Крешендо/декрешендо (музика), брой 35 (3006), 25 октомври 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Новата <i>Аида</i>
Български  |  English

Новата Аида

 
С премиера на „Аида” от Верди Софийската опера откри новия си сезон. Постановката е в чест на 200-годишнината на композитора и е дело на гостуващ постановъчен екип, в който блести името на световния оперен режисьор Уго де Ана, на български певци, с декор от Арена ди Верона. Прочутият древен амфитеатър пък отбелязва 100-годишнината от началото на своя театрален живот, започнал пак с „Аида” по случай 100-годишнината на Верди (1913).
„Аида” има традиция в българската оперна практика, това е може би една от най-предпочитаните опери – и от режисьори, и от диригенти, и от певци. До този момент в София творбата е била поставяна 6 пъти на сцена. Впрочем, според изследователите на оперното дело, догодина може да се чества 100-годишнината от първата българска „Аида” в София (1914 г. диригент Тодор Хаджиев, режисьор Драгомир Казаков). Най-големите български певци са записали имената си в „Аида”. И все пак, струва ми се, в контекста на българската история на „Аида”, поне на последните няколко постановки, тази ще се запомни. Уго де Ана, от една страна, акцентира върху епохата на древния Египет, от друга ни посрещна идеята за оживелите фигури от барелефи, които участват в автентична съвременна любовна драма. Много ефектен бе декорът от Арена ди Верона; внесе рядка за нашата оперна традиция сценична перспектива с простичката идея в дъното на сцената да се поставят огледални плоскости, които в долната си част, при необходимост, се сменяха с прозирни. Създаде се допълнителна проекция, илюзорно увеличение на сцената – в обем и дълбочина. Към него трябва да добавя и повдигащата се централна подова плоскост на сцената и отварянето на странични люкове, пак в пода, което създаде допълнителни възможности в пластичните решения. Така сцената пак интригуваше с интересни решения, но бяха избягнати клишетата по отношение на екзотиката и пищността, на които тази опера често става жертва. С вкус бяха решени и костюмите – и те, както и художественото осветление (Виничо Кели), имаха също своята „логика на древността” със своеобразната „призрачност” на цветовете. Ярките червени тонове „пробиваха” сцената само в определено акцентиран момент от драмата... Съвсем в синхрон с идеята за човешката драма бяха избягнати сценичните масовки – хорът съществуваше в сценичното пространство, но не го задръстваше, не отклоняваше вниманието на зрителя от солистите; често пееше, при това много добре, балансирано и музикално, ясно и релефно (диригент на хора Виолета Димитрова), отдалечен зад огледално-прозирната плоскост в дъното, както и някои от персонажите – като царя, например. Това бе естетическо решение, което завладя с равновесието между изкушенията на далечната епоха и проблематиката на вечната драма.
В самото поведение на героите обаче, предписано от режисьора, имаше доста веризмо-елементи. Все още в съвременната оперна практика една ария се приема като израз на вътрешното състояние на героя и непрестанното му тичане из сцената някак разсейва и зрителя от музиката, а и затруднява певеца, особено когато той няма тази физическа нагласа. Така се случи в арията на Аида в Нилската сцена, след това и в завършилия върху пода дует на Аида и Радамес преди влизането на Амонасро. Самият образ на Амонасро поначало беше решен в един доста първобитно-войнствен ракурс, в който от царствеността му не остана нищо.
И все пак, „Аида” не е само театър. Иска певци, които, от гледната точка на съвременния оперен театър, трябва да влизат в трудни (разбира се, не невъзможни) режисьорски предложения, да играят, но и да пеят. Музиката в операта се случваше най-напред в оркестъра с диригент Ерих Вехтер. Той бе изработил великолепно оркестъра, истинско удоволствие беше да се слуша, но синхронът със сцената се оказа проблематичен. Както и, надявам се, премиерната треска на солиращия състав. Най-уязвима в това отношение бе Радостина Николаева (Аида). Актьорски тя все още не е в „кожата” на Аида. Но по-съществени бяха вокалните неблагополучия. Нито молитвата, нито арията й в Нилската сцена бяха добре изпети. За съжаление, тя имаше постоянни грижи с интонацията си, а на моменти получавах усещането, че не диша правилно. Фразирането - естествено, леко, с радост, без да се забелязва, или, с други думи, легато пеенето някак се замести (не само при нея) от силово маркато пеене, при което усещането за героизъм при точно попадение на високия тон не ме напускаше. Усилието и мисълта на певците за това (страшно се усеща от залата) изкривяваха доста характера на тяхната вокална изява, особено в ариите. Мартин Илиев (Радамес) в първа картина, например – и не само там, имаше точно този проблем в CelesteAida, а финалът на арията бе директно неправилен по отношение на динамиката (в партитурата пише morendo– замирайки, финалният тон е „си” от втора октава, върху нотата е написано указанието, но в изпълнението на Илиев това бе най-силният тон в арията, което „прошепна” за някакъв технически проблем). В развитието му в спектакъла обаче, особено в Нилската сцена, както и във финала на операта, Илиев бе много истински в музикално отношение, като че ли се „отпуши” психически и гласът се отвори и проработи. Даниела Дякова (Амнерис) като че бе най-цялостна вокално и твърде страстна и неовладяна, според мен, в актьорската си интерпретация. В трета картина идеята с платното все още е препятствие, а не органична част от драмата. Впрочем, в трета картина дуетът с Аида бе един от най-равностойните ансамбли, в който и Николаева „се вдаде” в драмата, а в шеста картина изпълнението на Дякова действително кулминира, въпреки че и там имаше някои нелогични движения - сграбчването на жезъла на жреца като израз на решителност да спаси Радамес. От тримата тя като че ли бе най-равновесна и концентрирана в задачата си. Бисер Георгиев мисли своя Амонасро само като неукротим – и вокално, и пластически, жаден за мъст воин. Поради това може би пеенето му бе непрекъснато „украсявано” с извънмузикални звуци - като израз на безпомощна ярост. Нищо царствено нямаше в образа му. Сигурно може и така. Рамфис на Ангел Христов бе най-завършен и вокално, и актьорски – вкусът и културата на този певец, както и неговата музикалност, отново бяха решаващи. И Петър Бучков (Царят) показа стилна вокална и актьорски игра – чисто, професионално, музикантски.
Всъщност, именно естествеността в общото музикално поведение на изпълнителите на главните роли бе големият дефицит. Действително, на премиера е трудно, но това са артисти от Националната опера, в която традициите на първите спектакли са различни. Така, както различна в качеството си бе последната, седма картина, в която музиката доминираше, дуетът Oterra, adioбе освободен, емоционален, с хубави тихи динамики, каквито най-после чухме да се творят без никакви усилия. Финалната картина най-сетне изравни изцяло сцената с оркестрината, от която музиката идваше в най-чист вид по време на целия спектакъл. Отново ще подчертая красивия звук, лирическата бистрота, изваяните фрази на оркестъра на операта и великолепната акустична среда, която Ерих Вехтер създаде на певците. Надявам се, че в следващите спектакли няма да има тези темпови „несъгласия” между сцената и оркестъра, които на премиерата се случваха, както вече писах, нерядко.
Спектакълът трябва да се види, аз лично ще го направя отново след известно време.
още от автора


3 - 28.10.2013 18:27

morendo???...
От: Nekulturen
http://www.youtube.com/watch?v=ecZ24el7QSc
2 - 27.10.2013 23:57
От: Nadya
Всъщност, г-н Бисер, най-голямата критика е Публиката. Не е необходимо да имаш практика на сцена, за да изразяваш мнемие и впечатление като зрител. И... кое е подсъдимо? Като не искат да се злепоставят изпълнителите, да се явяват на сцена можещи и пеещи. Да се погрижат за нивото си, а не да се сърдят на публиката, че не ги е харесала. Авторката на статията е имала късмет, че е гледала първия състав, защото аз гледах втория и ...той беше още по-лош. Едвам издържах липсата на всякакво пеене (с изключение на Амнерис). Върнах се в къщи не просто разочарована, а изнервена и напрегната от "пеенето" на солистите. Това ли е целта на един изпълнител?! Абсолютно загубено време и средства за Публиката беше. И...нека уточня: не познавам авторката на статията, но споделям мнението й, като редовен посетител на Софийска опера и страстен почитател на оперното изкуство.
1 - 26.10.2013 13:45

екатерина дочева
От: Biser
Докога критици ще бъдат хора,които нямат никаква практика зад гърба си?Какво е изпяла,поставила,изсвирила или нещо друго е направила на сцената тази жена?Това,че пише врели некипели лъжи за изпълнителите и ги злепоставя в публичното пространство е подсъдимо!!!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”