Български  |  English

Хапеща документалистика

 
Между 10 и 17 октомври се проведе първото издание на Sofia Biting Docs - фестивал за документални филми, посветени на човешките права, малцинствата и обществено значими проблеми.
Началото на всеки фестивал е важно. То е показателно за неговия характер, атмосфера и подсказва какво може да очакваме в бъдеще. Организаторите от „Позор“, със съдействието на чешкия фестивал за човешки права „Един свят“, се постараха да поставят здрава основа и да покажат, че киното може не само да забавлява, но и да „хапе“.
Какво направи впечатление?
1. Програматорите деликатно намекнаха, че възнамеряват българското кино да заема достойно място на фестивала. Наистина, тази година в селекцията беше включен само един наш филм, но амбицията е догодина броят да бъде доста по-голям. „Ром Кихот“ на дебютантките Нина Пехливанова и Петя Накова беше удостоен с честта да открие фестивала, а и привлече най-многобройна публика. Авторките разбиха на пух и прах очакването да видим поредния филм за бедните и дискриминирани, вечно оплакващи се от съдбата си роми, заврени в гетото на Кюстендил. Радиожурналистът Валери Леков, строителят Живко и съпругата му украинка Светлана, тийнейджърката Далила и малкият Емо се оказаха съвсем обикновени хора със своите мечти и проблеми. Всеки от тези образи притежаваше колорит и обаятелност, което караше публиката да следи с интерес неговото развитие. Това, от друга страна, беше и дефектът на творбата. Както заглавието, така и синопсисът предпоставят очакването, че ще гледаме портрет на ромския Дон Кихот, а и самият Валери в началото заявява, че той „ще ни разкаже за махалата“, но изведнъж главният герой „потъва“ и ние се оказваме сред алманах от равностойни съдби, всяка от които е достойна за отделен филм.
2. От самото начало в очи се наби актуалността на програмата. Бяха подбрани филми, свързани с актуалните проблеми в България. „Прозрачно“ на Галя Оз показа, че не само ние имаме „бежански проблем“. Южен Тел Авив също е „наводнен“ от африкански бежанци. Историите на израелката Корин Галили и бежанеца Муса са фонът, върху който пред очите ни се разиграват познатите до болка обществени противоречия, чуваме тривиалните политически клишета по темата, както и опитите на партийни лидери да яхнат кризата. Пътищата на двамата герои не се пресичат. Всеки живее от своята страна на барикадата във все по-голяма психическа и емоционална изолация. „Детропия“ на Хайди Юинг и Рейчъл Грейди пък ни доказа, че не само ние сме пострадали жестоко от глобалната финансова криза. Процъфтяващият някога център на американската автомобилна индустрия Детройт днес е фалирал и прогресивно обезлюдяващ се град, който може да изчезне от картата. Перфектната операторска работа и монтажът на филма, отличен с награда в Сънданс, предават шоково усещането за призрачност върху зрителя. Докато кметът Дейв Бинг обсъжда крути мерки и фантастични планове за спасяването на града като идеята за преместването на цялото население в центъра и превръщането на крайните квартали във ферми, трима жители - видеоблогърът Кристъл Стар, собственикът на нощен клуб Томи Стивънс и председателят на местния автосиндикат Джордж Макгрегър - разсъждават и търсят причините за сполетялото ги нещастие. Мислите им са напълно човешки и донякъде наивни, но точно това ни кара да се асоциираме с тях. За съжаление, във филма липсваше гледната точка на собствениците на автомобилните концерни, допринесли с някои от своите решения за създалата се криза, за да бъде картината на съвременен Детройт завършена цялостно. Не по-малко актуален в контекста на многобройните екологични протести през последните години е „Стихиите“ на Гаятри Рошан и Еманюел Воун-Лий. Проследява борбата на трима активисти срещу замърсяването на околната среда: индиецът Раджендра Сингх, канадката Ериел Деранже и австралиецът Джей Хармън. Филмът обаче не игнорира проблема за личната цена, която активистите плащат за борбата си, и как идеализмът понякога започва да граничи с обсесия. „Невидимите“ на Себастиен Лифшиц пък човърка в болезнената тема за правата на хомосексуалистите. Представят се съдбите на хора, разкрили публично своята нестандартна сексуална ориентация през 60-те. Разказите им изглеждат исторически на фона на положението на хомосексуалистите в днешна Франция, но пък звучат съвсем актуално за ситуацията на гей общността в България. Лифшиц използва перфектно кинопохватите, за да накара зрителя да стане максимално съпричастен с героите му и да осъзнае, че на първо място сме хора, а не гейове и хетеросексуални. Не може да се каже същото за посветения на правата на жените в Испания на Франко „Ничия сеньора“. Макар Патрисия Ферейра да е подбрала персонажи с интересни и трагични съдби, филмът й страда от наложената статичност и преливащите едно в друго интервюта. Темата за мултикултурализма също присъстваше на фестивала с чешкия „Малкият Ханой“ и немския „Червено зеле и чемшир“. Първият разглежда положението на виетнамските работници и техните наследници, останали в страната след падането на комунизма, а вторият - живота на две смесени германско-турски семейства. „Куба: отечество или смърт“ на Виталий Мански и „Крепост“ на Лукаш Кокеш и Клара Тасовска са вече нещо видяно. Мански си играе с езоповския изказ на социалистическото кино, за да покаже настоящето на Острова на свободата, а Кокеш и Тасовска направо ни връщат с 25 години назад във времето, хвърляйки ни в съвремието на непризнатата Приднестровска република.
3. Повечето филми само разчовъркваха проблемите, но не даваха техни решения. Това оставя поле за дискусия, а в рамките на фестивала се проведоха три: за ситуацията на бежанците, екологичният начин на живот и проблемите на ЛГТБ общността у нас.
4. Публиката беше малобройна...
 
Всяко начало е трудно. Особено началото на един фестивал. Но мисля, че това беше и успешно.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”