Български  |  English

Глаголът случва се или граматика на българския преход

 

Напоследък в публичното пространство упорито се налага едно словосъчетание, чиято употреба сякаш се приема като маркер за обществена приобщеност към някакъв особено издигнат или най-малкото специален дискурс. Става дума за съчетания с глагола случва се. Доста често чуваме по медиите как нещо се случва или някой нещо случва. Езиковият усет даже на ученик, образован в претенциозните изисквания на иначе окаяната ни просветна система, трепва в смут от подобни словосъчетания: случва се последният лот на автомагистрала Тракия, да си пожелаем да се случват повече такива изложби. В по-високи образци на словесността срещаме и още по-смели употреби като случвания или еди кой си случва еди какво си. Въобще, залива ни от медиите едно изобилно случване на всевъзможни неща, които сякаш подчертават липсите, от които е съставен животът ни.
В строгата наука словосъчетания като посочените се наричат неуместни и тяхната несъстоятелност може да се докаже с проста речникова справка за значенията на глагола случвам се. Той е възвратен непреходен глагол, а в горните примери е и безличен - и означава става, бива, среща се независимо от нашата воля; неговите морфологично-семантични особености не включват представата за реален субект, т.е. вършител на действието (подобно на безличните глаголи, които обозначават природни явления: мръква, гърми, вали, както и възвратни: стъмни се, зазори се и др.). Граматическата му съчетаемост се обяснява с позициите в субект-обектните отношения в действието.
За разлика от преходните глаголи, при които действието се извършва от един вършител и се пренася директно върху друг предмет или лице, например преходни глаголи са очаквам (народът очаква справедливост), манипулирам (политиците манипулират народа), ограбвам (олигархията ограбва държавата), при непреходните глаголи пряк “потърпевш” (обект), различен от вършителя на действието, няма, напр. ходя (ходя на кино). Граматическа несъстоятелност е изпускането на частицата “се”, защото се получава глаголът случвам, чието значение намирам, сварвам, улучвам, сполучвам не е синонимно на случвам се. Доловима е и смисловата несъстоятелност на невъзвратната форма в съчетания от рода случих ремонта – случват се случайни или изненадващи неща без човешката намеса, неща, които сполитат човека, хубави или лоши, идват му отгоре. Дали неспецифичните и неуместните употреби на глаголите случвам се и случвам са белег за процес на ново словотворчество? Аз мисля, че става въпрос за друго. Очевидно съчетанието случих ремонта в комуникативното съзнание на автора му носи значението направих ремонта, извърших ремонта, като същевременно е натоварено и със стилистична оцветеност, която от своя страна прибавя още значения в хода на комуникацията.
Прави ще бъдат тези, които ще кажат: какво толкова – един глагол! Какво ли не се говори и пише по медиите, изричат се и се извършват къде по-грозни, цинични, дори страшни неща – това ли ни е болката? На фона на всеобхватната криза всеки според разбиранията си поставя акцента било върху икономическия, било върху политическия, било върху демографския, най-сетне и върху нравствения аспект – та на този фон, езиковите своеволия са просто дребен абсурд. Но нека погледнем на езиковия случай като на симптом. В нашия беден объркан живот той е като капчицата роса на върха на увехнало цвете, която оглежда всемирното небе.
Иначе казано, езикът като обществена конструкция е свидетелство от най-висш разред (защото е в най-голяма степен абстракция, код) за дълбоките механизми в мисленето на колективния си носител и тези механизми (смислообразуването, словообразуването, формообразуването, граматикализацията на форми и лексеми и пр.), тази конструкция разкрива не просто същността на езика, а духовни и мисловни пластове, онтологично симптоматични. Езикът има собствена памет, изучавана от съответните научни дялове; езикът като най-мощния атрибут на национална идентичност е един от входовете към установяването на колективната психика и вътрешната нагласа на колективния ум. С прости думи, по това, какво говори обществото, се разбира какво и как мисли, какво обича и мрази, какво търпи и не търпи, как иска да живее и как впрочем живее. Нещо повече, езикът съхранява следи дори за онези неща, за които носителите на езика вече са забравили, стремят се да отхвърлят или да манипулират.
Нека видим какво ни казва езиковото съчетание от типа случва се завод или случвам завод. В нормалния български език заводът, изложбата, автомагистралата се осъществяват, те са резултат на цялостен процес, който включва дълга поредица от човешки дейности – идея, замисъл, проект, работен план, осигуряване на ресурси, физическо изпълнение, контролиране на технологията и пр. Във всяка от тези фази случайността като двигател на процеса е невъзможна. Случайно не може да се роди замисълът, нито да се сътвори проектът, нито да се разработи планът, още по-малко пък - реализацията като градеж. Вероятно случайно, ала не дотам, може да възникне идеята, но и тя все пак е плод на предварителна подготовка и предварителни действия у своя създател, защото и с божия намеса не би се родила надеждна идея в една празна глава. Следователно, българският език, хилядолетният български език, който в най-атавистичните си подмолия пази следите от делата на ярки духовни деятели, е изковал средство да каже, че подобни неща, като завод, магистрала, изложба, проект, се осъществяват, реализират, създават, сътворяват, т.е. все глаголи, в чиято семантика се включва съзнателна, упорита, понякога тежка и изнурителна човешка дейност. Да чакаш да ти се случи завод, по-страшното, да чакаш да ти се случи демокрацията, да чакаш да се случи свободата, сякаш чакаш да те отмине градушката (то и срещу градушката вече има измислени противодействия) или да те росне майски дъжд, е откровено малоумие, инфантилност - гражданска и политическа. Не само защото в историята на други, а и на собствения ти народ вече е отиграно как става това, а и защото езиковата логика, разбирай мисловната, интелектуалната, изисква друг изказ, друго действие.
Но грешната конструкция е устойчива, жилава като тръстика. Едва ли е само поради тоталната необразованост (това си е откровен факт за значителна част от нашите публични хора). По-скоро защото е в сила процес, който не е спирал от десетилетия: подмяна на същности и наименования. С едни благоприлични думи да се наричат най-нелицеприятни обществени явления. Впрочем, за това езикът ни дава примери – избирам първия, който ми хрумва – немската дума за сделка, прехвърлена в българския език, вече обозначава непочтено търговско действие – гешефт; и със сигурност това говори много за същината на житейските процеси. Разбира се, езикът съвсем нормативно допуска и друга замяна – евфемизъм – но за обозначаване на интимни или страшни неща (като сексуалните отношения, например, или смъртта), чието изричане и още повече - показ противоречи на благоприличието или на психическата издръжливост на човека (тази подмяна на интимността с показност в медиите и в човешкото поведение също я наблюдаваме - ежедневна и не свенлива). Очевидно в посочения глагол случва се и неговите нови употреби не става дума нито за евфемизъм, нито за чисто езикова неадекватност, промените са дълбоки – в мисленето, в светоразбирането. Из подтекста на този, пък и на всеки друг актуален анализ, надзърта днешната наша нестройна ситуация, която занимава обществото, и предписания, за чието решение ни облъчват от всички страни. Езикът няма да ни даде решението, но би трябвало да ни подскаже със своята логика, че за да е трайно, трябва да е най-сетне правилното.
Свидетели сме на системна подмяна на значенията и техните понятия в политическия живот, подчертавам – в политическия, защото в обикновения, повсеместния, ежедневния живот чувствителността към същностите по странна парадоксалност все още съответства на истината. А в политиката – ето вече четвърт век, нищо не е истинско, преливанията на значения са произволни, подобно на горецитираната замяна на глаголите и противно на обективната смисленост, подмяната крие истината.
Подмяната е всеобхватна (на лявото с дясно, на дясното с либерално, на либералното с етническо и така до безкрай), но струва ми се, коренът на злото е в подмяната на целта със средствата. Властта е средство за постигане на политически цели, такива, които – непосредствени или далечни, местни или глобални, социални или национални – гарантират общественото благо и просперитет. Нищо такова не ни се случи в последния четвърт век, властта стана цел, която управляващите преследват заради възможностите за достъп до значителните материални ресурси на обществото, предвидени за постигане на обществени цели, но управляващите реализират с тях частните си интереси.
Веднага правя две уговорки. Първата е, че спирайки се на последния четвърт век, не го противопоставям на предходните пет десетилетия, т.е. не твърдя, че преди това властта не е била цел вместо средство. Тогава също цареше тотална подмяна, но на друго ниво. Животът бе просмукан от лъжа до такава степен, че никой не вярваше на твърденията за големите успехи на социализма, които излъчваше властта – нито управляваните вярваха, нито управляващите. Припомнете си тарикатски поговорки от типа те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим, които, оказа се, са били не хитри, а катастрофални, защото системното им практикуване докара до фиаско обществената система, прокламирана за съвършена, и до още по-пагубен нравствен релативизъм, чиято всеядност роди чудовищни горчиви плодове. Но по правило човек не е създаден да живее в лъжа, езикът се оказа прав: на лъжата краката са къси – и всички гигантски лъжи рухнаха като митичната стена с най-различни имена, давани й от Изток и от Запад. Не искам да влизам и в темата, че още преди това имаше хора, които отказваха да живеят в лъжа, не защото е маловажна, напротив, много е важно да се връщаме към нея, за да отговаряме на стотиците въпроси, които тя поражда пред нас и ще поражда пред бъдещите поколения. Не искам да влизам в тази тема, тъй като ще ме отклони от настоящата.
Втората уговорка е, че проблемът за властта в неговия социален аспект – кои да управляват: леви или десни, либерали или социалисти, зелени или националисти, глобалисти или патриоти – също не е тема на разговора, нещо повече, мисля, че той е вторичен по отношение на днешната българската действителност, той е собствено политически и ще бъде актуален, когато най-сетне у нас се възцари ситуация, която ще престанем да окачествяваме като преход към нещо, а като самото нещо (ние сме още в онтологията на случванията, т.е. на правенето).
Главният въпрос е въпросът за това как говори, т.е. как мисли и действа българското общество, как функционира то като единен организъм. Да започнем от елита му. Използвам думата елит в нейния тесен смисъл на управляващи, на водещата сила в обществото. Съвсем не в смисъл на най-добрата му част, а на тези, които народът излъчва да ръководят държавата – очевидно е, че тези категории у нас са все още алтернативни. Две мнения няма, днес, вече от десетилетия, ние си избираме кой да ни ръководи, не ни ги избира партиен пленум. Т.е. съществуват всички процедурни условия да ни управляват хора, които са ни убедили, че са загрижени за обществения интерес и знаят как да го гарантират, които са в състояние да формулират стратегии и тактики. Обаче едва ли можем да изброим много имена на хора, пребивавали във властта, които наистина безкористно са работили за общия, а не за собствения си интерес. Следователно, не системата (изборна, устройствена, политическа) – изпробвана и утвърдена къде ли не по целия свят – е виновна, а нещо в самия елит не е като за света.
Впрочем, това е толкова очевидно, че не би си струвало да се обсъжда, ако не беше толкова важно. Няма напредък без лидерство, нито едно обществено постижение не би било възможно без надеждното водачество на един качествен елит. Върху качествата на управляващото малцинство човек разсъждава от най-древни времена, още в зората на първите теоретизации за постройката на обществото и държавата. Конфуций залага на мъдреците, а Платон - на философите. Вярно е, че никъде по света това не е станало, но това е начинът човечеството да назове идеала си. Мъдростта и философията в разбирането на античните мислители не са просто опит или образованост, а се основават на етичното знание и зачитане на обществения морал. Отношението между морала и властта е аксиоматично и е проблематизирано още от античната художественост. Можем да си представим на какво се е натъквал човек в хилядолетната си история дори само от Софокловата драма “Едип цар”. Едно от най-потресаващите произведения на всички времена е създадено не за да извади наяве болезнени противоестествени комплекси из човешката душевност, както го разчетоха модерни психо-философи от последните два века, а за да разкрие чудовищното падение на личността, опила се от властта и с това безвъзвратно скъсала с човешката си природа. Защо да не видим в женитбата на Едип за родната му майка метафора на злоупотребата с власт – толкова е очевидно! Самовластникът обладава обществото – своята родителка – в знак на егоистичното си превъзходство над него, но това е акт на грубо морално престъпление, което разрушава както престъпника, така и обществото. Античната трагедия внушава: Едип и едиповците не трябва да бъдат владетели/управляващи/държавници, те имат единствения си човешки шанс в покаяние и страдание до края на дните си.
Що за елит е българската политическа класа? Дали тя се вълнува от подобни (едипови, софоклови) терзания? Отговорите са очевидни, но нека не ни отказват от въпросите.
Връзката на властта и икономическата мощ е неизбежна. Европейският модел диахронно е установил следната зависимост: притежаваш икономическа мощ, стремиш се към политическа власт; в азиатския модел зависимостта е обратна: притежаваш властта – трупаш богатства. В първия модел богатството е плод на собствените ти – и на две, три, че и повече поколения преди теб – качества, като предприемчивост, трудолюбие, образованост, пестеливост, отговорност и пр.; във втория – богатството ти е резултат на позиция във властовата йерархия и неговото съхранение и увеличаване е в пряка зависимост от това, дали ще продължиш да си част от тази йерархия. Това последното няма връзка с личните ти качества. У нас още от създаването на българската държава се произвежда вторият модел. Помним от историята, че България няма същинска поземлена аристокрация, загрижена за собственост (земя, животни, замъци), аристокрацията на България е от “хранени” хора, т.е. приближени до хана, които получават владенията си от него за времето, в което му служат. Следователно, губейки ханското благоволение, губят и владенията си. Защо тогава да ги е грижа за тия владения, да се стремят да ги облагородяват, да строят крепости и да поддържат тежко стопанство – те трябва да ги експлоатират интензивно, за да натрупат повече средства (преносими съкровища, злато), докато са все още “хранени хора”. И понеже последното никога не е сигурно при постоянните дворцови игри, аристокрацията е загрижена за този, който е над нея, готова е да васалства на всеки, без да се обременява със скрупули по отношение на тези, които са под нея.
Типологията на българската политическа класа в днешни дни е типологията на хранените хора, богатствата й са създадени и умножени поради властовите й позиции – без изключение! Няма да сме казали цялата истина, ако не признаем, че такова е наследството от края на социализма, когато комунистическите лидери осъзнаха, че вече нямат нужда от пролетарската диктатура, а от демокрация (разбираха я като развързване на ръцете, без да се носи отговорност, и успяха да внушат това разбиране на масите), за да превърнат чистата си политическа власт в тлъсти икономически притежания. И така, от секретното раздаване на народното богатство под формата на пари, държавна собственост, пазари на доверени на комунистическа върхушка хора до сегашните времена на „обръчи от фирми” и всевъзможни обществени и икономически субекти, създадени напълно откровено за източване на общественото богатство, властта е цел за превръщането й в пари. При това съвсем законно – защото законите, изковани от властовата каста, просто обличат нейните частни интереси в благовидна форма. Но тези закони и състоянието, което пораждат, макар и привидно законово, са иманентно нелегитимни. Единствената легитимация на закона са справедливостта и общественият морал, а те липсват въпиющо. Ще си послужа с един елементарен пример – напълно законно хазартът плаща по-ниски данъци от книгоиздаването; най-малките заплати в страната са обложени със същите данъци, с които са обложени възнагражденията на банкерите. Припомнете си притчата, с която Христос разобличил лицемерието на богатия, дарил на храма една златна лира, в сравнение с бедната вдовица, дарила една медна паричка – но за нея това е всичко, казва Христос, а за него златната пара нищо! И управляващи, и опозиция, и леви, и либерали, и десни, и местна власт, и централна, и съдебна – всичко функционира, без да спазва основния принцип за общественото благо, а охранява зорко егоистичното си благо. Това прави възможни политически колаборации, принципно несъстоятелни поради размиването на иначе ясни социални и морални граници. Бивш монарх се съюзи с преименуваните наследници на оная партия, която го лиши от короната, а сетне му върна имения, които съмнително са били негови; друга една мнима етническа партия, а всъщност креатура на бившия репресивен апарат на социалистическата държава, се коалира с Партията, измислила и провела етническо насилие над електората й; а, в името на общия бизнес, не изненадва никого безмълвната взаимна подкрепа между идеологически противопоставени кръгове. Всичко е просто едно и също хоро, при това често с едни и същи лица. Това, което обосновава абсурдните съюзи, е в основата и на гробната омраза между отделни политически личности, защото заради интереса може да има само врагове, а не опоненти. И любовите, и разлъките в българската политика са точно толкова користни и безпринципни, колкото са показни и безпардонни. Без никакъв свян партийни активисти сменят централите си и това не е преставало от началото на промените.
Ето как, след безброй реформи, след мечтаното членство в Европейския съюз, след поредица от безспорни демократични успехи, нашият преход се осъзнава от гражданите като неслучил се. Причината за това те виждат тъкмо в българската политическа класа и отчетливо го заявяват в многодневните протести от началото на лятото, които се прокламират като протести срещу политическата класа, срещу нейната морална негодност, срещу смърдящата й нечистоплътност. Едва ли има съмнение в правотата на подобно твърдение, дори най-верните привърженици на своята политическа партия меко приканват елитите си към промяна. И това трябва да се признае – някои персонални промени, напълно немислими до преди година, днес са вече реалност. Ала рано е да се обяви, че елитът е сменен или променен – доказателство за това е дебелоокото упорство на тези, които държат властта, да се разделят с нея, както и на други, които, след като са я загубили, не проявяват чувствителността на Едип. Може би затова протестиращите така яростно отхвърлят предводителството на партийните централи, почти ужасени да не бъдат заподозрени в близост до някоя от тях, разбирай, да бъдат обвинени във властово користолюбие.
Неизбежно стигаме до това как мисли и как действа народът, онова членимо обществено мнозинство, което, в зависимост от разбиранията и целите, бива наричано граждани, електорат, симпатизанти, суверен и пр. Съществуват редица социологически и политологически методи и критерии за неговото описание, класифициране, детерминиране и пр. За целите на този анализ ни занимава съотносимостта му с властта: извън властта, обект на властта, а в последните дни – опонент на властта. Предпочитам да наричам тази маса народ с цялата аморфност на подобно социологически непретенциозно понятие, защото то отговаря на пъстротата и жизнеността на неговите прояви. Пък и на народа се дължи онази емоционална ангажираност, която думата народ съдържа, за разлика от безстрастни термини, като електорат, гражданство и пр. В него има всякакви – наемни работници и собственици, интелигенция и селяни, учени и необразовани, стари и млади, красиви и грозни, здрави и болни, българи и турци, арменци, евреи и пр. – изброяването може да продължи по още много признаци. Но при всичките им различия, едно ги обединява – яростното отрицание на властта във вида, в който я практикуват българските управляващи. Обединява ги и кипналата социална чувствителност срещу онези, скрити зад дебелите зидове на вилите си, нови хранени хора, които намират за основни виновници, защото дори да не знаят изчерпателно имената им, усещат тежката сянка на заграбеното богатство да застрашава едва изгрялата свобода. В това отрицание има морален мотив, иначе казано, народът отхвърля моралната несъстоятелност на своите управляващи, защото те използват властта (и трите, пардон, и четирите власти!) да се обогатяват, а не като средство за постигане на обществено значими цели. Следователно, народът се самоопределя като опозиция на днешните властници с цялата му решимост, но и политическа неяснота как да се отърве от тях. Чухме, че тези протести са детският плач на най-сетне родилото се гражданско общество, което в нито един от предишните периоди на обществени катаклизми около нас (1956, 1968, 1989, 1997) не бе заявявало зрели и категорични политически позиции в смисъла на политическото действие, а именно - готовността да се понесат рисковете и последиците от конкретните постъпки. В това се разчетоха реабилитиращи народа знаци, нещо като: най-сетне сме признати за годни и готови за промени, най-сетне можем да се огледаме в очите на света, без да се срамуваме от образа, който оставяме. Принципно не трябва да се срамуваме, защото какъвто и да е народът ни – такъв е, наш е, това сме ние.
В тази риторика, подобно на онези случвания на магистрали към бъдещето, нещо изглежда неизречено по правилата. Трябва да отидем докрай, задавайки въпросите за подмяната или за непълната истина. Защото – виждаме – дори когато има единодушие сред народа за несъгласието със статуквото, има разнобой в оценките му. Тук са протестиращите, но и контрапротестиращите, едните искат точно обратното на другите, получава се нещо като събиране в математиката на вектори с противоположна посока – сборът е нула. Дали пък българският народ сам не е виновен за своите управляващи? Нямам предвид някаква тотална некадърност – напротив, представителите на българския народ навсякъде по света показват колко той е способен. Но тези способности излизат наяве в други условия – в държави с регулиран обществен ред, с правила, спазвани от всички. У нас – не! У нас диктатът на средата стимулира уродливите явления, които тровят обществото, а то в своята немощ повтаря едни и същи грешки.
Всеки е чувал откровения от рода: “и аз да бях на това място (кое да е управленско), и аз щях да бръкна в кацата с меда”. Какво по-ярко доказателство, че соцтарикатщините са жизнени? На такива се пада отговор: “щом ти си готов да бъркаш в меда, не се сърди, че друг го прави”. Версиите на тази практика са видими на всички равнища в обществения живот – от избягване плащането на дребни финансови задължения до отказ за поемане на политическа и историческа отговорност, видими са от най-дребни битови простъпки до ментално вдъхновение. Оправданието така правят другите е идиотско; то показва нравствена недораслост, но и доста неутешителна интелектуална недостатъчност да разбереш, че така се обричаш на вечния ад да възпроизвеждаш нещо, което съзнаваш за нередно, мразиш го и завиждаш на другите народи, у които не е така. Защо да се чудим, че българите са народ нещастен – доказват го всички статистически проучвания. Нещастен е не защото няма материални притежания, а защото не живее в хармония със себе си и с разбиранията си. Истински угнетително е раздвоеното съзнание на българина между моралността, която носи в себе си и на която се възхищава в многобройните си исторически примери, и неспособността си да възпита надежден елит. Защото елитът се възпитава от народа, той не се случва, той се ражда, отглежда, облагородява, възпитава – като собствено дете. На какво научи децата си народът – отруденият, мъдрият, търпеливият народ? Научи ли ги, че могат да имат само това, което направят сами, че щастието е в постигането, а не в имането, че духовното е с предимство пред материалното, че в живота преобладават усилията, а не забавленията и консумацията, че свободата да решават сами означава най-вече отговорност за постъпките, че общественото благо стои над индивидуалното, че народът и родината задължават личността, а не обратно, че достойнството и честта са лична кауза, че добродетелният живот е по-труден, но истински, че правдата и свободата изискват и заслужават всякакви лишения; посочи ли им идеали, вместо битови стремления, категории, вместо вкусове, разум, вместо подражание... Не можем да изредим всички морални постулати, но можем да видим отражението им навсякъде. Ще дам невинен пример от градския транспорт, в чиито превозни средства седалките са заети от невъзмутими млади и здрави хора, а до тях прави стоят беловласи и с бастунчета старци.
Оприличавам картинката на метафора на отношенията народ – елит. В същото време, тази метафора съдържа цялата сложност на ситуацията: от една страна, безчувствеността на седящите управляващи е резултат на компромисното възпитание и самовъзпитание на страдащите управлявани, но от друга, собствената вина на управляващите не може да се прехвърли върху управляваните. Тук не говоря за институционалните механизми на създаване, възпитаване и регулиране на елита – това е толкова сложен комплекс и засяга всички елементи на обществения организъм, че не може да се даде от една, дори най-мъдрата теоретизация, а е плод на традиции, многолетни напластявания и съзнателни автогенни модулации. Трябва да признаем, че на нас те ни липсват. Това никак не е окуражително, но у една морално здрава общност не би следвало да попречи на мобилизацията за постигането им. Въпросът е да се посочат принципите, които гарантират правилните и плододайните бъдещи развития. В зората на промените през 1989 г. българският народ се вълнуваше горещо дали преходът да бъде плавен или шоков (днес е безпощадно ясно, че няма лесен път към просперитета), а щеше да е по-резултатно да се е вълнувал от възцаряване на истината и правдата. Тогава вероятно не би допуснал други да решават вместо него, упит от първата глътка свобода като от младо вино, не би оставил да бъде заблуден от всеядна мимикрия. Затова сега трябва да признае поражението си и да покаже, че е добил мъдростта, платена с опит, да покаже на елита си, че знае какво иска и не приема компромиси.
А че има нещо не както трябва в тия принципи, живи и днес, можем да разберем, например, като си припомним кой в хор бива сочен за най-големия политик на прехода – човек, осребрил гласа си за защита правата и свободите на съгражданите си в несметни богатства и влияния, и защо – загдето се е издигнал от недрата на народа до недосегаем патрон, явен или подмолен, на всяка политико-управленска схема досега. В политическия смисъл, този образец е демократично несъстоятелен – представяте ли си такъв Конрад Аденауер или Вацлав Хавел? В нравствен смисъл той е отдавна разшифрован, типологизиран и заклеймен от художествената словесност с начало Балзаковата романистика[i]. Посоченият пример не може да бъде идеал, защото не предизвиква духовни стремления, но е жив гротесков символ на оголеното слабосилие на народа ни хем да изхитрува и да не изстрада свободата си, хем да се дореди до благата и престижа на най-напредналите. Навярно това е обяснението на парадоксалния факт, че въпросният политик бива завидно облажаван у нас, но не и извън родните ни граници, където неговият политически ръст не впечатлява никого.
Не съм от тези, които знаят решението на днешната ситуация, а и изпитвам съмнение към уверенията, че други знаят. По български обичай – колкото капи, толкова решения. Навярно и в това има истина – изходите от една ситуация винаги са повече от един, но ще трябва да хванем само един. Тръгни по мухата, да те заведе на... казва народът ни. Дано си го припомни, като му дойде времето, а дотогава да не чака да го поведе мухата в контекста на глагола случва се – да не се оглеждаме за поредната манна небесна, т.е. неведом спасител. Следователно, колкото и мъдрост да е натрупал в миналото си, народът ни трябва да извърви своя път.
Да се върнем към страните в днешния конфликт – народът и неговият управленски елит. Поради втръсване бяхме позабравили за класовите противопоставяния, а те съществуват и сегашните протести са доказателството за тях. Подобно нещо вече е било в нашата история през ХІV век и е завършило апокалиптично. Ако звучи утешително, разривът днес не е толкова фатален, тъй като не съществува заплаха за чуждо потисничество и физическо изтребление на високите класи от нашественика. Но ако елитът отказва да се погрижи за народа си, трябва да е наясно, че не го чака нищо добро, както и народа му – разбира се, не в плана на стопанските му състояния, а в плана на историческата му състоятелност. Надали ще доживеем тези, които са ограбили обществените богатства, да ги върнат под формата на фондове и грижи за бедните, болните, отхвърлените, но техните деца биха могли да направят това. Чувам присмеха срещу тази наивност. Но когато той идва от редовете на тези, които активно разориха обществото, е циничен, а когато идва от редовете на другите, които се оставиха да бъдат разорени, е глупав – и в двата случая обслужва статуквото, замъглява истината. Ще отхвърля присмеха, като припомня, че и подобно нещо вече е било в историята ни: през Възраждането децата на чорбаджиите и на най-богатите български фамилии, изучени от родителите си в странство, зарязват виенските и парижките кантори на бащите си и се връщат в поробената си родина, за да просвещават и въздигат окаяния си народ, а по-сетне и да го предводителстват под куршумите на Априлското въстание. За мнозина изглежда парадоксално, но обяснението е просто – тези деца, които са могли да имат безметежния личен просперитет, са обичали повече народа и родината си, отколкото имането си. Децата на днешните охолни фамилии биха могли да направят нещо подобно – е, не толкова трагично, защото залогът не е животът им, дори не и цялото богатство, което по произхода си не им принадлежи – въпрос на възпитание, противоположно на подмяната, възпитание, в което патриотизмът не е смешен, а любовта към народа не е клише. Ако тези поколения не са похарчили напразно парите на родителите си по чужбините, биха имали едно елементарно естетическо чувство да не желаят да бъдат орхидеи върху бунище. И биха осъзнали, че е по-пълноценно да обичаш произхода си, отколкото да го мразиш.
Думата ми беше за това, че нищо, което не сме си изработили сами, няма да ни се случи, че никой съюз или комисия няма да поправи нашите грешки; както и за това, че промените в мисленето и поведението ни са наши, български следи, от които не само че не можем да избягаме, но трябва да ги извършим съзнателно и по възможност, влагайки повече разум, за да не ги почваме всеки път отначало. Както и да ги представяме след това, те ще изплуват – поне в езика ни – и ще уличават престорените ни усилия като родилен белег. 

[i] Съзнателно пропускам сатиричните му български версии в творчеството на Алеко Константинов и Ст. Л. Костов, станали христоматийни, както за да избегна трафаретите, така и в подкрепа на това, че уникалността, която си приписваме, е преекспонирана.
още от автора
Весела Ляхова е родена през 1961 г. в Пазарджик. Завършва гимназия в родния си град, а през 1985 г. - Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, специалност българска филология. Пише разкази, литературната и театралната критика в “Литературен вестник”, “Словото”, “Култура”, “Ученически свят”, “АБВ”, “Летописи”, “Театър”, “Демократически преглед” и др., както и в интернет. Автор е на книгите: “До слънцето” (1993) – сборник повести, “Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов” (2001) – философско-биографично изследване, и “Бежанци” (2013) – роман.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”