Български  |  English

Пластовете в музиката

 
Много интересни „съставки“ се криеха в концерта на Симфоничния оркестър на БНР на 15 март в зала „България“. Една програма, която върви „обратно“ във времето – тръгва от създаденото през 1937 г. в Рим Първо есе на Самюъл Барбър, преминава през 1904-та, когато Сибелиус пише концерта си за цигулка, и завършва 20 години по-рано – през 1884-та, когато Дворжак започва работа по своята Седма симфония. Създадени в рамките на половин век, тези три творби „съжителстват“ по един любопитен начин, всяка със своята покана за размисъл, всяка със своите изисквания, в случая нееднозначно и малко неравно интерпретирани и поднесени пред публиката в зала „България“.
Личностите – солистът и диригентът – също бяха в „обратна проекция“ – отдавна утвърдената Ваня Миланова и младият, амбициозен и търсещ своето място под „диригентското“ слънце Мартин Майкут. Зрелост, опит, осъзнаване на важното в музиката и липсата на каквито и да било пози и визуални ефекти – това излъчваше нашата цигуларка. Нейният Сибелиус започна сякаш колебливо, някак отдалеч, с много красиво изваяни кантиленни линии и не толкова ярки драматични моменти. Именно тази постепенност обаче ни подготви за изключителния финал на концерта, когато аз лично забравих да мисля, да преценявам и да „търся“, а се оставих да ме „отнесе“ на един дъх до момента, в който избухнаха ръкоплясканията. Един драматургично по-усложнен прочит и нови нюанси съумя да внесе Ваня Миланова в музиката на Сибелиус, който, както знаем, сам не е бил много сигурен, когато пише цигулковия си концерт и неслучайно го преработва сериозно година след премиерата на първата версия. При Ваня Миланова виртуозността, богатството на тона, изпипаните детайли и характерната фразировка бяха само средства за постигане на максимален ефект върху публиката – на много и различни нива на възприятие.
Всъщност, концертът започна в Първото есе на Самюъл Барбър – едно от трите, които създава американският композитор. И тук е имало много съмнения, защото Барбър изпраща творбата на Артуро Тосканини (тогава диригент на Нюйоркската филхармония) заедно със станалото после известно далеч извън пределите на концертните зали Адажио за струнни. Тосканини, известен с недолюбването на американската музика, дълго време не дава признаци, че смята да дирижира творбите на Барбър. Едва година по-късно той казва на Джан-Карло Меноти, че Барбър няма защо да се сърди, защото той ще дирижира и двете произведения. И го прави. Слушайки есето с неговата свобода на изказа (алюзията с литературния жанр я залага), която дава възможност на съзнанието да й придаде определена форма, разбираме и защо Тосканини е изчакал и защо в крайна сметка го е изпълнил. Много красота и затаено вълнение има в това есе, много прикрити трудности и за диригента, и за оркестъра. Медните духови са много важни (и партиите им са страшно трудни), защото градивната идея е именно при тях, а тази вечер те не бяха достатъчно подготвени или пък достатъчно смели като група, за да се справят подобаващо с тази задача – особено валдхорните и тромбоните. Това наруши донякъде компактността на изпълнението, имайки предвид добрия баланс и стройността на струнните и доброто присъствие на флейтите. Което не попречи на тази така красива творба да въздейства.
И стигаме до диригента – Мартин Майкут. Ярко изявен от малък, на 25 години той става най-младият в историята диригент на голям оркестър в родната си Братислава. По-късно като специализант на Фулбрайт заминава за САЩ и учи в университета в Аризона. Много оферти получава на Стария континент, но в крайна сметка избира да поеме Симфоничния оркестър на Роудж Вали (Орегон, САЩ). Казва, че най-важното за един диригент е да „диша“ заедно с оркестъра. Много добре подготвен, стабилен, уверен, без да се надценява, носител на най-доброто от двете школи, през които е преминал, той овладя оркестъра най-добре в Седмата симфония на Дворжак. Хубав финал на една интересна програма с отново прокрадващата се тема за съмнение – защото, въпреки бравурната си премиера, Седмата симфония, една от най-важните в развитието на Дворжак, преминава през много трудности, преди да бъде публикувана. Но трудностите и съмненията са част от музикантския свят. И преодоляването им дава зрялост и дълбочина (като при Ваня Миланова) и криле за бъдещето (като при Мартин Майкут).
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”