Български  |  English

Димитър Гочев (1943 –2013)

 

Той беше необикновен режисьор. Такъв, какъвто трябва да е истинският режисьор. Обладател на светове и пространства, повелител на дихания, плът и кръв, до жестокост предан на актьора и на автора. Любопитството му към света и човека нямаше граници. Достойно пренесе мисленето си от страните на утопията в подредения бюргерски свят, чието „взривяване” упорито целеше.
Отдадеността му на театъра беше самопожертвователна, безкомпромисна. Ако има поне някаква справедливост в този свят, а при такава раздяла съмненията са обясними, неговите художествени усилия трябваше да бъдат оценени. И бяха – в Германия. Там той получи не постигано от друг български режисьор признание, всевъзможни награди.
Имам и лични причини да ми бъде непоносимо криво, че Митко вече няма да е сред нас. Бяхме по-близки, когато беше в България, когато работеше във Врачанския театър и в Театър „София”. Още тогава ме покори неговото зачеркване на всичко суетно и дребно, свеждането на личния бит до някакъв немислим минимум, за да остане време, сили, енергия и мислене за Театъра. „Българските” му постановки като „Филоктет” от Хайнер Мюлер (неговият автор!) обърнаха представите ни за възможностите на театъра, за големите цели, които трябва да преследваме с работата си на сцената. Щастие е да изживееш срещи с хора, които формират нещо съкровено твое в разбиранията ти за театъра. Спектаклите на Митко, неговата личност, всепосветеността му бяха една от най-силните ми такива срещи.
Един от първите ми разговори, излезли в „Култура”, беше с него. Той обичаше този вестник, чувстваше го близък, сходен в „монашеската” си отдаденост на каузи, за които си струва да търпиш извисяващи те поражения.
Митко, сега си може би най-сетне спокоен.
Ще те помня…
Никола Вандов
 
Димитър Гочев се движеше бавно между редовете на Мюлеровите думи. Със сплетени отпред длани. Изречени, думите му падаха с тежестта на крачките му в странен, дълбок тътен. Отчетливо: Аз бях Хамлет. Стоях на брега и говорех с прибоя ДРЪН ДРЪН, зад гърба ми руините на Европа. Камбаните оповестяваха държавническото погребение, убиец и вдовица двойка....
Гласът на Гочев изричаше Мюлеровата „Хамлетмашината” като нещо съкровено и го носеше някак дори сакрално. Подхващаше го с нежност, подемаше го с някаква дълбока необходимост. Непоклатимо. Отмяташе белите си коси, бръчките се сгъстяваха върху лицето му. Той се приближаваше към рампата в бледата, отвъдна светлина на черно-бялото пространство. С приближаването му към рампата перспективата се сменяше и когато той заставаше между гробовете, те вече изглеждаха раздалечени като две пешеходни пътеки тип “зебра“, а сцената - като еднопосочна улица, задънена от рундхоризонта, която не може да бъде пресечена. Заставаше отпред, навеждаше се бавно, допираше глава до пода и отекваше неговият предпазливо изричащ думите глас: Легнах на пода и чувах света, въртенето му в крак с разложението.
Това правеше Димитър Гочев със своите представления. Даваше ни шанс да чуем света, в който живеем, „въртенето му в крак с разложението”. Не се уморяваше да се вслушва в това въртене. Откриваше пред погледите на публиката си с всяко свое представление, особено в последните години, архаичния ритъм на това въртене, завръщането на същото, провала във всяка победа, надеждата в пропадането. Даваше ни шанс обаче да го видим в една ставаща напоследък все по-изящна и поетична форма. Гениалността на театралното му прозрение просветваше в изработването на една обезоръжаващо красива, минималистично изящна поетична форма, в която показваше бруталността и насилието на новото, с които човешкото същество го преследва, оставяйки зад себе си планини от трупове. Пак тази изящност на формата издаваше самоиронията му, но и съчувствието му към човешкото същество, в което той се вглеждаше от сцената като в бездна - с огромно любопитство. Такова внимание към формата на спектакъла в наше време изглежда невъзможно. С Димитър Гочев не само немският и българският, европейският театър загуби един от великите поети на модерната театрална сцена.
В нулевото десетилетие спектаклите му станаха не толкова мрачни, колкото мъдри, дълбоки и смирени в докосването до крехкостта на същото човешко същество, откриваха удивително лесната му ранимост и чупливост. Дълбочината на режисьорския му поглед се видя най-добре в последните му представления върху Чехов „Иванов” и „Палата N 6или в „Персите на Есхил. С някаква вглъбена упоритост Митко Гочев все повече изчистваше формата на спектаклите си не само с актьорите, но заедно и със сценографите, с които предимно работеше - Марк Ламерт и Катрин Брак. Изтегляше перспективата на погледа все по-нагоре и нагоре. Затова във фарсовия жанров пунктир на играта фигурите на сцената започнаха да изглеждат мънички - съвсем като при любимия му Джакомети. Вероятно защото за Митко човекът някак все повече и повече се «смаляваше» в днешния свят. Почти изчезваше. Като в любимата му история на Капушчински за онзи учител в тайгата, от който останал само контурът от топлия дъх на силуета му като диря в ледения въздух... Това може би беше за него и театърът – красива минималистична форма, в която може да бъде изтанцувана човешката съдба. Бе форма, от която остава само контурът, топлината, с която актьорите са докоснали зрителите. Един от последните режисьори, убедени, че силата и значимостта на театъра е във величието на неочакваната форма, с която ни се показва светът, Димитър Гочев създаваше своя театър, както казва любимият му приятел Мюлер, «без джобно фенерче в тъмното». Заедно със своите актьори.
Рядко в модерния театър режисьор се е отнасял с такава нежност към актьорите си, както Митко Гочев към неговите. Имаше дори дълбок сакрален трепет пред тях. Повтаряше постоянно Мюлеровата формула за режисьора като просяк, който живее от подаянието на актьорите. Гочев отново и отново се връщаше към текстовете на Мюлер, за да задвижва паметта, за да провокира личния опит на всеки; и по този начин да постави на изпитание настоящето, да отвори въпросите за бъдещето ни. Няма как да е случайно, че последният му спектакъл бе Мюлеровият „Цемент” на Гладков в Резиденц Театър в Мюнхен. Първият е бил «Женската бригада» от Мюлер в Нордхаузен. Последният ни разговор по телефона, докато поставяше „Цемент”, също беше за „Филоктет”.
Темата за паметта на телата и темата за утопията са свързани в неговия път в театъра - от историческия „Филоктет” в Театър „София” до последната му постановка „Цимент”: „Аз живея повече от 40 години с текстовете на Мюлер. И не ми побира главата това, че театралните постановчици го пренебрегват. Но това не се отнася само за Мюлер. То се отнася за много автори, които живяха и работиха в т.нар. социализъм. Така почти цяла литературна епоха изчезна. Не е мой проблем, ако другите театрали пренебрегват тези текстове. Аз не мога. (…) Не е голяма трагедия, че социализмът се провали – много по-лошо е, че старото победи. Аз съм израснал с прахристиянската, също и пракомунистическата идея да създавам света отново. Мнозина са се съсипали с тази идея. Аз се опитвам творчески да се приближа към нея.
Някъде между живота в България и първо Източна, после обединена Германия, между Балканите и Централна Европа, между утопията и посткапитализма, Митко Гочев създаваше своя театър. В ничията земя на сцената бе намерил своята земя и там живееше, там ваеше своя свят. Тръгна си направо оттам. В началото на новия сезон. Неочаквано. Не е за вярване. Представям си как поглежда шеговито и любопитно напред: «Какво ли има там? От другата страна», както казваше във филма на Иван Пантелеев «Homo Ludens”. Или понеже играта свърши, поглежда назад - към нас. Просто спира, навежда бялата си глава, както в «Хамлетмашината» - бавно я допира до пода на сцената и се вслушва във въртенето на света ни в крак с разложението.
Виолета Дечева
 
Познавахме се от дълги години,когато един ден,седнали на изпотрошените дървени столове в „Трите язви“, той ми каза: „Да опитаме да направим нещо заедно“. Опитахме…Отначало в Бохум, а после в Грац, Щутгарт, Берлин…
Не можех да допусна , че има човек, така фанатично отдаден на изкуството. При това успял да опази любопитството, човечността, приятелството. При това артист от световна класа. При това българин. Твърде много несъвместими неща. Но Митко ги съчетаваше - през добротата. Той беше ядреният физик на думите. Разчленяваше ги безпощадно в търсене на божествената им частица. Атакуваше ги денонощно в мозъка си, някаква негова си фанатична енергия, и те избухваха чрез актьорите.
Сбогом, Митко…
Благодаря ти, че ми позволи да помълчим заедно.
Анри Кулев
 
 
И Димитър Гочев си тръгна от нас. Изглежда, нашият свят си отива. А може би не? Може би си застава на мястото най-подир.
Митко повтаряше, че репетицията е неговият живот. Е, сега, мисля, влезе в своята безостатъчна репетиция. За да изведе до предел радикалната си антропология: неговият театър винаги е бил само това. Днес не ми се пише, репетира ми се.
Затова, вместо етюди: едно лично писмо до него, изпратено преди 12 години. Фрагмент от репетицията, дето продължава.
Драги Митко,
Току-що приключих с второто (или третото) четене на писмото на Мюлер до теб и трябва да кажа, че впечатлението е много силно, без да означава, че е докрай позитивно. Този текст хвърля, във всеки случай, много мощна светлина върху неизказаното фундаментално при самия Мюлер (но заедно с това може би и при теб, а – колкото и да се притеснявам от генерализации – сякаш и при определящата част от мислещите хора на цяло едно поколение или даже няколко).
Преди всичко ме изненада дълбоката значимост на политическото при него. То има за него вътрешна мотивационна сила. Може би тъкмо това ми пречи да го харесвам без уговорки и съвсем сигурно другото (тоест, липсата на политическото, отиването радикално отвъд него) ме прави така безрезервно да харесвам „Квартет“. Казаното не е укор към Мюлер, а просто констатация. Аз даже мисля, че това би трябвало да се гледа като нормално за хората, екзистенциално травмирани от национал-социализма и от реал-социализма последователно или в някакъв синхронен ред. „Да се гледа като нормално“, ако не бяхме толкова късопаметни за собствените си биографии след отпадането на буквално смъртоносните напрежения, създавани от политическото горе-долу през целия ХХ век. Забележително е, че Мюлер успява да мисли дълбоко, много дълбоко, да философства, стъпвайки върху политическото, и да прави метафизика, разбира се, мета-политическа, отиваща отвъд политическото, моментното и временното.
Политическото обаче е по дефиниция преходно. С времето и особено след отпадането на конкретното политическо, раните от него заръбват под хоризонта на очевидното и скриват действителните предпоставки на мислещия, както за нас, така обаче и за мислещия. Оттук навярно извира и основанието на усещането за една принципна, утаена в най-дълбокото на мисловността, противоречивост при Мюлер, която може да бъде прочетена като много солиден вътрешен драматизъм, способен – донякъде, не знам докъде – да ни отвори очите за решаващи неща вътре в Мюлеровата драматургия, която безспорно ще надживее всичките му философствания заедно с техните предпоставки.
Мюлер е потресен от откритието си (съвършено точното си откритие): политическото се е разгърнало дотам, че е успяло да присвои и да функционализира словото и да го превърне в инструмент на властта (което междувременно се е случило и със знанието, и с естетическото, и с моралното съждение). Присвоило го е дотам, че не само да го ползва насочено, но и да го замества с образите на онагледяващата го „очевидност“. Първият мотив на Мюлер, който прозира в този текст, е самият той да употреби словото политически, да ползва политическата му сила или власт за промяна на политическото пространство (не за деконструирането му). Ако беше спрял дотук, Мюлер щеше да бъде само един политически функционер (какъвто повече или по-малко винаги е бил Брехт). Той обаче не е само това и затова се оттласква (даже леко гнусливо) от брехтианството.
Това, което го прави противоречив, но заедно с това и изключително симпатичен, е настояването му за един хуманизъм, който, както и да го гледаш, няма допирност с политическото и съответните му антропологически манипулации. Нещо повече, този хуманизъм влиза по-скоро в конфронтация с политическото.
Мюлер не приема нито едно измерение на думата, която става смърт (политическото калкулира и смъртта). Тогава идва алтернативата: смърт или цезарово сечение. Мюлер изглежда схваща (или е схващал) себе си като ножа, с който човекът ще бъде преобразен, сиреч разфасован; и заедно с това не натоварва позитивно това разсичане. Той бие камбаната, той произвежда Ent-Täuschung. Така самият той обаче е въвлечен в една безвъпросна алтернатива, която не го удовлетворява никак.
Мисля, Мюлер толкова е харесал твоята постановка, а и твоя театър изобщо, най-вече затова, защото чрез теб е успял да схване, че собствените му текстове могат да провокират (или задават) и една друга позиция, трета и съвършено анулираща тази алтернатива. Мюлер наистина желае човекът да си извоюва отново пространството между машината и човека като свободно. Горепосочената алтернатива не му дава обаче никакъв шанс за това. За нея действителното е само повод. Антихуманното entweder-oder на описваната алтернатива може да бъде разчупено само когато външно-човешкото, манипулирано и унищожавано и от двата полюса на алтернативата, се интериоризира, когато „тялото“ на актьора (аз го схващам по-общо: не просто на театралния, но на социалния актьор) всмуче в утробата си текста, отнеме го, у-свои го, направи го своя органика и така го стори неотчуждаем от неманипулируемо-човешкото.
Това слово обаче не е вербалното, нито даже споделимият език в по-широк смисъл на думата (в този смисъл говорим и за театрален език). Театърът ще преоткрие действителността, когато забрави публиката си; и още: еманципацията на актьора от зрителя е приносът на актьора за еманципацията на зрителя. Защото самото манипулирано зрение също е манипулатор и самоманипулатор. Дискотеките и академиите са места на манипулацията, които обаче са особено опасни, защото биват пробутвани като не-такива. Тогава ще бъде чуто мълчанието на театъра (мълчанието на превърнатото в органика слово, по този начин – защото само така е възможно – отчуждено от отчуждението). Тогава ще бъде чут неговият език, който никога не е преставал да се изговаря, но e изговарян в ситуацията на метафизична глухота. Затова тук влиза и историята с двата коня, които чакат вече цялостно или частично мъртвите си ездачи. Симпатичното при Мюлер е увереността, че ще ги дочакате. Защото става дума за вас двамата.
Понеже съм убеден, че е така, и понеже ти ме насочи специално към този пасаж, не се и съмнявам, че всичките тези неща са ти били и ти остават ясни. Извинявай за това дълго, неприлично наукообразно и всъщност излишно писмо. Ти обаче си го изпроси сам, давайки ми текста.
твой,
Жоро Каприев
13.11.2001, Кьолн
 
 
Още един от нас си отиде... От нас, дето се опитваме да направим от театъра не място за развлечение, а територия на духа. Вестта ни завари в Рен, в една градина... пълна с ябълки, опадали по земята... като в неговия спектакъл по оная македонска пиеса... Тогава почнахме да усещаме мъглата... от неговия «Иванов»... как ни обгръща и ни препраща към неговите образи... оная танцуващо-гърчеща се Юлия, екстатичната жена-вестител в «Перси» и, разбира се, неговия «алтер его» - Самуел Финци в «Иванов» – изчезващ в мъглата, безнадеждно опитващ се да се изплъзне, да устои... Митко се вълнуваше от тоя гестус – устояването срещу анихилирането, Битката на духа с материалното... Той пое тая «Битка » като наследство от Хайнер Мюлер и я продължи, независимо че обстоятелствата вече бяха други – светът все повече искаше развлечението... Митко вървеше против правилата на играта и вероятно тази битка го изхаби неимоверно...
Спи спокойно, приятелю!
Ние ще продължим битката!
Маргарита Младенова, Иван Добчев
 
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”