду десетки подобни)са от неотдавнашни преводи, извършени от професионални преводачи и издадени от престижни издателства. Грубите правописни грешки, изкълченият синтаксис, измъчените словосъчетания, стесненият културен хоризонт са друга болезнена тема.

Щом като преводът и книгоиздаването, уж авангард на културата, активно допринасят за упадъка на езика ни, действително е крайно време да заговорим по тези въпроси открито и енергично.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”