Български  |  English

По повод Януш Корчак

 

Януш Корчак. Избрани съчинения. Правото на детето да бъде уважавано. Как да обичаме детето. Дневник. Превод от полски Благовеста Лингорска, Правда Спасова. ИК „Сонм”, С., 2012, цена 10 лева

Тези съчинения са трудни за превод, ако не знаеш нищо за автора им, защото са написани емоционално, изреченията са накъсани и понякога трябва да се замислиш, за да уловиш тезата. Бях чувала да се говори за Януш Корчак в категории на „подвиг”, „героизъм”, „себеотрицание”: Старият Доктор, който въпреки неколкократната възможност да се спаси, се качва заедно с децата от еврейското сиропиталище в ешелона за Треблинка.

Явно, казах си, той е бил един от онези автентични хора, които следват избрания ултимативен проект или, с не толкова помпозната терминология на Сартр – бил е човек с интегритет, за когото достойнството е висша ценност. Такива екзистенциални герои не са изключение в историята на човечеството, сред тях безспорно най-ярък е Сократ. Но има и не толкова видими, чиито път не ги е отвел до избора на чашата с отрова, но понякога те жертват много, защото последователността им засяга и техните близки.

Такъв е Йохан Хайнрих Песталоци; без да го споменем, няма как да разберем педагогическия патос на Корчак. За Песталоци знаех от баба си, завършила Учителския институт в София някъде през 20-те години на миналия век. По-късно нас ни възпитаваха по Макаренко: трябваше да сме малки, дисциплинирани Тимуровци, а като пораснахме, пак трябваше да сме малки и дисциплинирани.

Баба ми говореше за „татко” Песталоци, както го наричали сираците, за които се грижел. Така останал и в паметта на швейцарците. Иначе бил учен – юрист и теолог, но не се впуснал в академична или адвокатска кариера. За него било важно изоставените деца също да получат образование, за да имат шанс като другите и да добият съзнание за собствената си ценност. В дома Нойхов край Берн нямало телесни наказания, нито военизиран колективизъм. Учело се с „главата, ръцете и сърцето”. Домът се издържал от благотворителност и със собствените средства на основателя си. Така се стигнало до тоталното разоряване на Песталоци: не заложил на печеливша институция. Първоначално заможното му семейство накрая живеело на ръба на нищетата. Обаче към 1830, три години след смъртта на Песталоци, неграмотността в Швейцария била сведена до минимум.

През 1899 г. Януш Корчак заминава за Швейцария, за да научи повече за методите на Песталоци. Вече е избрал пътя си. Обича децата и иска да им се посвети. Решил е да няма свои, затова пък да има всички деца, които нямат другиго, освен него.

Педагогическите възгледи на Корчак са изложени в две кратки произведения с красноречиви заглавия: „Правото на детето да бъде уважавано” и „Как да обичаме детето”. Не случайно към тях е добавен и Дневникът от последните месеци на живота му. В очакване на смъртта, грижата на Корчак е да не допусне ужасът да обсеби децата. Нямаме власт над продължителността на живота, но от нас зависи как се отнасяме към онова, което ни се случва. Съзнателно е следвал тази древна стоическа нагласа: в Дневника споменава колко успокоително му действат мислите на Марк Аврелий.

Два месеца преди Треблинка, в гетото, където всеки ден бил борба за оцеляване, Корчак и неговите деца поставят „Пощата” на Рабиндранат Тагор – една пиеса за смъртта. Смъртта не като край, а като отворена врата.

Дано някой да не си помисли да квалифицира това като „арт-терапия”! Става дума за онези изконно човешки характеристики, които някои запазват и в най-страшното. Пише за това в една малка книжка, озаглавена „На предела”, и Цветан Тодоров. Става дума за запазване на човешкостта като морално понятие, когато насилствено ще бъдеш лишен от биологическото си съществуване.

Запазване достойнството на всекиго е основната задача на педагогиката, която „не е наука за детето, а за човека”, според Корчак. Той иска да възпита личности, които сами съзнателно следват правилата на съвместното живеене. Самоуправлението в неговото сиропиталище е основен принцип, в който не се намесват дори възпитателите, те са призовани преди всичко да обичат, а не да контролират децата.

Ето затова учението му е болезнено актуално у нас, където на детето не само не се гледа като на равноправен човек, ами си имаме тотален проблем с човешките взаимоотношения. Може би защото още не сме отвикнали да ни третират като заменяеми части на податлив към управление колектив.

У нас правителствената Агенция за защита на детето прави показните си акции с полицейска асистенция, които едва ли спомагат за култивирането на човешко достойнство. Най-честият резултат от дейността й е още по-голяма дискриминация срещу циганското малцинство, защото то раждало рано и много, просело и проституирало, та се налагали драстични мерки за тези драстични случаи. Колкото до не драстичното всекидневие, ето го в новините: майка се нахвърлила да бие съучениците на сина си, задето не искали да играят с чедото й. От телевизионния екран тяхната учителка усмихнато обясни, че нямало проблем, децата били само понашляпани.

Хора с подобна нагласа обвиняват Корчак в пайдокрация. Явно, не са чели популярната му детска книга „Крал Матиуш I”. Отговорът е там. Децата не успяват да променят света, простодушието на добрите им намерения отстъпва пред перфидната алчност на възрастните и води до пагубни за всички последствия. Крал Матиуш успява да убеди своя приятел човекоядеца да промени навиците си, но е победен от „човекоядството” на своите министри. Поема вината и е сурово наказан.

Така тази детска книжка съдържа важно социално послание, достойно за перото на либерално мислещи философи като Лешек Колаковски: няма как с наложена отгоре визия да постигнеш справедливата държава, дори когато разполагаш с всички ресурси. По-добрият свят има шанс да се случи не като управленски наложена утопия, а като съзнателно усилие на преодолели човекоядството си индивиди.

Мислейки в тази посока, ще се опитам да изведа от педагогическите тези на Корчак едно условно изречение с плах оптимизъм.

Ако се научим да уважаваме децата и да им помагаме с обич, може би няма да имаме толкова проблеми с другостта и може би тогава ще успеем да живеем в по-добър свят?

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”