тероризъм" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Кино на авторския <i>тероризъм</i>
Български  |  English

Кино на авторския тероризъм

 
Кира Георгиевна Муратова (1934) е световната легенда на Одеса, но и на Москва – макар че напоследък снима повече с украински пари, героите й продължават да говорят на руски. Почти недосегаема за медиите, Кира Муратова си е извоювала славата на издевателски и фундаментален стоик в артхауса. Безразлична към възрастта, пазарната конюнктура и зрителската апатия към софистицирания филмов език, тя снима непрестанно. Творчеството й с делнични чудаци из житейския кръговрат е автентично до екстремизъм, безкомпромисно до деспотизъм. В него хора се обичат, съмняват, вричат, предават; жестове се повтарят и потретват, интонации се вият, мълчания ечат..., а времето отеква в подсъзнанието. Както пише Зара Абдулаева, един от тънките познавачи на Муратова, „При Кира всичко е много сложно… Тя прави дори не авторско кино, а кино на авторското своеволие, кино на авторския „тероризъм”. Тя заставя зрителите да гледат това, което иска да покаже”.
„Вечното завръщане. Кастинг” (Украйна) е 21-ят филм на Кира Муратова. Той се появява три години след реквиема на човечността “Мелодия за шарманка” (2009), отрупан с награди. Там Муратова разказва за днешни Альонушка и Иванушка из освирепялото урбанистично безумие в навечерието на Рождество Христово. Представя детството като ужасяваща Голгота, обществото – като край на света, а Земфира пее зад кадър “Господа, перестаньте молитвами вашими” и “Я полюбила вас, Марина Цветаева”.
„Вечното завръщане...” е поредното предизвикателство на Муратова - няколко двойки актьори разиграват една и съща ситуация: в командировка, мъж се озовава след 10 години отново в родния си град, отива на гости при едновремешна колежка и я моли за съвет: да напусне ли съпругата си заради любовницата или обратното. Във филма, заснет между цвят и черно-бяло, лиризъм и гротеска, отново става дума за смърт и участват всички любими актьори на Муратова от последните двайсетина години: Рената Литвинова и Олег Табаков, Алла Дeмидова и Сергей Маковецки, Наталия Бузко и Жан Даниел... Световната му премиера бе на 7. Международен кинофестивал в Рим (9 - 17 ноември 2012) и първи под ръководството на Марко Мюлер. „Вечното завръщане” предизвестено шокира. Както пише Superga Cinema, „това е филм за гурмани”. И остава без награда.
Филмът ще бъде показан на 42. Международен фестивал в Ротердам (23 януари – 3 февруари 2013) в рамките на първата пълна ретроспектива на Кира Муратова извън Украйна и Русия. В официалния сайт на форума четем: „Кира Муратова е един от най-феноменалните художници на Източна Европа през последните 50 години. За нея е характерно, че не се вписва в никакви традиции и контексти, освен в собствените си. Муратова създава и пресъздава своите идеи и идеали за съвършенство и несъвършенство, величие и упадък и размина границите помежду им. Парадоксалното й творчество обема тънък хумор и дълбока печал, тя играе с приликите и разликите между поезия и жестокост, нежност и безсърдечие”.
Г. Д.
 
 
- Как възникна този проект?
- Отначало исках да заснема алманах от късометражни филми: събрала съм много, по различни сценарии. Всеки от тях е предлаган на продуцент, но така и не се намираха пари. Паралелно с това, по време на работата върху „Две в едно” и „Мелодия за шарманка”, се поболях от студа, нощните снимки и зимата. Силите буквално ме напуснаха и изпитах желание да заснема филм на топло, в павилион, с една локация. Това беше силен физически аргумент. А ето и вторият: открай време обичам гамообразно повтарящите се форми и структури, това се превърна в моя мания. Харесва ми нещо непрекъснато да се повтаря – в монтажа, в лексиката, в ритмизираните вокализи. Понякога си вървя по тиха улица и през прозореца чувам, че някой свири на пиано. Хубаво е да звучат някакви разкошни музикални шедьоври, но повече се прехласвам по разни гами, арпежи, етюди. Фугите на Бах също са построени върху завладяващи повторения. Ами „безсмислената” сякаш красота на ритмичната стихотворна рима? А балетът? А пеенето изобщо? Какво би могло да е по-странно и едновременно по-органично от тази именно „повторяемост”, от тази цикличност? Така и се оформи филмът: от физическото състояние на организма и от любовта към повторенията. Казах си, няма смисъл да снимам много късометражки, по-добре да взема една и да я превърна в пълнометражен филм. А след това изведнъж се сетих, че, ако взема различни актьори, ще заприлича на кастинг. Музикалният монтаж по принцип е характерен за киното ми, а тук се превърна във фундамент.
- Мислите ли „Вечното завръщане” като филм за киното?
- Винаги съм твърдяла, че не обичам филмите за киното. Може би не съм гледала подходящите... Не, не е филм за киното. Макар че е и за него. Без малко да му сложим заглавие „Кастинг”.
- А откъде дойде „Вечното завръщане”?
- От стар френски филм за Тристан и Изолда на Жан Делануа по сценарий на Жан Кокто (L'éternel retour, 1943 – бел. пр.). Гледала съм го в детството, още в Румъния, на голям екран, до ден-днешен го помня. Харесва ми звученето на тези думи – прието е, че принадлежат на Ницше, но всъщност още древните гърци са говорили за вечното завръщане.
- Да поговорим за кинопробите – въпреки че филмът се състои единствено от тях, те отхвърлят самата идея за кастинг. Нали всяка проба е свързана с необходимостта от множеството претенденти за ролята да се избере един, а вие сте дала на всички да играят едновременно.
- Не съм мислила за това. За много неща в изкуството авторът и понятие няма, а всички наоколо ги виждат... Формата на „кастингите” е също житейска история. Макар че са неизменно мъчение, ако нямаш предварително решение за идеалния изпълнител. Поне двама може да ти харесват равностойно и е трудно да направиш избор. Тук обаче не ми се наложи да разрешавам този проблем. Представях си три двойки, а ми харесаха повече. Оставих ги всичките.
- На какъв етап от филма се появиха продуцентите, които гледат кастингите и се чудят какво да правят с тях?
- Не веднага. Първоначално новелата разиграваха три двойки, но реших, че това е прекалено абстрактно. Би било неразбираемо за хората. Трябва някак си да го поясняваш...
- И измислихте продуцентите, които седят в залата и казват, че това е прекалено абстрактно и не е за хората?
- Така ми харесва. Вероятно можехме да минем и без продуцентите.
- Продуцентите присъстват, режисьорът умира. Задкадров труп?
- Точно така. Винаги съм завиждала на режисьорите, които могат да продуцират собствените си филми. Аз не притежавам такъв талант, какво да се прави? Например, снимахме филма без държавна субсидия, защото продуцентът ни е в конфликт с Госкино – факт, който не ни беше известен...
- А това доведе ли до нещо във филма, което е направено под натиск?
- Моля? Отхвърлям всякакъв порив за принуда. Всички прояви на насилие идваха от мен. Последната сцена написа Женя Голубенко (съпругът на Кира Муратова, художник и съсценарист на филма – бел. а.), тъй като продуцентът Олег Кохан страшно искаше да го снимаме. Помислих си: защо пък да не доставим удоволствие на човека? Още повече, той си е моят продуцент. Но, за сметка на това, измислихме как да вкараме още една песен на Пьотър Лешченко - за Бесарабия. Това принуда ли е или не? Заснетият финала с песента и смеха ни допадна. И го оставихме. Принудителното се превръща в желано и любимо.
- Как решихте да снимате внука си Антон в ролята на продуцента?
- Първоначално имахме намерение да снимаме в тази роля Кохан, но той не се вясваше на репетиции. И предложих да пробваме Антон. Той веднага пасна: гледаше партньора си Леонид Кушнира и през цялото време се смееше. Той по принцип е склонен да се залива от смях – безспир, до изнемога. Така че се държеше естествено и го одобрихме.
- Останалите актьори във филма са ваши отдавнашни и близки познати, почти семейство: Рената Литвинова, Наталия Бузко, Филип Панов, Олег Табаков, Алла Демидова… Как ги разпределяхте по двойки?
- Репетирахме много повече, отколкото влезе във филма – не всичко се връзваше, понякога изхвърляхме добър материал. А що се отнася до двойките... Например, Демидова и Табаков са старинни професионалисти, които не се обичат, според мен това се дължи на вечната вражда между театрите „Таганка” и „Съвременник”. Аз се отнасям различно към актьорите. Може да се каже, че обичам всички. Но всекиго – различно. Рената просто я обичам като човек. Общуването с нея и извън работата ми е неизменно интересно, радвам се на всеки повод да се видим. А виж, Наташа Бузко обичам и добре се познаваме, но изобщо не общуваме, въпреки че живеем в един град! Защо? Ей така, без причина.
- А Земфира? Пее във втори поред ваш филм.
- Обожавам нейното пеене. Последният й албум е просто супер. А каквото харесваш, се опитваш да го запечаташ за вечността. Макар и за кратка вечност. Случи се следното: тя пристигна на турне в Одеса и по време на концерта, като антракт, изпълни дивертименто песничката на Херцога от „Риголето”. Господи, как красиво пее Земфира! По-късно това изпълнение ми изплува, беше много подходящо за филма.
- Как се създаваха интериорите, в които се развива действието?
- Женя донесе всичките си колажи и картини, направо измъкна интериора от къщи. Все пак, той е художник, не само сценограф в киното. Що се отнася до картината „Призрак в креслото” - заглавието е мое - отдавна я има, просто я взех назаем. Първоначалният замисъл бе съвсем друг: никакво оформление, голи стени, пуст павилион! Но операторът Владимир Панков внесе смут. По негово предложение се разбрахме в началото да не издаваме, че гледаме кастинги. И постепенно решихме да минем без условности.
- Друг важен момент е оригиналната музика на Валентин Силвестров – един от най-добрите съвременни композитори, който от дълго време пише за вас. По какъв начин е организирано сътрудничеството ви?
- Едно време, доста отдавна, работех с Олег Каравайчук: той сядаше на пианото и свиреше, аз казвах, че музиката е прекрасна, но не ми пасва, той отвръщаше: „Добре, ще има друг вариант, за войници и режисьори!”; и засвирваше нещо по-простичко. А Силвестров е абсолютен аутист. Не умее да общува дълго. Отиваш у тях и той с ужас в гласа пита: „Искате ли чай!?”. Мислиш си: господи, бедничкият, да се омитаме... Обича да се срещаме случайно, като че ли случайно, да ми даде куп дискове, а аз да си избирам и да правя, каквото пожелая. Вярно, след „Чеховски мотиви” реагира: „Защо дадохте тази песен на Жан Даниел? Прекалено силно я пее. А тя трябва да се изпълнява тихо”. Но заявява това постфактум, обръща се и си тръгва. Така че, всъщност, не работим никак - просто много ми харесва музиката му и се старая да я използвам. Жан Даниел пя силно, но Силвестров продължава да ми дава дискове. Доста добре го разбирам – самата аз съм аутичен човек и ми е понятно желанието за самота. Живеем като отшелници и ми останаха малко интересни неща.
- Прочее, „Вечното завръщане” е филм за недовършен филм. Това да не е ваша професионална фобия? Или начин да измислите нова естетическа форма?
- Е, надълбоко забихте! Недовършеността в дадения случай за мен се свежда до озвучаването, което не успяхме да направим качествено. Нямаше как да използваме и синхронен звук, защото през цялото време се чуваха подаванията на суфльора. Недовършеността се оказа техническа и направо се боях да не взема да умра. Освен това, Демидова и Табаков боледуват, правят им операции... Трябва час по-скоро да ги озвучим! После си помислих: всъщност, и останалите актьори са смъртни, всички до един трябва да бъдат озвучени. В крайна сметка, реализирахме озвучаването със собствени пари, а после ни ги върнаха. А към недовършеността като към осъзната форма не мога да се стремя.
 
Разговаря Антон Долин
Ведомости, 23.11 2012 г.
От руски Геновева Димитрова
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”