Ходене по буквите , брой 35 (2741), 25 октомври 2013" /> Култура :: Културен коктейл :: Ходене по буквите
Български  |  English

Ходене по буквите

 

Георги Господинов. „И всичко стана луна”. Разкази. ИК „Жанет 45”, Пд, 2013, цена 10 лв.

Когато препрочитах "И всичко стана луна", си спомних фраза на психотерапевта, който посещавах, докато баща ми си отиваше и не си отиваше: "Никой не може да спре хода на времето." Фраза, която ми помага и сега - този път в общуването с новата книга на Господинов. Защото ми се струва, че в тези разкази разпознавам своя страх от преходността на времето, своята страст по трайното. Изобщо няма да коментирам тематичните и стилистичните им натрапливости - онези мили повторения, заради които обичаме Георги. Няма да коментирам и колекциите му от истории, които предизвикват сладко неудовлетворение от неизбежните им липси и недовършеност. Няма да коментирам и срамежливостта, която контролира поведението му – и неговото, и на героите му, с които ни се иска да се сприятелим. Няма да коментирам основателните и неоснователните му съмнения на самотник, който се бори със суетата на хаоса - и отвън, и отвътре.
За мен много по-важен е ужасът на Господинов, че времето тече, а нещо не се е случило както трябва - или просто не се е случило овреме. И затова той е петимен за Апокалипсис и, хайде, всичко да приключва по-бързо с това време… Времето, което е извън контрола ни и което тайно съдим за пропуснати ползи. А какво по-голямо унижение за времето от един Апокалипсис. Неслучайно е втренчен в краищата и началата, а по средата им полага усилия да придаде елегантен вид на неизбежното поражение. Да го превърне в ритуал. Парадоксално обезврежда неслучилото се минало чрез оръжието на носталгията. Нежно, но категорично се саморазправя с времето. Противопоставя се на движението му, възпира го - като пише. (Времето най-много го е страх от словото, си мисля, колкото по-остарявам…)
Може би именно страхът от преходността, в който не само аз разпознавам себе си, стана причината стилистиката на Господинов да бъде изповядвана в литературна религия. Защото, той вече го е разбрал, неговото писане/мислене утешава. Връща усещането за вечност - отвъд нас и нашите загуби, отвъд времето.
Разбира се, най-много ми харесва смелостта му в нашето инфектирано от злорадство време да е прочувствен. Да разчиства препречените със снобска ирония пътища към самите нас. Има ги литературните игри на разказвача, няма ги злословещите игрички на човека. И затова му вярваме – защото всяка дума е поанта, всички придърпваме Апокалипсиса към себе си и, слава Богу, малко време остава...
Сигурен съм, че за Господинов са казани далеч по-интересни работи - и в монографии, и от блогъри. Аз чета книгата като не лесен през времето приятел, чийто страх се опира на рамото на неговия страх и куцука редом с него. Но точно това е, което живо ме досегна - и нажали, и пак усетих облекчителна тръпка.
Да, за хора като нас литературата може да спре хода на времето. И дали няма да съм с точно тази книга, когато настъпят прословутите 8 минути и 19 секунди – толкова, колкото пътува светлината от слънцето до нас. Слънцето, което двамата постоянно очакваме да спре.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”