Български  |  English

Да се държиш за мути с всички сили

 
Те винаги са харесвали огромните зали, те - социалдемократите. И все още ги харесват. Сводестите пространства, които са по-високи от катедрални нефове и са по-просторни от монтажни халета в завод за локомотиви. Този път бях в Аугсбург, на последния конгрес на Германската социалдемократическа партия преди изборите на 22 септември, но всичко започна да ми изглежда някак познато - миризмата на братвурст и горчица, на немско кафе; пътеките между редовете, изпълнени с щандове, на които се рекламираха автомобилни концерни, възобновяеми енергийни източници, частни здравни каси или туризъм в Бавария; късо подстриганите служители на реда, мръщещи се, докато проверяват баджовете на представителите на медиите; делегатите, вкопчили се в напечатаната партийна програма. И накрая - самата трибуна, с хилядите верни привърженици, седящи в полумрака, втренчили се в хоризонта, на който малки розови фигурки се въртяха насам-натам под светлината на прожекторите.
Да, това беше същата онази партия, която познавах. Социалдемократите, тежката, ръждясала котва на германската демокрация, тази година навършват 150. И са все така прями, все така страхуващи се да поемат риск, все така склонни да правят безумни гафове, заради които привържениците им ядно се удрят по челата с думите: „Scheisse! Trotzdem, SPD!” „По дяволите! Но въпреки това, ние пак ще трябва да гласуваме за ГСДП.”
Огромната изложбена зала в Аугсбург би могла да се сравни с гигантския изложбен център „Вестфаленхале” в Дортмунд, където Вили Бранд имаше навика да държи речи в кулминацията на предизборните си обиколки. Онзи рязък, дрезгав глас беше сякаш захранван с въглища и желязо от намиращия се наоколо рурски промишлен комплекс. И днес, четиридесет години по-късно, социалдемократическата партия все още говори по начин, напомнящ времето на индустриалната революция. Кандидатът за канцлер - Пеер Щайнбрюк, е улегнал политик с широко лице, който не е от типа „жив паметник” ала Вили Бранд. Но неговото красноречие е също толкова горещо, като доменна пещ: по-скоро нажежена до червено, отколкото до бяло.
Щайнбрюк е добър човек с една твърде смела програма за „социална справедливост” - увеличаване на данъците за по-богатите, достатъчно голяма минимална заплата, двойно гражданство за имигрантите, по-малко пиянстващ индивидуализъм и по-голяма солидарност и то в общество, в което „das Wir entscheidet” т.е. „ние”-то взима решенията. Колкото и да е изненадващо, общественото мнение по-скоро приема увеличаването на данъците, защото смята, че това е логичен ход. Единствено негодува, че идеята е на социалдемократите. По същия начин и така наречената партийна програма „Аугсбург” се възприема от широк кръг хора, които я намират за смислена, но без да вярват, че тя ще бъде реализирана от Пеер Щайнбрюк. Те са ядосани на управляващата коалиция на Ангела Меркел, но в същото време не са склонни да пуснат ръката на „мути”. С една дума, обществото е в такова тъпо и потиснато настроение, че политиците няма как да не са обзети от отчаяние.
Щайнбрюк заслужава повече съчувствие. Той е свръхопитен политик, но е неубедителен в усилията си да стане един от членовете на така наречения „престижен боулинг клуб”. Местните структури на социалдемократите едва ли си спомнят защо избраха именно него, а в Аугсбург няколко делегати ми признаха, че биха предпочели Зигмар Габриел – един набит, жизнерадостен председател на партията, който в момента е обвиняван, че е „измислил” Щайнбрюк. И двамата мъже са кутсузлии: Щайнбрюк бе разкрит, че взима големи хонорари за лекциите си по финанси, докато Габриел в тихата си лудост предложи максималната скорост по магистралите да е 120 км/час - в една Германия, където подобна идея е равностойна на тази да налагаш данъци на малките деца. Но „По дяловите! Въпреки това ние ще…”.
Социалдемократическата партия изостава в социологическите проучвания, но шансовете на Щайнбрюк да стане канцлер - или по-скоро, шансовете на Меркел да загуби поста си – са доста големи. За това са достатъчни само някакви малки дразнители, които да разпръснат гласовете на консервативните избиратели от ХДС/ХСС съюзен блок, или пък доверието в партията на Свободните демократи, по-младия коалиционен партньор на Меркел, да продължи да намалява. Така, ако те паднат под 5%, няма да могат да влязат в Бундестага и шансове ще има червено-зелената коалиция на социалдемократите и Зелените.
„Във Великобритания,” казаха ми, „вие все още не сте разбрали в какъв важен фактор са се превърнали Зелените в Германия.” И това не е само защото Зелените взимат около 15% от гласовете или пък, че другите партии – да речем ХДС/ХСС са се подписали под отделни точки от Зелената харта.
Все още е трудно да се повярва, че Баден – Вюртемберг, германският модерен индустриален център и една от провинциите с най-висок износ, си избра за местен министър-председател представител на зелените. Но Винфрид Кречман, учител на средна възраст, вече има вид на вдъхващите доверие „бащи на народа”. С победата си той сложи край на редуващите се поколения християндемократи, харесващи се на младите избиратели от средната класа, които смятат за безспорно, че икономическият растеж и намаляването на въглеродните емисии са като двете страни на една монета. Ала това не беше толкова очевидно за аугсбургските заварчици социалдемократи, свикнали да гледат как държавата подкрепя стария рурски минен и стоманодобивен регион. В дългите си речи пред конгреса нито Щайнбрюк, нито Габриел споменаха нещо за околната среда, а аз, когато напуснах халето, се натъкнах на група протестиращи привърженици на Зелените, издигащи насред паркинга една нова Берлинска стена с брикети от кафяви въглища.
Тук има проблем, съгласи се Кречман в Щутгарт. „Останалата в Северна Германия стара Социалдемократическа партия мисли за въглища и за връзките си със синдикатите. Тя е много, много консервативна. Но ние сме по-модерни – а освен всичко друго, сме загрижени и за обществото. Причината първият министър-председател, издигнат от Зелените, да бъде избран тук - в Баден-Вюртемберг, а не на някое друго място като Заксен-Анхалт, например, е, че ние вече се възползваме от възможностите на зелените технологии.” Заради тази връзка с индустрията Кречман е в конфликт с по-радикално настроените Зелени.
Много отдавна беше, когато германските Зелени се разделиха на реалполитици и фундаменталисти по въпроса дали да влязат в парламентарната игра, но въпреки това все още се усеща напрежение. Когато в Берлин подготвящите проектопрограмата на Зелените предложиха временно облагане на капитала на всички, които имат над 1 милион евро, Кремчан се обяви против, като мотивът му беше, че това би намалило инвестициите в малките и средни фамилни предприятия. И с тази си позиция той влезе в остър конфликт с ръководството на партията. Но, това, което е хубаво при Зелените, е, че те преуспяват, когато между тях има спорове и разногласия, нещо, което е в разрез с германската следвоенна мания за единство и съгласие – за пълно единодушие (Volle Übereinstimmung). 
В Аугсбург при представянето на проектопрограмата на социалдемократите тя получи 160 предложения за изменения от партийните членове, а тази на Зелените - при обсъждането й в Берлин в края на април - 2600. След като разговаря с мен, Кречман отиде да участва в една изключително напрегната среща в Шварцвалд, на която противниците на плана му за национален парк, щурмуваха трибуната и крещяха в лицето му „Юда! Диктатор!” На негово място други германски политици биха изпаднали в паника. А Кречман прие случващото се за творчески безпорядък. Той само се усмихна и продължи да отговаря на въпросите, без да обръща внимание на врявата наоколо.
Темите за Европа и за кризата с еврото почти не присъстваха в тази предизборна кампания. И човек, като слушаше изказванията и четеше манифестите, изобщо не би предположил, че в други страни има младежи, които зареждат водни оръдия и беснеят срещу германския нео-империализъм, горят снимки на Меркел, обявявайки я за разрушителя на Европа. Така че твърдението, че искаме „европейска Германия, а не германска Европа” е едно тежко клише. А къде са и положителните идеи за това как германската икономическа сила да разтовари народите, огъващи се под тежестта на огромните дългове? Като че ли вълненията се намират някъде много далеч от нас. А онези, които са наясно колко омразна е станала Германия в някои части на Южна Европа, се чувстват обидени и неразбрани. Представата на германците за самите тях като за народ - благ и безпомощен да се защити от алчните съседи, сякаш се е бетонирала в съзнанията им. И преди няколко седмици тя допълнително се затвърди от един странен доклад на Европейската централна банка, според който, като се направят изчисления на база „имущество на домакинство”, за германците, излиза, че са сред най-бедните в Еврозоната, като средно при тях благосъстоянието се изчислява на 51 000 евро, което е по-малко от това на словаците и далеч по-ниско от това на гръцките или кипърските домакинства. Малко по-късно тази успокояваща съвестта калкулация беше обявена за пълна глупост, защото се оказа, че в нея не влиза семейният доход, който изстрелва германците близо до челните места в класациите; а освен това по доста примитивен начин противопоставя банково състояние на брой население (ако милиардите в някои банки с „отровни активи” бъдат разделени на общия брой кипърски домакинства, ще се получи числото - 267 000 евро, нещо, което напълно обезсмисля всякакви други изчисления). И все пак, като махнем глупостите, докладът съдържа интересна информация за германската психология. Хората там все още предпочитат да живеят под наем, отколкото да имат собствени жилища, нещо което е в пълен контраст с пост-комунистическите страни от еврозоната, в които обществените жилища бяха разпродадени на наемателите им.
Германците предпочитат парите им да бъдат в спестовни сметки в местни банки (Sparkassen) с ниски, но сигурни лихви, отколкото да купуват недвижимо имущество или да инвестират на борсата. Германското обединение след 1990 г. доведе със себе си една безотговорна икономика, балансирана с масова бедност. Преди това Втората световна война, последвана от инфлация и смяна на валутата, отряза възможността да станеш богат по наследство. Така и от гледна точка на собствеността, както по отношение на всичко останало, през 1945 г. Германия започна от нулата. И днес все още спестовността и предпазливостта са втъкани дълбоко в германското съзнание.
Опозицията се подиграва на Меркел заради упоритата липса на идеи. Но никой не се осмелява сериозно да оспори предложението й Германия да спре да продължава да финансира чужди правителства, водещи неразумна политика, докато те не бъдат обвързани с някакъв европейски договор, който да гарантира отговорно управляване на финансите им. По същия начин, на никого не му харесва да каже и една очевидна истина: кризата, която държи еврото евтино, поддържа германската конкурентоспособност и високия ръст в износа.
(…)
Има и нещо друго, което е дълбоко втъкано в германското съзнание и което няма точен английски еквивалент. Ако за него се използва думата Heimat-центрираност (т.е. центрираност в родината), звучи твърде тежко, ако пък се нарече „провинциализъм” е твърде презрително. Надвесен от прозореца на хотелската си стая в Берлин, не чувам нищо друго освен птичи песни. И това ме кара да си мисля: този град никога няма да стане отново истинска столица. Веднъж, след падането на Стената, се озовах сред хора, които смятаха, че Берлин ще се превърне в пъпа на Европа – шумен и много гръмогласен. Ала вместо това, той стана един от най-приятните и удобни за живеене градове в света, макар и разорен и рядко населен. Когато някой говори за Берлин, той обикновено няма предвид правителството на най-силната страна в Европа, а или Клаус Воверайт - кметът хомосексуалист, или филмовия фестивал, или някое ново кафене на улица „Ораниенбургер” … Берлин не е центърът, не е пъпът на Европа. Дори в сравнение с Бон, в годините, когато там се намираше федералното правителство, Берлин много по-малко прилича на място, от което се дават команди. Днес германските провинции много по-уверено си вършат работа, като същото се наблюдава и на по-ниско ниво - при самоуправляващите се малки градчета и села.
В Щутгарт Кремчан каза: „Европа е за субсидиарност[1] . И тя няма нищо общо с национализма – твърде много се говори за национален суверенитет в ЕС днес. Това е атавистично!”
Отидох до стария град Швебиш Хал , за да видя така наречения „локализъм”. Развеждаше ме един стар приятел - Ерхард Еплер[2] , ветеран в социалдемократическата партия, живеещ в градчето, едва ли не, откакто се е родил. Ето тук - училищният прозорец, от който скача, за да избяга от есесовците, набиращи момчета за армията; ето училището на жена му; ето величественият площад на пазара, на който преди петдесет години жителите на града се събират, за да приветстват младата английска кралица, дошла на посещение в Германия. Всякакви короновани и униформени персони са стояли на този площад или пък са махали с ръка от балкона на някоя от сградите му. По него са минавали съюзници на Хабсбургската династия по време Тридесетгодишната война; войници на херцога на Вюртемберг, който отнема независимостта на Швебиш Хал; прусаци с блестящи шлемове; нацисти със знамена с пречупени кръстове; и накрая - американски войници, дъвчещи дъвка, докато сградата на кметството гори зад гърба им.
И всеки път Швебиш Хал оцелява и дава на новите управници възможно най-малко от себе си, но все пак плаща някаква цена. Лесно да се каже, така както е прието сред германските протестанти, че най-добрата съпротива срещу злото е, да се залости вратата и да се води почтен семеен живот у дома. А ако на улицата някой вика за помощ? И Ерхард Еплер излиза навън - насред големия, опасен свят и като министър се бори в името на универсалните ценности. Други в неговия град и досега живеят с усещането, че човек застава на тънката, опасна граница на моралното и неморалното, ако води публичен живот извън семейството и зад границите на родното градче, на родината (Heimat).
Този така наречен „локализъм”, който е много здравословен и е като защитен щит, зад който проблемите на другите се виждат размазано, има принос за германското късогледство по отношение на Европа: „Ние сме добре, защо тогава те да не могат да бъдат?“ Самият Еплер дава едно доста интересно обяснение. Той смята, че Меркел страда от липса на чувствителност спрямо външния свят, защото идва от Източна Германия. Така никакво осъзнаване, свързано с най-новата история на Германия, не е в състояние да повлия върху поведението на Меркел. Младежите в ГДР са били възпитавани и учени, че тежките престъпления от миналото са се случили в някаква различна страна - във фашистко-империалистка Германия, която не е имала нищо общо с „първата социалистическа държава на германска земя“. И макар Меркел да изпитва само презрение към идеологията на ГДР, една източногерманка като нея вероятно е наясно с комплексите на западногерманците, придобили условен рефлекс да потръпват всеки път, когато по някакъв начин се напомни за нацисткото минало.
Източна Германия се задържа четиридесет години. Това, което остава, не са толкова материалните останки по места или спомените - защото самото й съществуване вече е наполовина забравено. Това, което остава, а и оцелява и днес - са последствията от нейното изчезване и изключително зле разбраните промени, дошли с обединението на Германия.
Когато живеех в Източна Германия, бях като хипнотизиран от изключенията: да изследваш „ничията земя” – Потсдамската гара, обраслия като джунгла Lenné триъгълник, намиращ се на територията на Източен Берлин, но извън Стената; да наблюдаваш през малка врата сред телените заграждения на границата до Любек как мъже и жени, строени в индийска нишка, изминават пътя Запад – Изток по една обрасла пътека, за да позвънят най-накрая на вратата и да слезе въоръженият пазач от наблюдателницата да им отвори.
Години по-късно, след като вече бях посетил „обединения“ Изток, започнах да си давам сметка, че е имало нещо по-силно от безмилостното решение на Великите сили, което е държало двете Германии разделени. Изследователите историци казват, че разделянето може да бъде разбрано, ако на него се гледа като на Студена гражданска война. Двете общества бавно се отдалечават едно от друго, стават си чужди и непознати и то по начин, който не е само измислица на пропагандния апарат. И когато тази Студена гражданска война е спечелена от западногерманците и те анексират (това е най-точната дума) Източна Германия, резултатът странно напомня за Реконструкцията след Американската гражданска война – повтаря се икономическият колапс, нашествието на алчни политически авантюристи от победилия Запад, прочистването на елита в сферите на мениджмънта, образованието и социалното лидерство, премахването на съществуващите институции, и, разбира се, „освобождаването” на робите - този път под формата на трайно безработни. Но всичко това се случва преди доста, доста време… Високите девойки, които сега отиват с колело на лекции в университетите в Лайпциг или Рощок, са родени след падането на Стената. Но, ако следваме поуките от историята на американския Юг, при още няколко поколения ще наблюдаваме язвителността, заложена в културата, икономическата изостаналост и категоричната политическа определеност. И ако Еплер е прав за това, че източногерманците са имунизирани от това да си задават въпроси, свързани с германското минало, то някогашна Източна Германия ще продължи да бъде основното огнище на расистко насилие и център за неонацистки конспирации. В момента в Мюнхен тече съдебен процес срещу групировката „Националсоциалистически фундамент”, като трима от мъжете и жените, обвинени в убийствата на няколко чужденци, са родом от Йена.
През 1990 г. Западна Германия погълна Източна Германия: от сливането не произлезе нова държава, а Конституцията, подписана в Бон през 1949 г. просто разшири обхвата си до границата с Полша. И все пак днешната Република не е просто Западна Германия, изписана с главни букви. Някои от многообещаващите характеристики на Бонската република вече ги няма, тъй като са унищожени, докато Германия е зашеметена под неочакваната тежест на присъединяващия се Изток. Една от тези характеристики е следвоенното разбиране, че късметлиите трябва да споделят с онези, които са имали по-малко шанс в живота, от което следва, че федералното правителство може да използва данъчната система, за да прехвърля богатства от по-богатите провинции към по-бедните, за да обезщети пострадалите от бомбардировките и милионите, прогонени от Изток.
А Обединението на двете Германии на практика убива всичко, защото първоначално никой не е в състояние да поиска от новоприсъединилите се безпарични провинции да съдействат на останалите. И така принципът за споделяне на богатствата, идващ от идеята за равномерно поемане на загубите от войната (Lastenausgleich) – се превръща в огромно бреме, будещо силно негодувание, заради изплащането на цената за „прехода на Изтока към капитализъм“. Така старият инстинкт за солидарност изчезва. В Конституцията все още стои записано, че „собствеността изисква поемането на определени задължения“, но какво би било общественото мнение днес, ако Меркел наложи данък върху капитала, с който да постигне баланс при участието на федералното правителство в решаването на гръцките, кипърските или словашките икономически проблеми? Най-добре да не си го представяме. А още по-сериозна и по-видима вреда нанесе обединението на двете Германии върху „социалната пазарна икономика“. Това беше Ноевият ковчег в Западногерманското изпълнение на договора: принципът, според който пазарната икономика може да се съчетае с действително социално партньорство между щедрата социална държава, капитала и работната сила. Но в резултат на огромните и непредвидени разходи около обединението през 90-те години Германия изпадна в застой.
(…)
Онова, което последва, промени страната и постави ориентировъчен знак за останалата част от Европа. Един социалдемократ - Герхард Шрьодер, бидейки канцлер, прокара цяла серия безмилостни дерегулации, които намалиха социалните разходи, а преди всичко „либерализираха пазара на труда“, като съкратиха помощите за безработица, премахнаха протекциите, с които се ползваха ниско платените, и насърчиха работодателите да предлагат временна заетост. Първоначално безработицата се увеличи, но след това започна постоянно да спада. Възстанови се износът. И отново започна да се наблюдава икономически растеж. Богатите станаха още по-богати, докато ниско платената работна ръка изпадна на неочаквано ниски нива на бедност и на незащитеност на работното място. Партньорският консенсус, марката на западногерманския социален модел преди 1989 г., се оказа, че е непоправимо профаниран. През 2003 г. Шрьодер въведе програмата си Agenda 2010, но две години по-късно изгуби изборите. Напусна отвратен политиката. А днес този непоколебим, хубав мъж с нюх към парите и влиятелните приятелства, наблюдава с огорчение как наследничката му Меркел се радва на дивидентите от последвалото икономическо възраждане. Преди няколко седмици Шрьодер каза: „Не мисля, че бих бил несправедлив, ако кажа, че лично Меркел с нищо не е допринесла“. Но независимо от това и Меркел, и Шрьодер са на едно и също мнение: Agenda 2010 - радикалното реорганизиране на следвоенната социална държава според неолибералните принципи – трябва да се копира като модел в цяла Европа. Роналд Рейгън го направи, Тачър и Тони Блеър го направиха, Германия го направи - защо тогава Франсоа Оланд да не може? Това че глобалната банкова криза почти не засегна Германия и нейната строго контролирана банкова система, означава, че политиците й - от Меркел до Щайнбрюк, не споделят съмненията на другите страни, които имат резерви по отношение непогрешимостта на свободния пазар.
А какво да кажем за самата Меркел? Веднъж е ведра, друг път - сърдита и разочарована, а понякога просто седи на кафе и сладкиши с чуждестранни гости и учтиво се усмихва. Така че в съзнанието на събеседниците й лесно изплува образът на мама и онези, които биха искали да продължат да я стискат за ръката, си мислят, че знаят какво тя иска. Други пък отчаяно признават, че нямат никаква представа за нейните желания. Тези дни изглежда, че самата тя няма представа каква политика иска. И вместо това, изчаквайки малко, възприема чуждите опозиционни политики, но в разводнен вариант. Нейните критици интелектуалци са недоволни, че тя няма „идея“, че няма „концепция“. И за да опишат това, което прави, или по-скоро не прави, са измислили една нова, ужасна дума – Entinhaltlichung – „отстраняване на съдържанието“.
А според Ерхард Еплер: „Това е най-слабото правителство, което Германия е имала от 1945 г. насам“. Оставена сама на себе си, коалицията, сигурно и заслужено, ще загуби изборите през септември. Ала Меркел продължава да се радва на популярност, докато Щайнбрюк като че ли не впечатлява никого. Аугсбургската конференция на социалдемократите, която бе по-скоро едно 24-часово надпреварване, отколкото сериозен конгрес, насърчи верните партийни членове, но не успя да повиши с повече от няколко процента социологическите прогнози за очаквания слаб резултат на ГСДП. Вече е ясно – накрая решаваща роля ще имат по-малките партии. Основаната през февруари, „Алтернатива за Германия“ е дясна фракция, чиято единствена политическа цел е премахването на еврото и връщането на марката. Но след първоначално високия интерес, стана ясно, че повечето германци предпочитат реализма пред носталгията, защото връщането на прословутата стара валута би изхвърлило техния износ от всички световни пазари.Така за Меркел сериозната заплаха остават Зелените. Именно на тези избори те биха могли да триумфират. Способността им да управляват е доказана още през 1998 г., когато влязоха в първата от двете коалиции с ГСДП. Сега обаче те започват да завладяват и центъра. В Щутгарт на Кречман му се радват, защото е приятел на малките и средни предприятия. На други места пък сегашните Зелени са възприемани като цивилизовани и добре облечени политици. Има индикации, че онези, които досега са гласували за Християндемократическия съюз, и за които социалдемократите винаги са били „неродолюбиви простаци“, възнамеряват да прегърнат Зелената идея. Покривите в новите предградия, из градчета и села блещукат заради соларните панели, произведени в Германия!
„Политиката има нужда от идеали, принципи, ценности, от усещане, че поставената цел е постижима. А това са неща, които ние, а и много други хора, откриваме, че липсват при сегашното правителство.” Така пише в предизборната програма на Зелените. И никой не може да ги обвини в „отстраняване на съдържанието“. Те, изглежда, най-добре знаят какво искат - и вероятно заради това ще бъдат възнаградени през септември.
 
Лондон Ривю ъв Букс, 6 юни 2013 г.
Превод от английски Росен Асенов
 


[1] Политическа доктрина, според която политическите решения се взимат на възможно най-децентрализирано ниво.
[2] Ерхард Еплер (1926) – е политик от Германската социалдемократическа партия, в периода 1968 - 1974 е министър на икономическото сътрудничество.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”