Български  |  English

Не на безполовия свят

 
Думите баща и майка ще бъдат премахнати от гражданския кодекс. Тези две думи, в които са събрани всички различия – защото те носят различието на пола и различията на поколенията – ще изчезнат от това, което кодифицира нашата идентичност.
Човек трябва да е глух, за да не чуе детинския плам, който пронизва всичко това. Идеологическата метла, която може да срути вековните обичаи и да премахне думите, на които дължим препредаването на живота, изглежда се опира на твърде архаични несъзнателни амбивалентности, които са и широко разпространени, за да има и най-малкия шанс да се наложи... и да стане скоро закон.
Тази взривна бруталност естествено не се дължи само на това, че шепа хомосексуалисти искат да сключват брак. Без колективен отклик на въпроса за загубата или отказа от всякакъв препредаван ориентир, тази бруталност щеше да предизвика в най-добрия случай смях или притеснение, а не чисто и просто удовлетворение. Случващото се обаче е подбуждано от едно свръхмалцинство с неизменното прибягване до езика, който унищожава мисълта – политическата коректност.
Фройд наричаше това отхвърляне на различието, „жената е мъж”, отхвърляне на кастрацията. В психоаналитичния жаргон това означава, че кастрацията не съществува, че е достатъчно да я отрека мисловно, за да бъде отхвърлено реалното й съществуване. Когато „уволнението” се превръща в „социален план[1], човек се чувства неудобно. Когато „съчинението” се превръща в „писмена продукция”, а „ученикът” в „изучаващ субект”, човек се пита дали не сънува. Когато „женитбата” се превръща в „легална дискриминация на гражданите, основана на половата им ориентация”, човек го хваща страх.
Политически коректно: речта трябва да е учтива и полирана, без остри ръбове. „Полирането” на формата, която е обект на пунктуален идеологически надзор, маскира тероризма, който тя възцарява и води до ”етика” на омразата и объркването в името на някакво добро, освободено от всякакви отрицателни елементи... нещо, което човечеството не е.
Искането за хомосексуален брак не е някаква молба за удовлетворяване, то е симптом за разшифроване. Какво означава фактът, че отказваният брак бива отново въздигнат в достойнство? Дали не за да му нанесем последния, смъртоносен удар? Какво, в крайна сметка, означава идентифицирането на политици и медии с подобни залози, докато толкова други въпроси изискват нашето неотклонно внимание?
От едната страна са векове и векове обичаи, които са довели дотам, че не се прави разлика между женитбата и връзката между мъж и жена. От другата са исканията на едно малцинство активисти, които знаят да говорят на езика, който искаме да чуем днес – езика на идеологическия егалитаризъм, синоним на обезличаването. И успешно размахват шантажа с хомофобията, който пречи на мисленето.
Не подобава на държавата да прегръща провокациите на неколцина идеолози, които говорят някакъв объркан език, но го говорят така яростно, че поразяват и тероризират със софизми несъгласните с тях. Още по-малко й подобава да придава на тези провокации институционална форма.
Неизбежната борба срещу хомофобията е едно, друго нещо е юридическата организация на връзките между хомосексуалистите, които я желаят. Още по-друго нещо е разрушаването на институциите от самите тези, които са призвани да ги изграждат. Тъкмо в това е трудността да се мисли въпросът за „хомосексуалните бракове” – в него се смесват една напълно легитимна проблематика и една дива атака срещу институциите, която мобилизира най-архаичните сили.
Добре е правителствата да знаят какво творят – един закон не се прави според говоренето, в противен случай той си отмъщава. Трябва ли и думите мъж и жена също да изчезнат? Трябва ли да престанем да държим сметка за пола в правото, освен за да го премахнем, да го „преследваме” в името на равенството, защото използваният език свидетелствувал за предишни изстъпления?
Нашето поколение постоянно прекрачва граници, постоянно руши всичко, което ги въплъщава, вместо да ги препредава нататък, пък дори и заедно с неоснователните им елементи. Хомосексуалните и хетеросексуалните не са част от строгите разделения, на които изглежда се подчиняваме днес. Всички си поделят един и същи свят и само заедно трябва да се погрижат за институтите, които структурират връзките между хората и между поколенията.
Символичните разрушения се познават по страданието, което причиняват на някои хора, обхванати от безсилие, съзнаващи омразата и разрушителността и чувстващи, че човек няма аргументи срещу извращението. Те се познават и по насладата, която носят на други, обхванати от оргазма на „всесилието” и на отричането на закона. Светът вероятно ще поеме това с безразличие. Другото име на омразата. Тъкмо на това и започваме да приличаме – не на познатото човечество, а на един безразличен свят. Неутрален. Неутрализиран.
 
Le Monde, 4 януари 2013


[1]Израз, който употребяват френските политици и медии за съкращаване на персонала или закриване на предприятието. Вж. българското „преструктуриране”.
още от автора
Монет Вакен и Жан-Пиер Винтер са психоаналитици


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”