Български  |  English

Трийсет години интелектуално реакционерство

 
Такива са законите на жанра: всяко социално движение черпи своите ресурси от резервоарите на миналото и ги преобразува според собствените си предпочитания. Тази операция обаче става по-уникална, щом започне да улавя в една презряна култура нейните особеностите и да ги присвоява, като ги преобръща.
„Френската пролет” се явява като реванш срещу пролетта от май-юни’68 г., но заема и изкривява нейните кодовете. И това е съвсем очевидно, въпреки че ревностните поддръжници на „френската пролет” я провъзгласяват за неполитическа и непартийна. Тя може да бъде четена като реакция – във всички смисли на думата – срещу ‘68 и срещу всичко, което се предполага, че ‘68 символизира.
Като я кръщават „пролет”, нейните поддръжници се позовават не само на някакво сезонно настроение. Тук намекът е за един Май’ 68 без павета, Май, обърнат с главата надолу. Това движение се мисли като съпротива и дори като Съпротивата. Позивите от „Манифестация за всички” имитират един друг лозунг, който има по-различно реноме: Каквото и да се случи, пламъкът на френската съпротива не трябва да угасва и не ще угасне.
Възкресяват гласа от 18 юни[1], сякаш призракът на генерал дьо Гол може да служи като защита срещу противниците им. В името „френска пролет” отеква и прилагателното: независимо дали се свързва с „арабската пролет” или й се противопоставя, позоваването на нацията закача движението за една националистическа култура; дори и с това „френската пролет” се противопоставя на антиимпериализма и интернационализма, които характеризират „епохата ‘68”.
Най-сетне, акцентът върху „пролетта” е начин това движение да се представи като живителна сила и като бодра смяна: ражда се цяло едно политическо поколение. Но това поколение се разполага в дясно – нещо, рядко срещано в историята, поне що се отнася до използваните средства. Манифестирането и най-вече окупирането не фигурират в неговия репертоар от инструменти за действие: те разстройват контролираните пространства и водят до засилено полицейско присъствие. Днес онези, които се опитват да разиграят окупирането на Сорбоната, възприемат неговата символика, но отхвърлят политическите му корени. Понеже в този случай манифестирането – с риск да се стигне до сблъсък с органите на реда – се схваща като завръщане към реда: към един разклатен обществен и морален ред.
Изглежда някои от участниците черпят енергия от непокорния дух на май’68: един от текстовете на „френската пролет” издига лозунга „Ние, непокорната френска младеж”. Но привидният бунт всъщност се опитва да спаси една сериозно разклатена традиция. Понастоящем тъкмо в нейно име се упражнява хомофобско насилие, което навява тъжни спомени.
След ‘68 еманципираните сексуалности били довели до едно повсеместно разбъркване на половете. Някои от манифестиращите не приемат „полът” (genre) да налага своите императиви: мнозина осъждат предлаганото негово преподаване в училище. Според Марк Айе, епископ на Байон, това било прокарване на една култура на смъртта. В това се състои цялата работа: рефлексията върху пола е начин биологичното да се държи настрана, без при това то да бъде отхвърляно, и заедно с това да се разбере, че социалните роли са произведени като сексуално определени роли. Но ако те са произведени, то значи и че можем да се освободим от тях.
Разбунтувалите се през май-юни ‘68 възнамеряваха да проблематизират нормите и така да покажат какво са те в действителност: а именно, исторически произведени и социално детерминирани. В преобръщането, извършено от „френската пролет”, нормативността се оказва на страната на онези, които се борят за равенство. Конформисткият егалитаризъм трябва да бъде безмилостно унищожен: Свитата на Христос вече не се задоволява с мъгляв социален конформизъм, обяви Андре Вен-Троа, архиепископ на Париж. Някои казват, че се бунтуват срещу уравниловката, до която би довел един брак, позволен за всички, независимо от тяхната сексуалност. Как да не забележим обаче, че този отявлен и наследен от май’68 антиконформизъм е само украшение на една съвсем различна поза: тази на конформизма спрямо едни сексуално определени и непоклатими роли, които са смятани за природни и следователно за вечни?
От край време проповедникът и психоаналитик Тони Анатрела обикаля из медиите, поддържайки, че хомосексуалността благоприятства асоциалното отношение към закона, че май’68 е отрицание на бащата и че – в традицията на Лакан – майката въвежда в природата, а бащата – в културата. Манифестиращите под лозунга „Една майка, един татко” предлагат да си останем при една сексуално определена същност. Само че, както припомня Морис Годьолие, майчинството и бащинството са функции. В нашето общество те могат да променят позициите си.
Някои виждат в закона за еднополовите бракове тоталитарен проект. Тази квалификация се равнява по сила на провъзгласяваното от нейните привърженици: възможността двойки от един и същи пол да имат деца отрича правата на самите деца. И не се обръща внимание на хипотезата, че те могат да бъдат щастливи с родители, които ги обичат. Те щели да се превърнат в стоки и да зависят само от добрата воля на различни желания и удоволствия.
Всичко това било последица от май’68 – тогава се били породили изострен индивидуализъм и необуздан либерализъм. Само че това твърдение е невярно. Движението от май-юни’68 г. не беше индивидуалистко: ако се застъпваше за правото на индивида да се развива свободно, то тази еманципация бе мислена като социална и като неразривно свързана с колективни борби. По същия начин ’68 не издигаше в култ и някакво нарцистично настояще, а тъкмо напротив, бе натъпкана с препратки към миналото и се стремеше да даде образ на бъдеще, различно от налаганото от тогавашната икономическа система. Май’68 се бореше срещу закона на пазара.
Манифестантите от „френската пролет” подеха лозунга на работниците, стачкуващи срещу уволненията: „Няма да се предадем”. Това е още едно преобръщане. Само че тук можем да им отвърнем със същото.
Превод от френски Момчил Христов


[1] На 18 юни 1940 г. генерал Дьо Гол произнася по радио Лондон първото си обръщение към окупирана Франция.
още от автора
Людивин Бантини e преподавателка по история в университета в Руан


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”