Български  |  English

Три лица на литературоведското безпокойство

 
За тримата герои на настоящата конференция филологическото[1] поприще е съпроводено с постоянно безпокойство. Осмислянето на причините, пораждащи у филолога чувство на тревожност, е от съществено значение за дефинирането на собствената му дисциплина, тъй като една от задачите й е да отговори кои свойства на езика и литературата правят напрегнати, неспокойни и винаги някак несигурни заниманията в това поле. Съчиненията на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов ни срещат с разнородни основания за безпокойство, които все пак биха могли да се отнесат към три основни категории:
- Тревоги, когато смисълът на дисциплината не е поставен под съмнение;
- Тревоги, съпровождащи усъмняването в нейния смисъл;
- Тревоги от неуловимостта на собствения й предмет.
Когато филологът е убеден в научната и социална значимост на своите занимания, в основата на неговото безпокойство стои дългът. Връзката между дълг и тревожност е ясна: който чувства някакъв дълг, няма как да не се тревожи дали и как го изпълнява. По думите на Янакиев, честният филолог се чувства отговорен и за езиковите своеволия на своите пишещи братя, и за езика, на който говорят масмедиите (вж. статията „Креатори и консуматори”, публикувана в посветения на Никола Георгиев сборник „Анархистът законодател”). Новата комуникационна реалност, наложена от масмедиите, изисква от филолога да се превърне от „разтревожен словесник” в „тревожещ се семиотик”, който умее да разчита и невербалните знаци в дадено медийно поведение. А да мисли като семиотик за филолога означава да е отхвърлил възможността да съществува строго автореференциален език. Казано с термините на теорията на речевите актове, всеки речеви акт, писмен или устен, носи перформативен заряд, въздейства върху действителността. И тревогата на Мирослав Янакиев е на филолог, който, бидейки пределно наясно, че за непознаващите и несъзнаващите механизмите на това въздействие то може да се окаже вредно, се чувства длъжен да ги посочи и да убеди обществото в необходимостта тези механизми да бъдат изучавани.
Избраният пример от Янакиев ни среща с една по-оптимистична версия на тревожността на филолога, когато тревогите му идват не от усъмняване в смисъла и социалната значимост на заниманието, а от това дали и доколко тези, които го практикуват, са на висотата на своята отговорност. Едно изречение в статията е особено показателно за облика на споделените в нея безпокойства: „Човечеството изобщо е разтревожено, трябва да се чувства разтревожено – масмедиите неуправляемо, насила и заплашително го семиотизират”. А щом тревогите на филолога са тревоги на цялото човечество, то няма опасност от маргинализиране на филологическото поприще.
За ангажимента на филолога да отвори очите на обществото за това колко важно е умението да се четат знаци, говори и статията на Никола Георгиев „Крещящата глухоняма революция”. Публикувана в „Култура” през 1991, т.е. няколко години преди „Креатори и консуматори”, тя прави това, което в самия край на статията на Янакиев ще бъде посочено като предназначение на съвременната филологическа наука, съединена със семиотиката. А именно, да научи хората да казват: „Царят е гол”.
Това бяха примери за тревоги, породени от обществени проблеми, с които именно филологията има „ресурса” да се справи. Те свидетелстват за това как, воден от своята социална чувствителност, един филолог, владеещ до завидни висоти собствената си област, пренася придобитата в нея компетентност към други сфери. Това е единият модел на връзката между професионална саморефлексия и социален ангажимент: професията си е на мястото, образно казано, и именно като такава има и възможностите, и задължението да реагира на едни или други обществени проблеми.
През ХХ век обаче се случи и това, че въпросът за социалната оправданост се постави по нов и по-тревожен начин. Това дойде, така да се каже, отвътре, като резултат от самонаблюдение, до голяма степен наложено от нарастващото усещане за общественото маргинализиране на дисциплината. Наред с „обективните” причини за това, свързани с променения статут на литературата, се заговори и за причини, дължащи се на самото литературознание, по-точно на неговите отношения с нещо, което все пак нямаше как иначе да се нарече, освен морал. А винаги, когато се опре до темата за морала, става тревожно. Какви послания отправя към обществото една академична дисциплина, която, както показва нейната най-нова история, непрекъснато се изправя отново и отново пред нерешимостта на въпроса за собствения й предмет? Помним онази поредица от съпоставки между „преди” и „сега” в статията на Никола Георгиев „Литературознание и морал”, която онагледява непреодолимите противоречия в литературознанието, способни да скандализират страничния поглед. Обясними за филолога, за останалите хора тези противоречия чертаят образ на дисциплината, който я прави силно уязвима от гледна точка на критерии, като последователност, яснота на целите, полезност на резултатите. Всъщност, тук има един парадокс: тъкмо тази черта на литературознанието, в която самото то с право може да види най-голямото си и в определен смисъл трагично достойнство, а именно, че е област, чийто смисъл е не в отговорите – винаги временни и оборими, – а във въпросите, е и неговата черта, която го тласка към разклащане и дори изгубване на увереността в собствената обществена и морална оправданост.
И все пак, има ли изход? Като ученици на Мирослав Янакиев, и Никола Георгиев, и Радосвет Коларов, през каквито и колебания да са преминали до този момент, никога не са изоставяли едно общо за тях убеждение, което, ако не дава изход, то поне е достоен начин за справяне с гореописаната безизходица: това е убеждението им, че литературознанието може да бъде наука, която взаимодейства равностойно с други науки. Най-пресният пример за това е книгата на Радосвет Коларов „Повторение и сътворение…”, в която той блестящо доказа колко щедро би могла съвременната когнитивистика да оползотвори „готовите протоколи върху работата на паметта”, стъпвайки върху изследването на моделите на памет, проследими през творчеството на даден литературен автор.
Удивително постоянстващ, при все способността си непрекъснато да изненадва, е Никола Георгиев в разбирането си за това не как литературоведът да излезе от противоречията в литературознанието, а как да живее с тях: не като прави обречени опити за преодоляването им, защото те са непреодолими, а „като намира пътя и мястото си сред тях, като ги сблъсква и изживява в съчетанието им”…
Обща за тримата учени тревога, също свързана с „вътрешните работи” на филологията и литературознанието, по-точно с тези от тях, в които винаги тлее рискът от попадането им в изолация, засяга техния специализиран език. Всеки от тримата е заставал лице в лице с терминологичната Вавилония, по думите на Никола Георгиев, и се е опитвал да въведе някакъв ред в нея. И тук, в строгата самовзискателност към точността, към търпеливото обосноваване на всеки терминологичен избор и придържане към обявените граници на всяко употребено понятие, особено ярко личи школата на Янакиев. Например, във връзка със свръхупотребата на термина „игра” в езика на пост-теорията, Радосвет Коларов настоява, че при такива „многолики понятия, чиито употреби образуват широк семантичен спектър”, се налага изискването всеки път, когато някой си служи с тях, да конкретизира техния смисъл. И е съвсем очевидно несъгласието му с разпространената практика зад думата да отсъства „ясно подразбиран концепт, а повече да се залага на неясните, смътни конотации”.
Езиковите тревоги на тримата учени ги подтикват и към изковаването на нови термини. Винаги съм мислила, че това е много трудно и рисковано начинание, силно заредено с вероятността за провал. Дано рано или късно някой се заеме със съставянето на пълния списък с понятията, въведени от Янакиев, Георгиев и Коларов, и заработили активно и трайно в съвременния филологически и литературоведски език.
Присъщ и на тримата начин да противодействат срещу външни и вътрешни за дисциплината предпоставки за нейната „винаги вече заплашеност” (казано в стил Димитър Камбуров) от загуба на собствените й основания откривам в това, че те отстояват равнопоставеността между различните дялове на филологическото знание. Идеята за пълнота на изследователската област, за еднаква важност на всички нейни елементи работи като по-скоро косвена, но силна защита. Ще го кажа така: когато всяка една част е важна, и цялото е важно. Тази идея се осъществява у тримата под формата и на запълване на празноти, и на създаване или на тласък към създаване на нови полета. Например, Янакиев вижда, че „българското стихознание е най-занемареният дял от нашата литературна наука” и поправя това, написвайки един от най-новаторските и значими български литературоведски трудове през ХХ в. Изработена във време на силен авторитет на сосюрианската парадигма в европейската наука, стиховедската методология на Янакиев се дистанцира от разграничението език-реч. В своя анализ на „Българско стихознание” Благовест Златанов разкрива извършената от Янакиев постепенна подмяна на категориите устно-писменосъс “съдържащите се в тях съставки – звуковост и графика”, чрез която се отстранява и самото поле на структуралистичния тип съотнасяне между устно и писмено – езикът. Неслучайно още в началните страници на „Българско стихознание именно “речевостта” е определена като “родов признак на стиховата реч”. Както изтъква Златанов, намерението на Янакиев да постави върху възможно най-обективна основа изучаването на стиховата реч не може да се съгласува със структуралистичната представа за езика, мислен “в категориите на едно проблематично и интерпретативно постижимо означаемо”. Абсолютизирана е „чистата материална звуковост”, независима от винаги субективната област на смисъла. Затова Никола Георгиев казва, че трудът на Янакиев би могъл да има подзаглавие „Звук без смисъл”. А това, че един от най-талантливите ученици на Янакиев пише труд със заглавие „Звук и смисъл”, е най-неопровержимото доказателство до каква степен е насърчавано новаторството в рамките на тази школа, в чието начало, както сочи и заглавието на настоящата конференция, стои името на Мирослав Янакиев. (Впрочем, в областта на стихознанието тази школа е съвсем „видима” в трудовете на учени, като Рая Кунчева, Яни Милчаков, Благовест Златанов.)
Никола Георгиев и Радосвет Коларов много пъти са подчертавали, че почти няма клон във филологическото знание, където Янакиев да не е оставил новаторска следа. Учениците му не изостават. Само в „Тревожно литературознание” на Никола Георгиев се срещат над десет предложения за нови области: надредно литературознание, литературоведска компаративистика, ономастичен раздел, който да анализира наименованията на идеи, концепции и школи, реконструктивистко литературознание, история на недописаната и ненаписаната литература, литературоведска футурология… Радосвет Коларов създаде оригинална теория на автотекстуалността, основана върху изследване на моделите на работа на творческата памет.
В историята на литературознанието има множество примери за декларативна отмяна на негови раздели, подходи или понятия, които в предходни традиции са били считани за ключови и неотменими. Има ги обаче и обратните примери за триумфално завръщане на отречени категории. В новата книга на Добромир Григоров „Градината на литературната история” са откроени три типа възможни реакции спрямо научна област в криза, от каквато е застигната литературната история в началото на ХХ в.: на Веселовски, който създава нова дисциплина – историческата поетика, на Якобсон, който изобщо се отказва от литературната история, и на Матезиус, който се насочва към „предефиниране на метода на литературната история и предмета на нейното изследване”. Моделът на тези три възможности е преносим и към други случаи на криза, независимо дали тя засяга цели познавателни области или отделни категории. „Повторение и сътворение…” на Радосвет Коларов отговаря на третата възможност, предефинирайки оспорваната категория автор така, че тя получава нова литературоведска релевантност.
В моите представи присъствието на тримата учени, мислено от гледна точка на това, което ги тревожи и с което те ни тревожат, е тясно преплетено със съдбата на теорията. Казах теорията, а не литературната теория, имайки предвид основателните, според мен, наблюдения на Тодор Христов върху променения статут на литературната теория в последните десетилетия на ХХ век, когато „се оказва, че тя може да произвежда изказвания далеч не само за обектите на литературознанието, но и за обекти на съседни дисциплини от рода на културологията, изкуствознанието, визуалните изследвания, медийните изследвания, а и на не толкова съседни дисциплини като социологията или икономиката, с други думи – навсякъде, където са налице процеси на означаване” (отзив за „Тревожно литературознание” в „Култура”, бр.27 от 14 юли 2006). Цитираният пасаж от публикацията на Тодор Христов съдържа част от аргументите, с които авторът й защитава един избор, наречен от Никола Георгиев литературоведопродавство. Ако добре съм разбрала, идеята на Тодор Христов е, че бягството от литературата не означава бягство от теорията, от онази теория, която, каквито и нови полета на приложение да си намира, се е появила и развила преди всичко за нуждите на литературното изследване. Всъщност, и аз не съм далече от мисълта, че от литературоведа в себе си никой не може да избяга. Култивираните от и в литературознанието начини на гледане на нещата – позовавам се на етимологичното значение на думата теория – слагат отпечатъка си върху всичко друго, с което той би решил да се занимава.
Янакиев, Георгиев и Коларов са теоретици, еднакво силни и в създаването, и в прилагането на теоретични концепции. Ще припомня едно остроумно наблюдение на Миглена Николчина относно българския структурализъм, който тя свързва с имената на Янакиев, Георгиев и Коларов. По думите й, прилагайки инструментариум, „галванизиран от предизвикателствата на модернизма”, върху народната песен, Вазов или Елин Пелин, българският структурализъм прикачва космически двигател към традиционни превозни средства. Дързък експеримент, който дава материал за размисъл над „трансформативната мощ на теоретичното или по-скоро - за утопията на такава трансформация”. Загатнатият от Николчина проблем за отношението между теория и утопия е изключително сериозен. Няма да го отварям тук, само ще се застъпя именно за утопизма на теориите, на теоретичното мислене изобщо, подтикната може би от своя явно неизлечим латентен платонизъм, който ме кара да вярвам, че утопиите са били и си остават най-осмислящият реалното ни живеене негов коректив.
Невъзможно е да се спра сега на всички тревожни и тревожещи въпроси, повдигани от тримата учени през годините. Ще кажа само няколко думи и за тревогите, пораждани от неуловимостта на самата литература, в частност на литературната творба. Когато работят с конкретни произведения, и тримата са наясно с обречеността на всеки литературоведски прочит да бъде по-беден от творбата, която е негов обект. Изборът на подход задължава, но и ограничава. Конструирането на един възможен образ на творбата неизбежно е съпроводено с отказ от други, не по-малко привлекателни възможни образи. Именно тази психологическа ситуация на трудно решение какво да предпочетеш и какво, макар и с болка на сърце, да изоставиш, е някак същностно литературоведска. Затова си мисля, че само литературовед можеше да създаде оригинална теория за колебанието като тази, която Радосвет Коларов написа в „Повторение и сътворение…”
Амелия Личева озаглави своята статия за „Тревожно литературознание” на Никола Георгиев „Тревогите ни” – находчива перифраза на ДимоКьорчевото заглавие „Тъгите ни”. А ето за каква перифраза бях вдъхновена аз от тримата герои на нашата конференция: „По тревогите им ще ги познаете.”
 
 
Бел. ред. Доклад, четен на Националната научна конференция „Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа: Мирослав Янакиев, Никола Георгиев, Радосвет Коларов” (28-30 ноември 2012). Пълният текст може да прочетете на сайта на вестник „Култура”.
 


[1] Присъствието на думата „литературоведско” в настоящото заглавие изисква уговорката, че всъщност Мирослав Янакиев и неговите ученици Никола Георгиев и Радосвет Коларов никога не са прокарвали разделителни линии между литературознание и езикознание, а са ги разбирали като равностойни и взаимосвързани насоки на филологическата наука.

 

още от автора


Невидимата школа
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”