Български  |  English

Финалът на един добър сезон

 

Има един прекрасен филм с Ръсел Кроу, казва се „Една добра година“. Такъв беше и сезонът на радиооркестъра. С подобаващо закриване с цигуларката Стойка Миланова и програма като за празник: две симфонии - Класическа на Прокофиев и Патетична на Чайковски, с втория концерт на Прокофиев между тях. Един елегантен финален реверанс към публиката – защото сезонът беше много „взискателен“ към своите слушатели и изискваше от тях мислене и вникване.
Ще разказвам за това, което ме впечатли - залата беше препълнена, концертмайсторката на оркестъра – стилна, а думите, с които Емил Табаков се обърна към публиката преди концерта – съвсем на място. Той подчерта, че целият сезон е в памет на Васил Стефанов, припомни пътя му, започнал от цигулката, през мястото на концертмайстор на Царския симфоничен оркестър и стигнал до близо 40-те години начело на радиооркетъра. „Българските композитори трябва да са му благодарни, толкова българска музика никой не е записал!“ – бяха думите на Емил Табаков. В сегашния състав на оркестъра почти няма музикант, работил под палката на големия ни диригент, но за сметка на това в залата бяха много оркестранти от „ерата Васил Стефанов“ – специално поканени от ръководството на оркестъра.
А всичко на сцената се получаваше както трябва  – още от бляскаво изпълнената „Класическа симфония“ на Прокофиев, която Емил Табаков дирижира наизуст (както и Чайковски, партитура се появи само при цигулковия концерт; но това е задължително, от уважение и за увереност на солиста), а оркестърът свиреше „с кеф“. Яснота, отчетливост на линиите, фигуралност – всичко това добре премерено и поднесено някак „лъчезарно“. Класата на даден оркестър се усеща най-ясно в един познат репертоар – и именно тук се видя повишената реактивност на музикантите и способността им да свирят все по-добре, когато изискванията към тях са по-големи и ясно формулирани. А ръкоплясканията след „Класическата симфония“ бяха показателни за въздействието върху публиката – много по-сериозни от обичайните за откриваща концерта творба.
Необятен е геният на Прокофиев – съвсем друг музикален свят ни посрещна във втория му цигулков концерт, писан 18 години по-късно – много по-рязък, с красиво започващи теми, които сякаш съзнателно се „пречупват“ от самоконтрола на композитора и желанието му да отрази реалността – и този сблъсък бе предаден многопластово и убедително от Стойка Миланова. Повече от трийсет години са изминали от онзи неин запис на двата концерта на Прокофиев с радиооркестъра и Васил Стефанов, с който печелят престижната награда на академията „Шарл Кро“ (съставена от влиятелни музикални критици и специалисти в звукозаписа, които от 1948-а връчват годишни награди, едни от най-престижните в Европа). Днешната Стойка Миланова е по-зряла, от свиренето й струи топлота, музикалните изживявания са по-нюансирани, Прокофиевата характерност има необходимото силно присъствие, смяната на състоянията носи впечатляваща вътрешна логика, споменатата топлота в точния момент отстъпва на една дистанцираност, която се пречупва отново и въвежда все нови и нови музикални понятия. Най-силно, според мен, се получи първата част на концерта. Получи се и комуникацията (както е модерно да се казва) с хората в залата, които съвсем „старомодно“ и бурно я аплодираха, с което показаха също, че присъствието на Стойка Миланова в столичния музикален живот им е липсвало.
И финалът – отново с препратка към Васил Стефанов, за когото Шестата симфония на Чайковски е била и любима, и знакова. Това е симфония, която хората обичат. Симфония, която не трябва да се изпълнява дистанцирано и „без сърце“, но и симфония, чиято емоция следва да бъде овладявана и насочвана. Този  баланс се получи при Табаков и радиооркестъра. Истински романтизъм, съчетан с един по-скоро класически контрол, благодарение на който бе избягнат неоправданият патос. Но всички ние бяхме преведени от диригента и неговите музиканти през пълната гама емоции, без нищо да бъде спестено. Имаше ги и дълбочината, и страданието, и усещането за неизбежност, имаше широки линии, добре градирани кулминации... и онзи вихрен финал на третата част, който няма да забравя, който изличи няколкото неравности и забележки към някои от групите, които мислех да отбележа. Защото концертът беше изключително вълнуващ, защото и аз ръкоплясках накрая заедно със залата, която не спираше и не спираше. Защото – ако си позволя да използвам спортната терминология – имаме отбор! С диригент, който може да отстоява музикалните си позиции.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”