Крешендо/декрешендо (музика), брой 12 (2718), 29 март 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Иновации и редки репертоарни идеи
Български  |  English

Иновации и редки репертоарни идеи

53 Мартенски музикални дни – ІІ

 
Три фестивални дни предложиха възвишена, иновативна музикална игра. И то в благодатната територия на репертоарни рядкости. Който е следил изкуството на Цветана Иванова, знае, че тя е елитен, значим интерпретатор на станалата вече класика модерност. На нея българската публика дължи доближаване до творби на Дьорд Лигети, на Бернд Алоис Цимерман, на Лазар Николов. Всеки неин прочит е неочаквано, а понякога и шоково преживяване за слушателя – дотолкова обемът на смисъла придобива невероятни измерения, дотолкова творенията придобиват ирационалност на внушенията. В този смисъл изборът й на Диабели-вариациите от Бетовен бе и изненадващ, и напълно логичен. Този колосален опус напуска нормите на стандартната форма, за да отправи съзнанието към предстоящите музикални концепти на ХІХ век. Колкото и да са познати тези вариации от други записи и изпълнения, прочитът на Цветана Иванова минава отвъд традиционното внушение тема-вариации на опуса, отвъд възможната традиционна реализация чрез емпирията. Ще добавя - отвъд интерпретации на големи имена. Тя изгради формата на цялото, съставено от 33-те пиеси-откровения, най-вече през звука. В този смисъл, началото й, в което изсвири темата-валс на Диабели най-напред на чембало, сякаш дойде да подготви своите слушатели за „трансформацията на жеста”, която тя бе завършила в съзнанието си и която трябваше сега да завладее съзнанието на залата. Изсвирена по този начин, пиесата не бе многочленна структура, а метаморфози на фантазията, на съзиданието, изнесени в общия ритъм на звукова транспарентност. Надмощие на звука над текста с преформулиране на изразност, на контрасти, на експресивно сгъстяване! И, естествено, с извънредна, виртуозна мобилност на инструменталния почерк. Всеки композиционен „ресурс” в творбата бе преозначен и вписан в цялото по забележителен начин, което я „обърна”, за да я утвърди в друголика незабравимост.
Следващият фестивален ден бе 19 март. Традиционно на този ден, на който през 1991 г. си отиде Васил Арнаудов, неговият ученик Драгомир Йосифов изнася концерт. Този път с него бяха и хорът „Проф. Васил Арнаудов”, и ансамбълът „Музика нова” – два състава, които той създаде и дирижира. В непосилно трудните времена този аматьорски хор вече двайсет години работи интензивно и остави сериозни музикални знаци в нашата култура – достатъчно е да се споменат „Трите малки литургии” от Месиан, „Хепи мюзик” от Стефан Драгостинов или „Гората и птиците” и „Коледа” от Константин Илиев. За тази своя вечер бяха подготвили изключително трудния мотет от Бах Singet dem Herrп ein neues Lied. Задачата се оказа над възможностите на състава, мотетът прозвуча на тласъци със сполучливи отделни сегменти, но с все още непостигната вокална лекота в цялото. Откритие в програмата бе Четвъртата симфония на Малер за камерен състав, преработка на немския пианист и диригент Клаус Симон, направена през 2007 г. Преди време Йосифов представи пак с „Музика нова” камерната версия на Шьонберг на „Песен за земята” на Малер, която не променяше характера на произведението. Но „пипването” на Четвъртата симфония по посока на отнемане на тембри и на инструментална маса е направено по такъв начин, че променя конотацията на изразността в съотношението тук-отвъд по един драстичен, на места зловещ начин. И силно въздействащ, според мен. Ансамбълът и сопраното Цветелина Малджанска, под ръководството на Йосифов, защитиха името си на елитен иновативен състав.Особено силно бе музикалното движение в третата бавна част (отново вариации), изградена с пределна изява на тембровия почерк от всеки, което стана драматургична кулминация в прочита (чудесна солова изява на виолончелиста Мирослав Стоянов). Този вид „формати” на крупната Малерова фактура доближава по различен начин слушателя до музиката на композитора, дава му възможност за различен ракурс към нея.
Разнообразието от идеи на фестивалния мениджмънт не спира, не за първи път го подчертавам. Именно създадената през години гъвкавост и отвореност на фестивалната концепция създава непредполагаеми възможности за сравнение между жанрове, между трансформациите на играта, наречена музика. Контрастна джаз-вечер ни срещна с лудата, екстатична игра на музиканти, чието изкуство не бива да се пропусне: братята Константин и Александър Владигерови (пиано и тромпет, флюгелхорн), Георг Брайншмид (бас), Владимир Кърпаров (саксофон) и Стоян Янкулов (ударни и тъпан). За първи път слушам братя Владигерови на живо - прекрасни инструменталисти, те са намерили своята ниша в многообразието от джаз-визии, като са създали органичен музикантски микс от интелектуален, но и витален джаз-почерк, често заиграващ се с фолклора. Особеното тук е, че тези Владигерови, за разлика от предците си, третират фолклора като палимпсест. „Пишат” отгоре, обръщайки знаково (чрез модални и метроритмични трансформации) изконното му звучене. Градят формата с често използван брейк-принцип и изненадващи смени в посоката, което държи вниманието неотклонно напрегнато. Бяха поканили и фантастичния басист от Австрия Георг Брайншмид, който поставя могъщата си виртуозност в услуга на красивата, остроумна, но и загадъчна обща игра, в която той участва с удоволствие и типично австрийското си чувство за хумор (например в пиесата „Лютеничка в Ню Орлиънс”). Стоян Янкулов не пропусна да ни разкаже цяла приказка на тъпана като прелюдия към пиесата „Ръченица” в разкъсваща експресия, но бе и най-чувствителен партньор в динамичните нюанси на метроритъма партньор; тук добавям и страхотния Владимир Кърпаров (например в „Тракийски танц”, негова пиеса, която музикантите посветиха на паметта на Петър Петров-Парчето).
 
още от автора


Светове
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”