Български  |  English

Победителите съдят

 
Когато ругаят пред мен „оранжевата революция”, защото била напълно безсмислена, аз винаги казвам, че има все пак един резултат – не можете да предскажете резултата от украинските избори. Преди две години никой от вас не знаеше кой ще победи – Янукович или Тимошенко. Както и сега въобще не можете да сте сигурни дали управляващата в Украйна Партия на регионите ще получи поне 30%, докато за победата на „Единна Русия” с поне 50% на изборите в Руската федерация всеки можеше да се хване на бас с някой романтичен чужденец.
Грузия също подари изборна интрига на наблюдателите. Вие, разбира се, въобще не можехте да сте сигурни, че опозиционната „Грузинска мечта” ще победи президентската партия. Тези супер прекрасни грузински избори, обаче, след които бяха възпявани всички (опозицията - за волята й за победа, президентът - за безпрекословното признаване на загубата), се удържаха в образците на демокрацията точно толкова, колкото време се изискваше за предаването на властта от едни ръце в други. А после – по стъпките на Украйна – демокрацията се сведе до играта „накисни падналия”.
Да загубиш избори из цветните простори на бившия СССР, започна да означава да влезеш в затвора. В Украйна Виктор Янукович започна да преследва открито съперниците си чак половин година след инагурацията си – тук отправната точка е наказателното дело срещу Юри Луценко, бивш глава на МВР, съратник на Юлия Тимошенко. След година и самата Тимошенко го последва в затвора. В Грузия, както изглежда, този процес ще се развие още по-бързо. Новият парламент, още не успял да се събере на първото си заседание, вече посочи като своя приоритетна задача „създаването на специална комисия, която да се заеме с изучаването на дела, свързани с периода на управлението (2004 - 2012) на партията на Михаил Саакашвили „Единно национално движение”. В плановете на комисията е да разследва обстоятелствата около смъртта на Зураб Жвания[1] (в Грузия мнозина подозират, че това е било политическо убийство), около причините за позорната (мълниеносна) загуба на Грузия в петдневната война с Русия, около арестите на хора, които победилата страна смята за политически затворници, около фактите за корупция в министерството на отбраната и т. н. Ако в не бързащата Украйна властите мачкат вече две години опозиционния (към Янукович) канал TVI, а той е на края на силите си, но е в ефир, то в Грузия със смятания за пропрезидентски канал „ПИК” се справиха мигновено – той прекрати излъчването си само две седмици след изборната победа на опозицията.
Очевидно, поради националния темперамент, в Грузия всичко протича стремглаво. До вчера Бидзина Иванишвили – днешният министър-председател, първият противник на президента – беше, ако може така да се каже, един от главните експонати в изложбата на постиженията на Михаил Саакашвили. Какво ви показваха в Грузия, когато ходехте там с покана от симпатизанти на президента? На първо място, прозрачната (във всички смисли, включително помещенията) полиция (в резултат – нулева престъпност), разумно уредените държавни структури (в резултат – липса на опашки за документи и справки, освобождаването на стока от митницата за 15 минути). Демонстрираха ви най-новите архитектурни успехи на Тбилиси, реставрирания до сувенирност град Сигнахи, фееричното курортно строителство в Батуми, което наглеждал лично „Миша”. В тази програма, пак там, в Батуми, влизаше посещение във великолепния увеселителен парк, построен от знаменития меценат Бидзина Иванишвили. Водеха ви на всяка цена и по други места на славата на Иванишвили: гид в Батумската ботаническа градина разказваше, че заплатата му е, да речем, 200 долара, а главната част (триста долара) доплаща Иванишвили. Бидзина Иванишвили го възпяваха по всички грузински театри, на тях той също плащаше от собствените си пари надбавки (доста по-големи от заплатите). Иванишвили издържаше изцяло родното си село, като прокара там осветление, газ и плащаше общинските жилища вместо земляците си. „И защо не влезе в политиката?”, чудехте се вие. „Той не обича прожекторите, той просто поддържа Миша с парите си”. Така си живееха те, като си бяха разпределили имиджите: Миша е строителят, Бидзина е благодетелят. И така беше дори до август миналата година! Но мина само месец и тихият магнат Иванишвили – бум, тряс – се оказа в политиката; и не само в политиката, а в опозиция на президента; и не просто опозиция, а възможно най-радикалната.
Тъй като добре познават горещата натура на съотечествениците си, веднага след парламентарните избори от страната заминаха ключовите министри от правителството на Саакашвили и техните заместници. След тях потеглиха депутатите – членове на загубилата партия на президента. Самият Михаил Саакашвили продължава да седи мъжествено в своя тбилиски дворец, обаче новите депутати предлагат да му се отнеме този дворец, за какво му е такъв голям? А на парламента му трябва сграда.
А като го изселят, къде ще го вкарат? И има ли въобще смисъл да му се търси ново място? Не знам как е в Грузия, но тук, в Русия, вече текат облози: кога именно ще пратят Саакашвили в затвора? Дали ще го пратят или не – такава дилема въобще не се обсъжда.
И вие сега си мислите: като гледа всичко това руската власт, някога може да докара работата до честни (в значението на непредсказуеми) избори?! Не. Тя ще предава пълномощията от приемник към приемника, от тандема към тандема, обграждайки това предаване с всякакви забранителни, репресивни и т. н. закони. А онези в Русия, които все пак продължават да мечтаят за честни избори, трябва като първа точка на програмите си да поставят не „процъфтяването на нацията”, а гарантирането на живота и свободата, на неприкосновеността на имуществото на президента и неговите приятели с възможно най-убедителните, най-клетвените формулировки, та те да могат да повярват. А ако не повярват, това, което е сега, ще е за веки веков.
На Грузия и Украйна трябва да благодарим специално. Изглеждаше, че техните избори ще бъдат урок за другите как да отстъпват властта. А урокът беше: не отстъпвайте. Никому. За нищо. При никакви обстоятелства.
 
Известия, 28 октомври 2012


[1]Министър-председател на Грузия (2004 – 2005). Загинал при неизвестни обстоятелства.
още от автора
Елена Риковцева е редактор и водещ на програмата „Часът на пресата” в Радио „Свобода”


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”