Български  |  English

По следите на обществения консенсус

Съдийската независимост като ключ за резултатна съдебна реформа

 
Съдебната реформа е ренационализация на държавността от различните модели на корупционно управление и може лесно и изчерпателно да бъде обяснена с възстановяването на истинската независимост на съда. Независимостта не означава безотговорност, а тъкмо обратното – най-висока отговорност на съда да реши всяко дело съобразно закона и доказателствата без вмешателство на други фактори. Колкото по-просветен и почтен е съдът, толкова по-високо осъзната е неговата отговорност.
 
Дълго време говоренето за независимостта на съда биваше дискредитирано, защото съзнателно беше представяно като стремеж към безотговорност на една бронирана във високомерието си каста. Тази представа обаче рухва, защото, независимо от различните нива на разбиране на генезиса на проблемите, вече има оформен обществен консенсус за следното – държавата не бива да става убежище за недосегаеми корупционни мрежи; институциите не могат повече да виреят в некомпетентност и безволевост; нетърпима е симулативната регулация, която под различни претексти и зад зависимо правораздаване укрепва монополи и олигарси; нетърпимо е и ежедневие, в което надделяват агресивните и безскрупулните, в което липсва доверие, че всяка лично понесена несправедливост накрая може да получи своята защита в съд. По същество този обществен консенсус е особена добра отправна точка да преосновем обществения си ред от единствено възможната изходна позиция - съдът трябва да бъде независим. Това би било и признаване на онова, което Джон Ролс описва чрез образа на „булото на незнанието”: понеже не знаеш кога ще се сблъскаш с някой по-силен, винаги е разумно да се стремиш към такова устройство на обществото, което гарантира правата на човека в слабата позиция.
Нито при съставянето на Конституцията, нито при досегашния подход към съдебната реформа защитата на съдийската независимост беше основна ценност. Затова днес е време да я поставим на мястото й на крайъгълен камък на демокрацията, защото само така преустройството на съдебната власт може да доведе до конструктивен резултат и да не остане в сферата на декоративните симулации.
Практическото отстояване на независимостта на съда минава през максимално точното разбиране за формите на зависимост на съдебната власт, които избуяха през десетилетията на прехода. Преди да опитаме да очертаем една схематична картина на тези фактори, е важно да направим следната уговорка: формите на влияние и повлияно поведение в съдебната система включват неминуемо „класическата корупция”, насочена към непосредствено материално облагодетелстване (казваме “неминуемо”, защото има успешни дела за подкупи срещу магистрати, а те са единственият индикатор за този вид корупция). Но тук ще става въпрос за т.нар. “властова” корупция, която има различи лица. За разлика от монетарната, властовата корупция е лесно проследима, защото политическият модел я толерираше безсрамно. (Достатъчно е да се проследят последните примери за успешно или неуспешно овластяване на спорни или компрометирани фигури в съдебната власт, общото между които е „отъркването” в политически и икономически силни фактори – зам.-председателят на ВАС Марковска, следователят Петър Петров (с прозвище в медиите Пепи Еврото), следователят-депутат Пеевски и др.). По дефиниция една система, в която амбицията (говорим за здравословно професионалната) е условие за достъп, а развитието в професионалното поприще – залог на целия ти жизнен хоризонт (магистратите не могат да имат други финансови доходи освен заплатата и възнаграждения от научна и преподавателска дейност), усещането за власт лесно може да се превърне в магнетичен стремеж за хора с желание да злоупотребят с нея или пък да продават властта си, за да натрупват нова. Тази нагласа може също да има различни лица – да изглежда като перспектива за повишение, за заемане на административен пост, за преместване в по-престижен съд. В система, в която натоварванията могат да бъдат огромни (физическото – от количеството работа, и психическото – от огромната тежест на отговорността да не сгрешиш и така да объркаш нечий живот), където социалната изолация е норма и гаранция за безпристрастност, а превръщането на съзнанието във вечно наточен инструмент за фиксиране на проблема и за неговото разрешаване е страст и съдба, човешките същества могат да станат крехки и уязвими по много особени начини. Впрочем, както е с всичко същностно човешко – силите, които подлагат на изпитание и разруха едни, са тези, които дават осанка и свяст на други. С други думи, онова, което става врата за влияния и натиск, е и надеждата за вътрешно очистване и извоюване на професионално достойнство в полза на всички останали. Отговорността, интелектуалното напрежение, фронталните сблъсъци с човешките съдби, безжалостната необходимост от пълно отдаване на призванието си, железните изисквания на доктрината, бавното и дълго израстване в рамките на една затворена среда и древен професионален етос – всичко това формира онези по своему удивителни човешки същества, които в различни епохи и системи съумяват да заслужат да понесат една толкова силна лична власт и огромно доверие. Могат и у нас – случва се пред очите ни.
Генетически и по значението си първа е зависимостта от политическата система. За нея има важни структурни предпоставки в днешния модел на съдебна власт, при който от 25-те членове на висшия административен орган на съдебната власт 14 се назначават с участие на политически фактори (11 се избират от парламента, а изборът на т.нар. „трима големи” – председателите на върховния касационен и административен съд и главния прокурор – зависи от потвърждението на президента). В духа на дългогодишната философия на съдебната реформа като процес, насочен към преодоляване на „безконтролността” на съдебната власт в полза на засилването на политическото влияние, беше създаден Инспекторат към ВСС. Заради изискването за 2/3 мнозинство назначаването на втория състав на Инспектората през декември 2011г. стана христоматиен пример как политическият консенсус спрямо съдебната власт се формира около спазаряването на нейното парцелиране и попълване с хора, които са назначени единствено, за да върнат услугата, когато потрябва. Ако попаднат и такива, които оттук нататък не се чувстват благодарни за “отличаването” им, това е по-скоро случайна инфекция на модела. Прояви на все същия натиск от политическата система през годините бяха и опитите за ограничаване на бюджетната независимост на съдебната система, и традицията на предсрочното приключване на мандатите на няколко ВСС със закон, приет от следващите управляващи. Не е чудно, че последният ВСС успя да довърши мандата си, който беше оспорен от съдиите, но не и от управляващите. Започнал като съвет “на Тройната коалиция”, той толкова бързо доказа как политическата зависимост е безпринципна и при нужда бързо променя “титуляря” на разпорежданията, че нямаше нужда да се подменя дори и при смяна на политическото статукво. Ефективни форми на ограничаване на съдийската независимост бяха и решенията за „разреждане” на бавно култивиращите своя съсловен етос съдии от кариерата с големи траншове следователи, военни съдии, випускници на школата на МВР. Чрез всички тези намеси корумпираната политическа система заразяваше с болестта си и съдебната. И това не е случайно: контролът върху съдебната система осигурява едновременно имунитет от наказателно преследване и важни властови лостове (за разправа с политически и икономически конкуренти, поставяне в зависимост, чисто икономическа корупция, логистика за други криминални дейности и пр.), които могат да бъдат упражнявани в уюта на най-непрозрачната и стабилна от властите.
Вътрешните форми на влияние в съдебната власт са тясно свързани с административните механизми за управление на системата, които на практика осигуряват достатъчно възможности за натиск върху конкретни съдии по конкретни дела и с това представляват удобна „инфраструктура” за корупционния модел, който винаги в крайна сметка се прицелва в конкретни съдебни актове. (Това обяснява и политическия афинитет към овладяване на административни постове в големите съдилища и прокуратури от лица, близки до властта. Назначението на семейната приятелка на вътрешния министър за председател на СГС е само един от многобройните примери). Така се формира административна номенклатура от “професионални началници” и вътрешносистемни лобита (няма как да забравим думите на Константин Пенчев за кръга на “белите покривки”, който бил по-притеснителен от този на “Красьо Черния”), които функционират в симбиоза с политическите и икономически групировки на национално и локално ниво и са важна част от оформящите се специфични регионални корупционни модели. Тези мрежи разчитат на конкретни инструменти (като системата за „случайно” разпределение на делата, командироването на съдии, което не става с конкурс, а само със заповед на председателя и носи конкретни облаги, произвола в дисциплинарната практика и др.) и осигуряват вътрешната си спойка и проникване на родствен принцип или инкорпориране под формата на различни „братства” и „дружинки”.
Специфична роля за натиска над съда има неговото структурно съчленяване с прокуратурата независимо от огромните различия в ролята на всяка от институциите. Съдът и прокуратурата се администрират еднакво от интегрирания ВСС, в който прокурорите, макар и да са една от двете страни в процеса, участват в кариерните решения за съдии (могат и да ги наказват), а самата прокуратура никога не може да добие достатъчна самостоятелност и отговорност на управлението си.
Има и други два важни допълнителни фактора, които създават хранителна среда за отслабване на независимостта на съда. Единият е отново с вътрешносистемен характер, той е комплексен и е свързан с дългогодишната липса на добро управление на системата. Тук се включва претоварването на едни съдилища, в които съдиите трябва да избират между това дали да дават качествено или срочно правосъдие, докато други се изпразват от съдържание поради липса на работа. Подобно въздействие имат и тенденциите на негативна кариерна селекция, които лишават системата от естествения й вътрешен принцип на спойка и интегритет на принципа на експертността. Изброяването може да продължи с провала на атестирането, разхищението на средства, докато основни потребности на системата остават незадоволени (например адекватен деловоден софтуер), дисциплинарния процес, който често, вместо за очистване на системата, се използва като инструмент за натиск, липсата на достоверна статистика...
Вторият външен фактор е недоверието към съда. Общият знаменател на „всички са маскари” едновременно демотивира добрите, осигурява параван за лошите и не позволява на общественото недоволство да се превърне в добре прицелен и ефективен натиск върху проблема. Обругаването на съдиите се превърна във важна политическа технология по прехвърляне на неуспехите в борбата с престъпността върху съда и в средство за създаване на димна завеса, в която е лесно да бъдат назначавани фаворити на властта. В крайна сметка, нивата на обществен негативизъм към съда могат да станат истински разрушителни и по един или друг начин да заместят реалното правосъдие със саморазправа от името на една или друга тълпа.
На фона на схематично маркираните дотук механизми за влияние, формулирането на необходимите мерки за началото на истинската реформа, която постига автентична независимост на съда, не е никак сложно:
- превръщане на политическата квота във ВСС в реална обществена квота чрез реформиране на процеса на номинации в парламента;
- намаляване на влиянието на политическите назначения в процеса на управлението на съдебната власт;
- разделяне на ВСС на две камари – съдийска (6 съдии, избрани от съдии, и 5-ма членове от обществената квота) и прокурорска (4 прокурори и 1 следовател, избрани от колегите си, и 6 – от обществената квота);
- засилване на елементите на съдийско самоуправление, включително при излъчване на председателите на съдилища, като форма на деконцентрация и демократизиране на управлението;
- реформиране на модела и съдържанието на атестациите така, че да постигат оценка на качеството на работата на съдиите по делата;
- реформиране на контролния и дисциплинарен процес към последователна политика на превенция, на завишена отговорност на административните органи, на бърза реакция при нужда от обучение и констатиране на професионални дефицити и добре осъразмерени и неотвратими санкции;
- гарантиране на сигурността на случайното разпределение на делата;
- отваряне на съдебната власт за гражданите чрез съживяване на института на съдебните заседатели и въвеждане на практики на отчитане мнението на „потребителите” за работата на отделните съдилища.
 

Бел. ред.До този момент в поредицата, посветена на съдебната реформа, се появиха статиите „Да влезе съдът!” от Мирослава Тодорова (бр.10), „Никога повече” от Христо Иванов (бр.11) и публикуваният тук текст. Редакцията е готова да предостави място на още гледни точки по повдигнатите въпроси.

още от автора


1 - 31.03.2013 00:21

мандатност за магистратите
От: Гриша Димов
Преди всичко е родно да се въведе сжа на младите юристи в канцелариите на съдилищата и прокуратурата.Там следва да се обучат на практиката, необходима им по-насетне като младши съдии или прокурори.Примерно 5 години, за да имат стаж евентуално към Законодателната комисия, след като се търсят все повече и повече млади кадри.Мандатността да е от по пет години - два мандата за една и съща длъжност или общо максимум 20 години, при рокадо.Облекчени мерки за придобаване за втора специалност по време на стажуването като магистрат.Вече са готови съвсем за работа към НС!Ако не са се провалили до тогава.Да се въведе Фонд "Съдебна Грешка"!!
Да влезе съдът!
Никога повече
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”