Български  |  English

Изкуството да летиш

За комикса, родителите и историята

 
Антонио Алтариба (1952) е писател, професор по френска литература. Теоретик на комикса, фотографията, еротичната литература. Сред най-важните му книги са „La Espana del tebeo” (Комиксът в Испания, 2001) и „La paradoja del libertino” (Парадоксът на либертина, 2008). Автор на сценариите за няколко графични новели: „Amores locos” (Луди любови, 2005), „El brillo del gatto negro” (Блясъкът на черната котка, 2008), „El arte de volar” (Изкуството да летиш, 2009).
 
С Антонио Алтариба се срещаме през септември в Белград по време на Х международен фестивал на комикса. Той беше специалният гост на форума след международния успех на неговата графична новела „Изкуството да летиш”. През 2010 г. Алтариба и художникът Ким получиха за нея най-престижната испанска награда Premio Nacional, а критиците я нареждат сред най-важните съвременни графични новели.
 
- Вашата новела е базирана на документална история?
- На 4 май 2001 г. моят баща се самоуби на 90-годишна възраст. Неговото решение беше последица от дълга верига събития, белязали цялото му съществуване. Новелата е както за моя баща, така и за Испания от Гражданската война до днес. Разкъсван от болка и вина, аз я написах като сценарий за комикс. Заглавието дойде в самото начало – „Изкуството да летиш”.
- Какъв е творческият процес, когато се намираш в състояние на емоционален шок?
- Трудно е да пренесеш в картини и слово интимно съдържание, което не е лично твое. Лавирах между документи и метафори. Знаех как е умрял. Знаех как е живял. Баща ми даже описа своя живот и така облекчи депресията си, но това, което научих за него, беше различно. Аз бях в него, може би с него. А сега, след смъртта си, той се превърна в мен.
- Това не е целият му живот, не е биография.
- Баща ми е роден през 1910 г. и в моя комикс се появява през Гражданската война. В автентична атмосфера, пейзажи, градове, автомобили от това време.
- Сценарият е в сайта ви - с повече страници от окончателния комикс.
- Аз се поддадох на гнева и страстта, които можеха да изместят лекотата на писането. А и се занимавах със съдебен процес срещу институцията, в която той преживя последните си години. Искаха да им платя 34 евро. Към траура и вината се прибави гневът, защото този „дълг” беше още едно унижение, последното от серията, довела баща ми до ужасното решение да се самоубие. Съчетах писането с емоциите, те не ме напуснаха до края.
- И все пак, предадохте тази история на художник и реализирахте албума.
- Работех с ясна повествователна и стилистична схема в главата си. За моя изненада, като на магия, се намери и художник, и издател. По време на работата открих, че именно комиксът е най-адекватният език в такъв личен проект. Това ме окуражи да продължа. Някои критици опростиха фабулата на новелата и твърдяха, че се отнасям неуважително към събитията. Животът на моя баща беше битка, по-точно - поражение. В Гражданската война, последвана от съпротивата срещу немците. После, по време на франкизма, с тези 40 години „победа”, а не мир, както натрапва пропагандата.
- Много българи заминават да се сражават на страната на анархистите.
- Имало е международна солидарност, интернационалните бригади са се присъединили към испанските анархисти и действително има немалко българи между тях, които идват да се борят срещу испанския фашизъм.
- И Арнал, създателят на известното комикс куче Пиф, е бил в концентрационен лагер във Франция…
- Знам я тази история. Дълго време са съществували 20 концентрационни лагера със затворени повече от 100 000 испанци и интербригадисти. Те строят бараките и инфраструктурата със собствените си ръце. Моят баща успява да избяга, присъединява се към френската Съпротива.
- Навярно са правени съпоставки между вашия графичен роман и „Маус” на Шпигелман? Мислехте ли за тази книга? Вашата новела не е илюстрован роман, създаден за забавление. Катарзисът, достигнат от такива книги, има своята цена за читателя.
- Познавам добре историята на Шпигелман. Но не съм мислил за него, той не ми е повлиял в осмислянето и изживяването на собствената ми болка.
- А мислихте ли за книга, която после да се превърне в графична новела?
- Не, от самото начало пишех историята за комикс. Приятели ми казваха: „Съдбата на баща ти е сериозна тема, как така ще я разказваш в комикс?”
- Скептични са били и при появата на първата графична новела „Договор с господа” (Contract with god, 1978) на Уил Айзнер.
- За мен комиксът беше медията, която най-добре реконструира историята, чийто капацитет за визуално изразяване е физически осезаем – автомобили, оръжия, камиони, униформи... Започнах да пиша в трето лице, но усетих, че не става. И направих трансформацията: заговорих в първо лице. В увода описах как моят баща се самоуби. Никой не проумя как човек на неговата възраст и в неговото състояние е надхитрил санитарите, качил се е до четвъртия етаж и се е хвърлил в празното. Той през цялото време непрестанно бягаше. Връщаха го в болницата. Разбрах как е осъществил окончателното си бягство: аз не бях там, но вече се бях превърнал в него. Той беше пренесъл генетичните си знаци в мен, а сега аз върнах неговите в себе си. Един баща е съставен от децата, които е възможно да има. И аз съм единственият син, който беше възможен за моя баща.
- Разказвачът. Как той се вгради в историята?
- Как да говоря? Като баща ми или както той говори в мен? Вътрешните монолози – в допълнение или в опозиция с картините? Реших, че мога да взема гласа му. После се озовах пред прозореца. Разказаха ми за стола, поставен до прозореца, за еспадрилите, оставени от вътрешната му страна, и за бастуна, подпрян от външната. И това е гледката, която остана в съзнанието ми завинаги, въпреки че всъщност не бях я виждал.
- Защо оставихте новелата монохромна?
- Художникът Ким направи няколко варианта, в началото много по-контрастни, накрая се спряхме на тази поетична полутонова атмосфера, изпълнена с акварел. Ким се сля със стила, в който решихме да е изграден комиксът, и успя да удържи всички страници в избраната заедно атмосфера и стилистика.
- Какво се случи с баща ви след края на войната? Франко остава на власт до 1975 година.
- Да, и баща ми се връща победен. Анархистите попадат в трагична ситуация. Във Франция той даже е смятан за престъпник, защото анархистите настояват, че войната ще свърши само когато Франко си отиде.
- Вашата новела е преведена на няколко езика.
- Още първото издание в Испания изненада всички. Албумът „Изкуството да летиш” беше продаден в 30 000 екземпляра. Обичайният тираж за подобни издания е 1000. След този успех последваха издания в Турция, Германия, Франция, Корея…
- Южна Корея, дали е нужно да уточняваме...
- Тези държави се отличават с особена историческа съдба. Но се оказа, че испанската история се разбира много добре и там. А в Испания, за мое изумление и радост, „Изкуството да летиш” се прие много добре именно от младото поколение. Сега десните, които са на власт в Испания, подкрепяни от църквата, налагат разбирането: „Трябва да се забрави. Да забравим всичко това.” Но това не бива да стане.
- В новелата има много сцени на интимност, даже открито еротични сцени.
- В Испания, която е дълбоко белязана от католицизма, хората се шокират: „Говорите открито за сексуалността на своите родители!”. За някои най-скандалното е това, не и зверствата на франкизма. Майка ми ме ражда с тежка операция. В резултат от това прекъсва сексуалната връзка с баща ми. За нея краят на сексуалния живот е бил едно истинско облекчение, докато на баща ми това е предизвикало истинско страдание. Но той се раздели с нея много по-късно – на 75-годишна възраст. Накрая дълго време с него прекарвахме сами. Бях се превърнал в негов изповедник.
- Мислели ли сте за филм по тази история?
- Имам вече две предложения. Едното за игрален, другото – за анимационен филм. Предпочетох анимацията. Но в момента Испания е в период на икономически трудности, а такъв проект е сериозна инвестиция.
- В комикса е много добре, че можеш да четеш, разглеждаш, препрочиташ, да се връщаш към предишни страници и кадри.
- Моята история е диалогична. Но през цялото време гласът на разказвача, вътрешният глас на баща ми коментира и разсъждава. И самите събития, които динамично живеят в отделните панели, съжителстват по особен начин.
- Какво беше взаимодействието ви с Ким, художника на новелата? В една толкова дълга история вие сте като „женени”.
- Не го познавах преди. Не вярвах, че ще намеря художник за тази история – толкова дълга. И толкова лична. И тогава срещнах Ким.
- Това негов псевдоним ли е?
- Казва се Хоаким, Ким е умалително от личното му име. Той е по-възрастен от мен. Сега е на седемдесет. И е в блестяща форма.
- И все пак, това е дълга и изморителна работа. Две години?
- Четири! Той правеше и други неща през цялото това време. Ким е постоянен сътрудник на едно сатирично списание и всяка седмица прави една цяла страница.
- А начинът ви на работа: заедно, от разстояние?
- Той живее в Барселона, а аз – в Баския. Изпращах му сценария, много подробен, по интернет. Всеки панел е описан в различните си наративни и композиционни елементи: гледната точка, осветлението, перспективата...
- Като сториборд за филм?
- Не знам, не съм правил кино, но когато разказвам една история в комикс, тя е много подробно нарисувана в главата ми. План - контраплан и т.н., проектирам в съзнанието си много точно. Единственото нещо, за което трябваше да убедя Ким, бяха символните отклонения. Той я виждаше единствено в реалистичен регистър.
- Сънища, метафори...
- Да. Например: трябваше да се нарисува една шевна машина, която се превръща в самолет и обсипва с картечен огън фалангистите. Моят баща е работел в „Сингер” – фабриката за шевни машини. И е бил убеден, че на всяка цена трябва да се стигне до мир. Един ден група фалангисти, колеги от фабриката, го принуждават да запее фашисткия химн. И той разбира, че войната е неизбежна. За тази сцена написах на Ким: „шевна машина с криле, която открива картечен огън по групата фалангисти и ги „зашива” за земята”. Дори му направих малка рисунка. А той се колебаеше – „как да го направя, историята е реалистична, това няма да е съвместимо със стилистиката на албума... а сега правим нещо толкова фантастично.” Но на финала това проработи добре и проправи пътя към другите метафорични моменти. Като сцената на раздялата с майка ми, когато баща ми хвърля венчалната халка. А първата им среща е била на виенско колело.
- Историята се завърта в спирала...
- Цялата книга е построена в такива концентрични сюжетни и метафорични кръгове, които я въртят и накрая затварят. Връзката на майка ми и баща ми...
- ... а в католицизма този съюз е наистина свещен и неразрушим...
- Да, точно така... Разводът е немислим и невъзможен. Когато бях малък, баща ми изобщо не говореше с мен. По времето на Франко моята майка ме отгледа и възпита. Баща ми си имаше метреса, живееше с нея. Когато се виждахме, го държах за пръста, като халка. Чувствах го близък. И пак по същото време баща ми не влизаше на вечерната служба в църквата. Придружаваше мен и майка ми - и оставаше пред църквата. Представях си го как седи на ръба на фонтана, а сянката на кръста, побит върху катедралата, го покрива заедно с фонтана и пъха сянката му във водата.
- Имаше ли коментари от страна на църквата за тези епизоди?
- Не знаеха как да се отнесат към такъв текст. Но най-тъпата критика по повод албума беше: „Един старец се самоубива в старчески дом заради Франко.” „Червените” често коментират по този начин. В тази книга има нещо много важно – полетът като знак. Баща ми търсеше любовта, щастието и хармонията - и успя, защото беше падал толкова много пъти. Поредица от падания. И последният му опит да полети е единственият успешен. Затова и заглавието е „Изкуството да летиш”.
- Смисловите регистри са многобройни в този комикс.
- Ситуациите, в които тече разказът, имат символичен потенциал и сами по себе си, но и заради личната перспектива в интерпретацията. В комикса символите и метафорите засилват ситуации, ментални развития и психологически конфликти. Но какво щастие, освободих се вече от тази история.
- „Изкуството да летиш” може да бъде прочетена в различни страни по различен начин.
- Това е история на Испания, но всеки може да намери себе си или своята страна в тази история, тя е достатъчно универсална. В Испания тя се чете най-вече от младите хора. Сега, в оголеното състояние на жестока икономическа криза, тя говори за пропастта между желания и реалност, между мечти и реализация. И това е тема, която всички познаваме. Това се отнася и до вас, нали?
- И тази актуална история разказахте чрез историята на баща си.
- Да. Всъщност разказах историята на моя баща с неговите очи, но с моята перспектива. Аз разбрах как и защо се е самоубил. И най-накрая разбрах: въпреки че това се случва само за секунди, минават 90 години, докато баща ми пада от четвъртия етаж. Моят баща, който съм аз сега. Моите чичовци вече са ми братя. А аз, за съжаление, оставам само самия себе си.
Разговора води Антон Стайков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”