Български  |  English

Кървава елегия

 
„Вертер” от Масне в Софийската опера, копродукция с Театър Роял дьо ла Моне – Брюксел
 
„Вертер”, в която се преплитат романтично-сантиментални мотиви с новата естетика на импресионизма, е предвестник на френското музикално чудо и никак не е случаен интересът на Дебюси към Масне. Именно защото в оперите му от последните години на XIX век, освен чувствителност, страсти и любовни мъки, има драматургична статика, редувана с вълни на емоционално динамизиране, при което от гънките на безметежието избликват бурни внезапни кулминации, а емоциите задължително се проектират във вдъхновени природни описания. Нова е и доминиращата инструментална, оркестрова част от партитурата, която много често ми напомня за големите експерименти и жанрови преплитания в програмния симфонизъм на Берлиоз („Ромео и Жулиета” или „Проклятието на Фауст”). Всъщност, в нея откриваме и преживяваме най-интересните събития. Затова „Вертер” не е нито типичната френска лирична опера, нито е натурализъм. Тя е фина и изискана елегия с кървав завършек, развиваща се по свои закони. В нея има символика, има съзерцателност и коментари в оркестъра (встъплението и интерлюдиите), израз на нова интерпретация на оперната форма. Има и необичайно изградени диалози между героите, които прехвърлят мостове към „Пелеас” и също са знаци на импресионистичната естетика.
„Вертер”, представена само 10 години преди операта, в която Дебюси развива мащабно своите идеи, е музикална драма, в която действието се води от оркестъра. Семейната идилия в градината на Съдията очарова самотния Вертер, мечтаещ за дом и любов, но бляновете му са смазани още в началото на пиесата. Контрастът между прекрасната „лунна сцена”, в която има хармония с любовните послания, и обета на Шарлот да се омъжи за Албер, вече гради драматичния конфликт. Вертер ще промени статуса си на страдащ наблюдател на своето разбито бъдеще едва на финала, когато смъртта разрешава проблема. И в последните мигове на живота си ще е щастлив да чуе жадуваното любовно признание на Шарлот. Мъчителните преживявания на героите като че ли са изразени най-силно (изключвам няколкото арии и дуети) в оркестъра, затова повече слушах музиката (то и нямаше много за гледане на сцената!), която те упоява с пиршество от звуци, багри, тембри и мелодии.
За да не потънат безвъзвратно във водовъртежа на оркестровата партия, в операта на Масне трябва да пеят харизматични певци с много ярки гласове. Особено Вертер, който е водещата личност в действието и обект на психоанализа. Алдо Капуто (Италия) очевидно е тенор с опит, с хубав, елегантно воден глас и с излъчване. Той представи един умерен в изблиците си Вертер и заложи повече на мечтателността и на вътрешните душевни терзания на героя си. След прекрасната ария „О, природа”, наситена с възторжен пантеизъм, много вълнуващо и с нежна меланхолия изпълни знаменития откъс „Pourquoi me reveiller” и бе оценен със заслужени аплаузи. Артистичността и музикантските си качества Капуто разгърна в сцената с Шарлот и в предсмъртната си ария. В първите части на операта Вероника Симеони (Шарлот) не блестя, но в „сцената с писмата на Вертер” се оживи емоционално, както и в заключителния дует. Мисля, че има още много да търси и постига в образа. Изненадата дойде от младият баритон Атанас Младенов, който вложи в образа на Албер много вокални и актьорски детайли – на любов и ревност, на безразличие и съчувствие. Несъмнен успех за този музикален и надарен певец. Приятно бе присъствието на Елиза Мафи (Италия) – Софи, която внесе ведрост с ”ариозото на сълзите”, а Димитър Станчев – съдията, е класен певец с отлична дикция и сценично присъствие. Дребнобуржоазният малък свят на градчето бе допълнен с характерните персонажи на Шмид - Красимир Динев, Йохан – Кръстан Кръстанов, Брюлман –Александър Георгиев, Кетхен - Антония Иванова. Трябва да спомена и децата от „Пим-Пам”. Всички играха и пяха в изчистения от подробности и битовизми декор на Йоханес Лиакер (Германия), в който носталгичните настроения са подсилени от конкретността в цветовете на сезоните, а идеята му с фриза от забодени на стените пеперуди и високите светли зидове е проекция на съдбовната ограниченост на героите, на техния душевен затвор. Костюмите на Жорж Жара (Чили) се вписват в общата концепция, както и осветлението на Дейвид Кънингам (Шотландия). Постановката на белгиеца Ги Йостен, който остана анонимен, не вписан в програмата - навярно поради възникнали малки „оперни драми” (първосигнално при конфликти се заявява: „махнете ми името!”), не показа особено ярка инвенция в изграждането на спектакъла. Имаше твърде банални мизансцени, а съпоставянето на блудкавото ежедневие на хората от Вецлар с извисените емоции на Вертер бе доста тривиално. Всъщност, най-силно впечатление ми направи диригентът Джузепе Сабатини, прочут лиричен тенор, пял (и Вертер) по най-големите оперни сцени, камерзенгер на виенската опера. В едно интервю отпреди 10 години той споделя, че е станал певец, за да получи известност, която да му отвори пътя към дирижирането, неговата мечта. И след 14 години блестяща кариера, той вече пробива и като диригент, който притежава таланта да ръководи спектакъл, да стикова музикално сцена-оркестър и да постига внушението на творбата. Оркестърът на операта свири с много финес, релефност на мелодиката и красота на звучността. Един успешен и много ефективен проект на Фонд Райна Кабаиванска с нейни възпитаници и на Нов български университет, подкрепени от Френския културен институт.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”