Български  |  English

Рецептите на Димитър Канушев

 
Минаха двадесет години, откакто сме само с написаното от Канушев като театрален критик. Дали пожълтелите печатни страници стават за инструмент в осмислянето на ставащото в театъра ни днес? Би се получило нещо, на пръв поглед, много объркващо. Но и показателно за професията на критика.
Най-често срещаната дума в тези страници – поколения. Каузата на критика е да се опира на близкия си кръг от автори – Иван Пейчев, Георги Джагаров. Да ги преоткрива като носители на нова чувствителност в театъра, който по това време се лута между романтичната актьорска игра и налаганата с идеологически съображения реалистична (и битова) драматургия. Заради „поетичната вълна“ ще е благосклонен и за по-младите тогава автори – Никола Русев, Константин Илиев.
Избраната методология – да гледа на театъра през призмата на драматургията и литературата – едва ли ще върши много работа днес в епохата на „постдраматичен театър“, но в онези десетилетия е начин да се участва в полемиката. През поетичната линия може да се защитава метафоричният театър. Цената е доста висока – конвенционална идеологическа окраска и идеологически коректна фразеология на текстовете.
Все пак, подривната стратегия на Канушев е да се открива какво може да стои в „празнотите“ на драматургическите текстове. Да приема правото на театъра да ги „попълва“. Знае, че там ще е пространството за мечтатели и свободни духове. Без да е от най-полемичните пера, Канушев заема позиция в дебатите, която разчиства пространство за повече откритост. Затова му трябваистаената лиричност пред оголените страсти на романтичните 60-те и овластените в театъра като Камен Зидаров. Дори близостта на критика с актьора Стефан Гецов, който направи коронната си роля в Зидаровата „Иван Шишман“, е част от иронията на житейските обрати.
В критиката си напрегнато следи за белезите на откъсване от битовизма (разбирай, външните белези на „реализма“ на наложения идеологически модел). Харесва му да се рее из метафоричността на кукления театър, театъра за деца или да настоява за спецификата на камерното представление. Много го вълнува какво представлява театърът като контрапункт на „мизерността на нравите и бита“. Когато пише за актьорско изпълнение, най-често ползва понятия като „очарова“. Но пък го спъва прекалената условност и гротеска и все се мъчи да я приземи и обясни. Приземяването обикновено се пише на сметката на „разказа за народната съдба, народните маси“. Едни от най-вдъхновените обяснения защо Лазар на Григор Вачков трябва да слезе от дървото на финала на „Лазарица“, са негови. Затова най-честите упреци към стила му са за насилена логичност.
Канушев питае респект към прозрението в критическите текстове, към артистични пера, като на Гочо Гочев и Любомир Тенев, но за себе си избира ролята на скептичен анализатор. Собственият му лист да бъде поле на битки между метафори и трезв разсъдък. Дава си сметка колко преднамерено е това – и винаги е готов да отстъпи. Както го правят в родното му Килифарево – ще кажат недоброжелателите му. Със здрава самоирония – ще отговори, без да се замисля.
Днес театърът е много по-динамичен, поколения идват на сцената със своите предпочитания по много по-къси пътища. Няма забранени полета, но като че ли няма и интрига. В онези времена истинската интрига се прави в писателското кафене. Затова често в текстовете му сред политически правилния език се промъкват и реплики, сякаш казани „през масата“. Канушев и днес лукаво ни се усмихва: „Е, нека ви видя какво ще направите. Какви каузи ще защитавате и на каква цена ще го направите…“ (Нарочно пропускам любимия му препинателен знак – въпросителната - след която задължително следва пасаж с категорични отговори).
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”