Български  |  English

Политическото фиаско на елитите от ‘68

 
Левицата се заблуждава, като възстановява връзките си със старите сектантски демони: тя иска да е всепризнатият собственик на май’68 и на цялото социално движение. Освен това се стреми да превърне изплъзващите й се и развалящи плановете й „манифестации за всички” в нещо, което е „вече видяно и познато”. И какво по-лесно от това да говори за движението „Манифестация за всички” като за заместител на фашизма от 30-те години, като за петенизъм, като за една от проявите на католическия интегризъм, от които крайната десница не пропускала да се възползва? Нещо повече, това движение показва всички проявления на един май’68, обърнат с главата надолу, като към тях трябва да добавим и един широко застъпен реваншизъм.
Въпреки това, стилът на основните инициатори на движението няма много общо с високомерната и опираща се на традициите десница. В това движение могат да се забележат дори празничност и безгрижие, които няма как да не се свържат с май’68. Същото важи и за манифестиращите хомосексуалисти, които приемат категорично различието си и се противопоставят на гей браковете. Масата протестиращи не прилича на опасни екстремисти, а по-скоро на обикновени граждани, много от които са от провинцията, има и млади хора, за които това е първата демонстрация, в която участват; има и много католици, както и такива, които не са вярващи.
Но вместо смело да се изправи и да започне да търси отговори на новите въпроси, първият рефлекс на винаги правилно мислещата левица е да се захване да подклажда огъня в редиците си и както обикновено да се пише първа антифашистка сила. А през това време Франция се разпада на парчета вследствие на множество разломи, които са не само икономически и социални, но и културни. И тези разломи имат връзка с май’68, който за една част от лявото се е превърнал в нова светиня, в един вид съграждаща запазена марка на неговата нова идентичност.
А обществото, изправено пред май’68, продължава да се люшка между състоянията на заслепеност и отричане, без да успее да се задържи на нужната дистанция от събитието. Това е едно уникално историческо събитие, което не може да принадлежи никому, освен на френската история, както и на историята на много други страни - то беше моментът, в който изтерзаното от следвоенната модернизация общество си пое дъх и преживя катарзис. Май ’68 предизвика появата на младежта като нов социален актьор, предизвика нови пориви към независимост, предизвика стремеж за участие. Събитието имаше благотворен ефект върху непреклонния и тромав дух на онова време, характерен както за отношенията общество - държава, така и за социалните отношения.
Но не може да се скрие и „невъзможността” на това наследство: идеите му за радикално скъсване във всички области на индивидуалното и колективно съществуване; представата му за една културна революция, от която се очаква коренно да промени нагласите и навиците, смятайки, най-общо казано, народните маси за селяндури и нещастници.
Иначе изроденото левичарство пост’68 поддържа добра форма: сложило е ръка върху образованието на младите поколения, задавайки представата за това кое е „добро”, проблематичното понятие „пол” е въведено в детски градини и училища, премахната е думата „раса”, историята е пренаписана от морализаторска и покаятелна гледна точка, като всичко това е окичено от постоянните разобличавания на реакционери – и стари, и нови.
Но един ден ще се наложи най-накрая левицата да си признае: всичко това е все по-непоносимо за голяма част от населението. Именно в тази ситуационна рамка трябва да се разполага масовата съпротива срещу закона, даващ право на хомосексуалните двойки да осиновяват деца, защото тъкмо той, по свой си начин, възнамерява да промени нагласите и което е по-важно - представата за родство и наследство.
Въпросът е дали смятаме, че въпросите около проблемите на обществото ще са новият идентификационен маркер на лявото – и то в момент, когато водената от него икономическа политика се приема все по-трудно. И още - дали социалното ляво вече не е станало неразривна част от лявото разбиране за проблемите на обществото? Ако приемем, че и на двата въпроса отговаряме утвърдително, то трябва да признаем, че прагът е преминат - и социалният въпрос, който оформяше историческата идентичност на лявото, вече не заема централното място.
Винаги можем да посегнем към изкуството на синтеза, което социалистическата партия така обича, но сега икономическият и социален дневен ред не съвпада с дневния ред на антропологичните и културни въпроси, които са свързани с концепцията за човешкото естество и като такива не могат да се подменят с въпроса за равенството и приспособяването. Ала когато целта не е да се убеждава, а да се спечели дебатът, чийто законови контури са набързо очертани, и когато най-силен е защитният идентичностен рефлекс, то тогава са основателни тревогите за бъдещето на лявото, което дори не си дава сметка, че за голяма част от електората и населението то просто налива масло в огъня.
А през това време крайната десница силно се надява, че ще успее да спечели дивиденти, като само разпалва жаравата. Честно казано, тя няма какво толкова да се старае, защото буйният модернизъм и сектантството на голяма част от левицата са изцяло в нейна полза.
 
Превод от френски Момчил Христов
още от автора
Жан-Пиер Льо Гоф e философ и социолог


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”