Косъмче от четка (изкуство), брой 6 (2712), 15 февруари 2013" /> Култура :: Наблюдатели :: Непосилната лекота
Български  |  English

Непосилната лекота

 
Антонин Ират: Uncle Man, Чешки културен институт – София, 5 февруари – 1 март 2013
 
Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит. – това са първите изречения от “Непосилната лекота на битието”. Първата асоциация, която изникна в главата ми с влизането в сумрачното фоайе на Чешкия център в София, беше именно тази книга на Кундера. Кинетичната инерция, в която пред мен се заредиха непознати ретро образи, ми върна емоцията от текста му, предизвика именно това чувство на лудешко люлеене, на постоянно оттласкване и връщане обратно пак към тегобата. Така, без да съм подготвена с предварителна информация за автора или за проекта му, хлътнах най-неочаквано в познати архетипи.
После разбрах, че Антонин Ират е млад, наскоро завършил образованието си чешки автор, който, подобно на мнозина в отсамната част на света, работи с болезненото ни минало. Но това не е миналото в онзи политически план, почти нацяло изчерпан от предходното поколение, а е по-скоро неговото лично минало, останало в епизодите от детството, което не може дори да се впише единствено в носталгията, а осъществява доста по-сложни референции. И въпреки това, то се разбира най-вече по чувство и по малките знаци, които най-неосъзнато са предопределили целия ни светоглед. В този смисъл, общуването с изкуството на Ират е подобно на това да завъртиш пръстена си като Арабела, тук “кликва” мигновено.
Нямам никаква представа кой е Чичо Йедличка, но доколкото разбирам от текста, който представя изложбата, е нещо като чешкия Бате Николай или чешкия Бате Климбо – забавният телевизионен герой от постното соц детство, спътникът на игрите и на израстването, след което рязко осъзнаваш тайните на всичките му трикове. Ират го ползва като прототип за една семейна история. Всъщност, това твърдение е твърде преувеличено. Неговите кинетични инсталации и обекти не са организирани в някакъв конкретен наратив. А семейната история е само претекст за други, доста по-задълбочени психологически откровения. Разказва се по-скоро за това как инфантилната дружелюбност на Чичо Йедличка се е трансформирала в бруталния обективизъм на Uncle Man. Сигурна съм, че съзвучието с Uncle Sam съвсем не е случайно. Дори и само заради него мога да си позволя да изтегля този личен наратив към големия, социалния, важния, с който също “кликваме” лесно, но този път предпочитам да се съсредоточа само върху видимото.
Художникът е апликирал стари черно-бели снимки от семейния албум върху прости дървени конструкции, наподобяващи сечива, люлки, въртележки. В целия процес снимката/споменът е унищожена, преиначена, деперсонализирана. А крайният продукт прилича на самоделна детска площадка, където някой се е опитал да пресъздаде в най-непринуден вид и с подръчни средства странните ритуали, странните реакции на възрастните, малкия си свят и тревогите си, от всичко по малко във вглъбена вуду игра. На стената е залепен колаж с миниатюрна снимка на малко момче, от която стърчи с брутална илюстративност една “еректирала” клечка за уши. Мисля, че това е нашият герой. Това е и моментът на неговото изправяне пред действителността. На пода има подобие на инструмент с прикрепено към него лице от класическа стара бебешка фотография; една дъска, в двата края на която се “люлеят” (пак заковани) снимки на усмихнато и сериозно детско лице от онези, чистите, спретнати образцови ретро деца; една мини въртележка размазва с бясна скорост сватбена фотография, без да спира; една конструкция, подобна на метроном, свързва по странен начин “брата” и “сестрата”. Връзките се оплитат някъде в скритата част на съзнанието ми, без особена намеса от моя страна, хронологията прескача десетилетия и епохи. Отстрани на стената аналогов брояч на часове доразвива сюжета, превъртайки вместо числа миниатюрните образи-моменти от възможния семеен албум - слънчеви, невинни и ужасно потискащи. А Кундера продължава: Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме.
Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”