Реплика от ложата (театър), брой 37 (2699), 02 ноември 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Талантливо въображение и дълбок ум
Български  |  English

Талантливо въображение и дълбок ум

 

Хуан Майорга. Пиеси. Превод Нева Мичева. Театър х 3. Издателство Панорама+ Плюс. София 2012
 
Нека кажа още в самото начало, че това малко томче с неатрактивен и неугледен вид в поредицата „Театър х 3” представя един от най-интересните, провокативни, изненадващи, дълбоки и сериозни автори в съвременната драматургия. Не знам дали Хуан Майорга (1966) е по-малко или повече добър драматург от Жорди Галсеран и Сержи Белбел. А и намирам подобни сравнения за неуместни, особено между тях, защото имаме рядък случай, когато можем да говорим просто за драматурзи от едно поколение. Казвам рядък, защото подобно явление, макар в един далеч по-едър мащаб, познава само следвоенна Европа.
Тримата автори са поколение не заради това, че са родени през 60-те. Те са „поколение” в смисъла, в който Майорга го използва в публикуваното в началото интервю с преводачката си Нева Мичева: „Съгласен съм с Ортега-и-Гасет, че настъпва момент, когато хората от дадено поколение усещат необходимостта от общо усилие, насочено отвъд частните интереси.” Драматургията на тримата испански автори е именно такова усилие да изкажат ставащото с човека в постлибералния свят в последните 20-30 години по непознат и неочакван начин в драматургична форма. Което ги поставя до най-добрите представители на съвременната британска или немска драма. Има и други в съвременна испанска драматургия, но тази силна и провокативна за театъра група въведе в българската култура Нева Мичева. На нея дължи театърът в България срещата си и с пиесите на Хуан Майорга (тя преведе и „Към Вечния мир”, играна като „Облогът на Паскал” в Театър 199, за която съм писала).
Много бих искала да ги прочетат не само българските режисьори, драматурзи и театрали изобщо, а и читатели, вълнуващите се от това какво става със света, в които живеем. Защото твърде рядко се среща в съвременната драматургия подобно съчетание на талантливо, красиво и силно въображение с богат интелект и ум. А нищо не провокира и не вдъхновява повече в истинското занимание с театър от срещата с познатия ни свят, с битието, в последна сметка, от неподозирана гледна точка, от неочаквания вход към него. Казвам това с пълното съзнание, че да се говори за подобна „гледна точка” в широката публичност, казано с думите на учителя Херман за неговите ученици в „Ученика от последния чин”, е „като да занимаваш стадо шимпанзета с квантова механика”. И все пак си струва. Защото театърът остава едно от последните места, където може да се поставят по вълнуващ начин въпроси като този: Какво кара възпитания в добрите традиции на хуманизма чиновник на Червения кръст да не пожелае да види чудовищната инсценировка „на грижа за евреите” в гетото Терезиенщат, с която се хвърля прах в очите на „световната общественост”, преди да ги качат на рампата към крематориумите, инак така поетично назована от нацистките офицери „небесен път”/Химелвег? Какво кара Гершом и неговите сънародници да участват в тази инсценировка, да не извикат дори? Майорга ги поставя по начин, който го сближава с Джонатан Лител в „Доброжелателните” при вглеждането в добрия представител на средната класа, който се възприема като невинен пред злото на тоталитарната система, невиждащ идеологиите, вписани в „доброжелателността”. Описанието на инсценирания мирен живот в Терезиенщат в първия монолог на Пратеника на червения кръстпоразително напомня началото на „Догвил”. С други думи, пиесата „Химелвег” съвсем не е историческа реминисценция на нацизма, а внимателно вглеждане в чудовищните, тъмни страни на инак светлия образ на днешния глобален среден консуматор и щастлив човек. Същото може да се каже и за другите две пиеси, които е избрала Нева Мичева – „Хамелн” и „Момчето от последния чин”.
В тази логика на писане Майорга не е сам. Той продължава богатата драматургична традиция на Калдерон и Шекспир, Корней и Клодел, Дюренмат, Брехт и Колтес, в която историята или по Аристотел - „мютоса”, са пътят към разкриването на човека в драмата. Майорга взима обикновено действителен случай – чешкото гето Терезиенщат в „Химелвег”; педофилията, пред която всеки си затваря очите с политически коректното извинение за правото на частен живот в „Хамелн”; домашното на един ученик на самия Майорга, изпитващо отново фигурата на Учителя и на изкуството в „Ученикът от последния чин”. Изумителен е пътят на въображението му, което създава от действителния случай история, представена в неочаквана драматургична форма – било бляскаво минималистичната класическа композиция в пет действия като в „Химелвег” или свободно преливащите без разделение фрагменти от „Момчето от последния чин”.
Накрая нека кажа, че преводът на Нева Мичева заслужава специално внимание. Защото е удоволствие в драматургичните преводи да се види подобно не просто коректно предаващо езика на авторите умение. Постижение е видимата наслада на преводачката от движението в двата езика, от грациозната й театрална ерудиция, изразена в леко, точно, пластично и адекватно звучащата на сцената дума, от радостта й в работата с езика на различните нови социални изкази в съвременния български език. Впрочем, тези пиеси на Майорга ни показват и един неподозирано богат „драматургичен” български. 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”