Честито! , брой 26 (2688), 06 юли 2012" /> Култура :: Юбилеи :: Михаил Ангелов на 80
Български  |  English

Михаил Ангелов на 80

 

Помня как Михаил (наричахме го Мишо) Ангелов дойде в музикалното училище. Трябва да сме били 14-15-годишни. Някъде тогава почина кумирът на нашето поколение Жерар Филип и всички момичета си сложихме черни лентички върху и без това траурните престилки. А Мишо приличаше страхотно на невъобразимия Фабрицио дел Донго, който оставяше някъде в двора запенения си кон, заставаше на пулта пред прехласнатия ученически оркестър и преди да вдигне палката, вместо звуци, в краката му се посипваха десетки тийнейджърски сърца. Не знам дали по същото време всички Клелии не занижиха успеха си, но преподавателите им по инструмент регистрираха сериозен напредък в специалността. Защото репетициите на оркестъра станаха най-желаната част от учебната програма…
После Мишо Ангелов тръгна по своя път и следите му вече не се смесваха с нашите. Макар че, където и да отидеше, навсякъде оставяше следа. И като че ли музикантското му амплоа постоянно изпитваше възможните си територии. На симфоничния подиум, на камерния, в оперния театър, в хоровото изкуство, в педагогиката… Малко прилича на разпиляване. Но навсякъде съм влагал сърце – ще каже днес маестрото. Шегува се с възрастта си: Оскар Уайлд смята, че да живееш повече от 70 години, е проява на лош вкус. Но пък, ако слушаме Бърнард Шоу, да старееш е отвратително, ала това е единственият начин да поживееш малко повече!...
Днес, закръгляйки осемдесетте си лазарника, Мишо Ангелов не е загубил нито енергията си, нито остроумието и чувството си за хумор. И, разбира се, почитта към миналото, започващо от срещата с „изумителния български интелектуалец и пианист” Димитър Ненов. Работата беше много смешна… аз бях 13-годишен, имах едно скромно акордеонче, на което, без да познавам нотите, се опитвах да свиря Брилянтния валс от Шопен и някои други заглавия, като „Севилският бръснар” на Росини, Щраусови валсове… И една наша близка, която беше много близка с професора, го доведе вкъщи, за да види този „феномен”… Имах смелостта да му изсвиря нещата, а той ме попита: „Кой ви е направил аранжиментите?”. Аз тогава не знаех какво е аранжимент. „Ама кой ви написа нотите?” Признах, че не познавам нотите. Той беше изумен. Покани ме в дома си и там, на пианото, стоеше някаква пиеса от Лист с една каденца, в която имаше един милион дребни нотички… Ненов ми каза: „Вие имате талант и трябва да станете музикант, но за да станете такъв, трябва да научите нотите. Вижте сега аз как ги чета!” И той прочете трийсет ноти така стремително, че мен свят ми се зави. „И освен това трябва да учите солфеж.” Тук моята изненада беше пълна, защото се оказа, че този човек с абсолютен слух, който можеше да определи скърцането на вратата на коя нота отговаря и с колко херца е по-ниска, страдаше от вокален далтонизъм. Показвайки ми какво значи солфеж, той изпя до-ре-ми-фа-сол на една височина, сменяше наименованията на нотите, но стоеше на една нота! Срещата с Ненов ми даде криле, тогава нашите взеха едно пиано и така тръгна цялата работа… Отначало учих при един руснак, белогвардеец, който не беше точно педагог, свиреше по ресторанти, но имаше фантастична техника и носеше белезите на руската школа. Бях на 18 години, когато ме откри Константин Станкович (той направи и сина ми Людмил пианист), подготви ме за 2 месеца за изпитите в консерваторията, явих се и ме приеха в теоретичния отдел. Изглежда, че бързо съм напреднал, защото, след като свирих, проф. Андрей Стоянов каза: „Вие на всяка цена трябва да се прехвърлите в изпълнителския отдел, имате пианистични качества.” А аз отвърнах, че свиря пиано от две години, докато „апаратурата” на големите пианисти започва да се изгражда, когато са 5-6-годишни. Казах още, че дясната ми ръка върви по-добре и че това е от акордеона (смях), докато лявата е малко по-назад…
И тъй, Мишо Ангелов влиза в теоретичния отдел. А след година се влива в нововъведения в консерваторията първи майсторски диригентско-композиторски клас. Сред 14-те щастливци (избрани от 80 кандидати) са хора, които, по собствените му думи, до един са направили нещо за българската култура”. Имена, като Сашо Владигеров, Димитър Христов, Димитър Тъпков, Жул Леви, Цветан Цветанов, Иван Маринов, Кирил Цибулка… Първоначално Мишо е безкрайно разочарован, че комисията го „разпределя” да учи дирижиране. Защото няма пиетет към това изкуство, влече го писането на ноти и е понаписал нещо... Но индиферентносттаму внезапно се променя, когато чува Добрин Петков с Русенската филхармония на Прегледа на симфоничните оркестри. Тогава Добрин Петков, който за мен е апостол на българската музика, направи Първа симфония Брамс и Сюитата от „Ромео и Жулиета” на Прокофиев. И когато видях какъв е контактът му с оркестъра и колко неща стават благодарение на диригентската воля, на музикантската култура и вкус, реших, че не съм сбъркал. Ролята, която изиграва неговият идол Добрин Петков върху отношението му към дирижирането, се допълва и при бъдещите им вече колегиални контакти. Той беше главен диригент на Националната опера, кабинетите ни бяха един до друг, и подготвяше „Дон Жуан” – пословичен, култов, както обичат да казват, спектакъл. Шест месеца всеки божи ден, от 9 сутринта до 9 вечерта, през стаята му минаваха всички солисти и всяка дума, звук, оцветяване на гласни и съгласни, се пресяваше през неговото сито. След това дойде оркестърът, който просвири по начин, по който не го бях чувал дотогава Това беше урок за всички, които го наобикаляхме, за отговорността към партитурата. Добрин не си служеше с партитури, той служеше на партитурата по такъв честен начин, че, дай Боже, всекиму.
Дали на Мишо Ангелов всичко му е вървяло така леко, както изглежда от фактите в биографията му, не знам. Но е истина, че никъде не е минал незабелязан. Завършва консерваторията с отличие и е препоръчан да изнесе концерт с Радиооркестъра. Помни, че е „набутал” една неописуемо дълга програма – две симфонии: Брамс – Четвърта и Прокофиев – Класическа, един концерт за пиано и две симфонични поеми: достатъчно основание да бъда намразен от оркестъра, но „потърпевшите” не само не протестират, ами изпращат молба до министъра на културата Иван Башев смелчагата да бъде назначен при тях. Назначават го и работи там година и половина като втори диригент на великолепния Васил Стефанов. Точно министър Башев е причина и за натрапената му оперна аспирантура в Москва с презумпцията, че на България й трябват „свежи” оперни сили. За негов късмет се оказва, че обучението е в оперно-симфоничния отдел, където попада при изключителни „знатоци” в професията – Борис Хайкин и Лео Морицевич Гинзбург. Завършва аспирантурата вместо за три, за две години, отново с пълно отличие, и тогава шансът кацва на рамото му. Заболелият Хайкин му нарежда да го замести в концерта - честване на годишнина на Шопен, с Московска филхармония и видните пианисти Яков Флиер и Евгений Малинин. Този успешен дебют му осигурява симпатиите на директора на ВГКО[1], който го ангажира за 25 концерта в бившия Съветски съюз, последния – с Ленинградска филхармония. А след завръщането у нас Башев нарежда да бъде назначен в Софийската опера. Годината е 1961.
Пак операта. Явно не му е било писано да избяга от нея. Но и как би могъл… Баща ми беше техник, но обожаваше пеенето, имахме плочи на всички опери с най-големите певци – Бенианимо Джили, Тито Скипа, Тита Руфо, Карузо, с кого ли не; и като влязох в консерваторията, нашата къща се превърна в нещо като салоните на мадам Рекамие… Нямаше певец от близкото ми обкръжение – Селимски, Аршинкова, Гюзелев, всички, които тогава растяха, са идвали у нас и сме правели квартети от „Риголето”, секстети от „Лучия ди Ламермур”, имах отношение към това изкуство. Впоследствие излиза, че „отношението” е толкова силно, че, искал или не, Мишо Ангелов си спечелва име на изключителен „знаток” в областта на вокалното майсторство, който може да покаже много неща извън интерпретацията, да разреши чисто позиционни, регистрови проблеми на отделните гласове. Такива неща се разчуват, чул ги е и корифеят във вокалната ни педагогика проф. Бръмбаров, привлякъл го да работи в неговата „студия”.
Това, с което маестрото с право се гордее, е, че той е същинският „баща” на ансамбъла „Софийски солисти”. През 1961 г. мотивира 13 оркестранти от оперния оркестър за „извънкласно” музициране и три години работи с тях – от тъмно до тъмно. Разбира се, натоварването е жестоко – музикантите идват в 7 и репетират с ансамбъла до 9,30, от 10 започва репетицията в кошарата, която трае до 1 на обяд, а вечерта – спектакъл. Така че, в един момент камеристите не издържат и се прехвърлят в столичния Духов оркестър като щрайхова група за естрадна музика и канят Мишо Ангелов да отиде с тях. Законовото положение около неговата аспирантура в Москва, обаче, не му позволява да зареже „щата си”. Тогава Васил Казанджиев, който също е щатен в операта, напуска мястото си и оглавява „солистите”. Направиха световна кариера! – казва доволно Ангелов. И до днес съм в чудесни отношения с тях.
Мишо Ангелов винаги е посягал с приключенска страст към нещата, които по-малко се употребяват. От 60 оперни и балетни заглавия в репертоара му, 37 са негови премиери (като участник в постановъчния екип), а 17 са прозвучали за първи път в България. Сред тях - незабравимите „Галантни Индии” на Рамо, „Италианката в Алжир” и „Стабат Матер” на Росини… Авторитетът му на музикант, който разбира изтънко певческия занаят, го отвежда и в дебрите на хоровото изкуство. Три десетилетия той е главен художествен ръководител на русенския хор „Дунавски звуци”, за известно време и на хоровете „Кавал” и „Морфова-Прокопова”. Всички, обсипани със златни медали на престижните конкурси в Арецо, в Гориция, в Ланголен, къде ли не. Бяхме станали златомани – разправя Мишо Ангелов. – На един от конкурсите американците, взели 12-о място, се прегръщаха и целуваха, а някои от нашите, на които бяха дали „сребро”, плачеха. Чужденците не можеха да го разберат това!
В дългата му кариера на подиума изобилстват международни успехи от най-висш порядък. Съвместна работа с Караян в Залцбург - с „Аида” и „Реквием” на Верди, диригентски гастроли в Русия, Италия, Чехия, Румъния, Турция, Сърбия, Германия с най-големите им оркестри и оперни театри. За някои от тези прояви Мишо Ангелов си спомня с нескрита гордост: През 1965 г. направих операта „Семьон Котко” на Прокофиев – много силно заглавие, с много силен състав, вътре беше и Катя Попова, и Лиляна Барева, и Димитър Петков, и Павел Герджиков... И заминахме за Неапол, в театро „Сан Карло”. Принципът беше такъв – Неапол дава оркестъра си, а солисти, хор, костюми, декор - от нас. Заминахме с бай Атанас Маргаритов, той дирижираше „Садко”, а аз – „Семьон Котко”. След спектакъла имахме 40 минути аплауз. Критиките бяха изумителни, но като връх на всичко при мен дойде ректорът на консерваторията „Скарлати”, покани ме да отида при тях, където отвориха един сейф и извадиха три страници – оригинал на „Дон Жуан” на Моцарт! Аз ги пипнах и се разплаках. Казаха ми, че правят това, само когато са имали преживяване от такъв калибър…
Връзката на Мишо Ангелов с певицата Валери Попова от чисто професионална в началото прераства в дълбоко чувство. Двамата се събират и преживяват (до нейната ранна смърт) онова рядко щастие на съмишленици в изкуството, които взаимно се обогатяват и растат. Тя беше един изискан човек с много фина емоция, много нравствен! – казва Ангелов и добавя, че винаги е била способна да се възхищава на чуждите постижения, да им се радва от сърце. За себе си твърди, че има една грешка в живота си. На 16-годишна възраст прочел „Идиот” от Достоевски, което оказало влияние върху цялото му по-нататъшно мислене. А също и увлечението му по философите – Спиноза и Кант с неговия „Категоричен императив”. Човек трябва да бъде нравствен и добродетелен. Не добър, добра е овцата, а добродетелен! Цял живот съм се мъчил да бъда такъв.
 


[1] Всесоюзное гастрольное концертное обединение – б. а.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”