Крешендо/декрешендо (музика), брой 6 (2712), 15 февруари 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Звукът <i>Джошуа Бел</i>
Български  |  English

Звукът Джошуа Бел

 
Оркестър на Класик ФМ радио. Диригент Максим Ешкенази. Солист Джошуа Бел. 9 февруари 2013, зала „България”
 
Гостуването на цигуларя Джошуа Бел се превърна в събитие. Билетите за концерта бяха светкавично разпродадени, след което и генералната репетиция „бе отворена” за публика. В този концерт от цикъла „Музиката на Америка” (очевидно много щедро подкрепен от фондацията „Америка за България”), освен световния солист, се чу и съвсем нова пиеса от американския композитор Роджър Пшитулски (1976), който бе пристигнал в София за световната й премиера. Заглавието й „Духовни кръгове”идва да отрази, както е отбелязано в програмата, събирането на хора единомишленици с близки идеи. Бих нарекла пиесата американско кончерто гросо, доколкото е основана на принципа на солирането (надсвирването) на различни инструменти от оркестъра, като кларинет, обой, цигулка, виола, виолончело.... И доколкото е написана в духа на класическата американска традиция, близо до Копланд, в традиционна триделна структура, професионално, сръчно и предвидимо с разработка на две теми. Самата пиеса предполага повече динамична и темброва фантазия от диригента, която да даде разнообразни възможности в изграждането и, съответно, ангажиране вниманието на слушателя над степента на (само) изслушването. Впрочем, до появата на Джошуа Бел във втората част на концерта, основен проблем в неговото протичане бе звукът, оставен от диригента на естественото чувство на оркестрантите от състава на Класик ФМ радио и на отдадения на случайността резултат от тяхното музициране. Че това са много добри и избрани музиканти се знае, но също така се знае, че организацията на баланса и качеството на звука е работа на диригента. Прекалено безгрижно се отнася Максим Ешкенази към същността на звуковия резултат в отделните пиеси. Вкусът към „звука изобщо”, към „внушението изобщо” не води до градация, до изтъкване на личния почерк на творбата, до извисяване на абстрактното, до провокиране на слушателското въображение. Всяка фраза и в Трите пиеси из балета „Гаяне” на Хачатурян, и особено в Испанско капричио от Римски-Корсаков, се нуждаеше от много по-екзактна артикулация, от динамическо степенуване, от темброво съпоставяне. Да не говорим за липсата на елементарно необходимото легато (Вариациите в капричиото), както и на съотношения между отделните групи и (често) неедновременност в завършването на фразата, която пък често започваше с доста груби заявки на различните тембри. И друг път съм го писала, че този диригент, който често се държи като диджей (използвам много сполучливото, според мен, сравнение на дама от публиката), разчита прекалено много на резултата от само себе си в музиката, която дирижира. Стои (или танцува) някак декоративно, но пък радостно и маниерно, без да е потърсил спецификата на прочита, която да показва смисъла, същината на музикалното творение. Сякаш не чува какво и къде трябва „да се пипне”. И това пролича най-вече в стряскащия контраст в музикантския подход към творбата, когато засвириха с Джошуа Бел.
Нека да кажа няколко думи за този прекрасен музикант. Тук, да, има поразяващ с оригиналност личен поглед върху „шлагерния” концерт. Големият, дълбок музикант прави от най-познатата музика недостижима необятност. Всичко за Джошуа Бел може да се прочете в мрежата, но звукът и владеенето на тайнството „тълкуване и пресъздаване на текста” е нещо, което трябва да се преживее. Той е изумително пестелив и внимателен откъм количество на звука, който обаче излиза с невероятна интензивност – маса срещу интензивност. Така пианисимите се топят във въздуха, но се чуват навсякъде, така елегантното, изпълнено с неповторими музикални жестове внушение притаи дъха на публиката (това бе генералната репетиция). Цялата зала следеше неотклонно амплитудите във фразирането на този изумителен с моженето си цигулар (в дълбинното ваене на формата), може би те останаха най-малко забелязани единствено от диригента. В няколкото критични точки в края на втората (каква неповторима канцонета извая Бел!) и началото (атака) на третата част на концерта (обожавам репетициите), стана „безпощадно ясно” доколко полюсни са подходите – солистичният и диригентският - към текста на Чайковски. И още нещо за Бел – в поетиката на неговото изпълнение никак не е трудно да те споходи мисълта за съществуването на личния негов език, стил, за изненадващите идеи, с които свързва познатите изречения от словото на Чайковски, за специфичния и безкрайно богат негов слух за тази музика. Това е и смисълът, и необходимостта на изпълнението и слушането на азбучната класика – да те споходи осеняваща щастлива среща като тази с изкуството на Джошуа Бел.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”