Български  |  English

Рицари (и други мечти)

Основен текст от инсталацията на Недко Солаков Рицари (и други мечти)

 
Никога не съм си мечтал да стана художник.
Още от тийнейджърските години, прекарани в град Габрово в социалистическа България, все ми се е искало да стана барабанист в хард-рок група. Докато бях в гимназията, благодарение на един съсед (показал ми на живо първата в моя живот западна грамофонна плоча – протрит албум на Credence Clearwater Revival – не точно онази музика, която сънувах във времената на Led Zeppelin) седнах зад комплект барабани за първи път. Той свиреше на китара в любителска гимназиална група и ме извика на една от репетициите им. Там помоли барабаниста им (с повече пъпки по лицето дори и от мен) да ме остави да седна на мястото му – което и стана, и от нерви изкарах такъв супер-бърз ритъм с десния крак, че ме поканиха да дойда отново. Баща ми, дано почива в мир, тогава ме попита – „Ти барабанист ли ще ставаш или художник?”, макар до изпитите в Художествената академия да ми оставаха още 2 и половина години. И толкова... От много години насам бих могъл да си купя не един комплект барабани и да си свиря, но никога не го направих. Предпочетох тази мечта – Мечта на Мечтите – да си остане единствено в главата ми.
Наскоро реших да пробвам някои от мечтите ми да се реализират. Защо ли? Защото в ранната есен на 2010, докато работех по проект, озаглавен „Липсва ми социализмът, може би...”, за самостоятелна изложба в галерията ми в Пекин, се опитах да върна Олег Ковачев – героя от „Рицар без броня” (1966), един от най-добрите български филми, към същинските места на заснемането му. И докато ходех с камера около него и дамата на сърцето му от онова време (и двамата имат вече внуци), вървейки из много по-мръсната София и говорейки за онзи велик филм и за капиталистическото настояще, имах горчивото усещане, че нямам и най-малка представа защо правя всичко това с тях. И тогава, в самия край на петчасовата снимачна сесия, след като бяхме оставили дамата на сърцето му у дома при внуците й, докато се сбогуваше с мен от задната седалка на колата, Олег започна да говори. Попитах го мога ли да включа камерата отново – и този четириминутен монолог на сбогуване е причината за това, което виждате пред себе си. Между другото, така и не използвах първите пет часа видеоматериал за „Липсва ми социализмът, може би...”.
Още тогава – в късния следобед на 4 септември 2010 – осъзнах, че четирите (изповедни) минути с някогашния Рицар без броня са безценни и че ще трябва да им построя голям дом, пълен с рицарски истории и други мечти – случили и неслучили се. Оттам си измислих и собствена детска мечта: винаги да съм искал да имам истински рицарски доспехи. Положително би била достойна мечта за едно момче, но навремето съм я пропуснал. И тъй като не исках разказът за мечтата да помъкна над 30 кг броня върху крехкото си (115 килограмово) тяло да изглежда прекалено егоцентричен (въпреки че е), се опитах да въвлека още много хора, свързани по един или друг начин с рицарството (от всякакъв род) в наши дни. Някои от тях принадлежат на сериозни ордени с впечатляващ списък дела за подпомагане на нуждаещите се, други са по-непряко свързани с рицарството и рицарите (което не означава, че ги е по-малко грижа за хора в нужда).
Още една, също истинска (кълна се!) моя мечта беше да имам малък хеликоптер с дистанционно управление. Като дете бях подложен на лечение с кортикостероиди (лицето ми беше като пълна луна, а краката ми – като огромни самуни хляб, търкащи се един в друг, когато ходех). Родителите ми ме отведоха в педиатрична клиника в Букурещ за анализи и лечение (в онези социалистически времена румънската медицина беше най-близо до френската, но да отидем във Франция беше невъзможно). След медицинския преглед бях заведен в магазин за играчки – най-големият магазин за играчки, какъвто можех да си представя. И те бяха там – в огромна зала, горе, близо до тавана – хеликоптерите, които очевидно можеха да летят, наистина да летят (и затова бяха прекалено скъпи). Тази мечта – както и да бъда барабанист в хард-рок група – остана само в главата ми. През 2010 за 53-я ми рожден ден жена ми и децата ми подариха два малки хеликоптера с дистанционно управление. Те така и останаха цяла година в кутиите си, преди да ги използвам в два от видеофилмите в съседните стаи.
И т.н., и т.н. – мечтата (измислена) на младия художник и мечтата (почти измислена) на мъжа на средна възраст са също тук, в края на тази история с безброй подистории.
Дали съм по-щастлив сега, след като реализирах повечето от мечтите си, ще стане също ясно накрая, макар да подозирам, че вече знаете отговора.
- - - - -
Трябваше да ги оставя в главата си тези мои мечти – да си живеят щастливо до края на дните. Може би.
 
Превод от английски Кирил Прашков
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”