Български  |  English

Посредствеността като социална опасност

 
Започвам с уговорката, че не искам да бъда разбрана погрешно - да бъда разбрана така, както, за съжаление, предпоставят нашите навици при употреба на думите. Най-вече, в никакъв случай не предлагам да делим хората на „значителни” и „посредствени”, на „големи” и „малки”, на „даровити” и „бездарни”. По-нататък, в хода на изложението, ще се опитам да обясня какво се има предвид под посредственост. Засега ще кажа само, че това не е противопоставяне на „обикновени” и „необикновени” - надарени със специални способности хора. „Посредствен” в никакъв случай не е „обикновеният човек”, „редовият човек”, както още го наричат, тоест, този, който не е белязан с някаква изключителност. Навикът да се мисли именно по този начин кара много хора да се измъчват и да се съмняват в своите качества - аз дали не съм самата посредственост? Така ние засягаме една от най-невралгичните точки на „съвременния човек”. Познавам много хора, които по-скоро биха приели да ги смятат за лоши, отколкото за посредствени. Мнозина цял живот водят този тъжен диалог със самия себе си: безличен ли съм или не, Наполеон ли съм или малодушно създание? Не стига, че човекът и без това страда, че бил „неизключителен” и „самата безличност”, както е прието да се казва, а му казват още и че представлявал социална опасност, защото не бил гений. Уверявам ви, че нищо подобно нямам предвид.
С радост прочетох разсъжденията на Борис Пастернак по тази наша тема: „Под посредствени обикновено човек си представя хора редови и обикновени. Всъщност, да си обикновен си е живо качество, идващо отвътре... Най-обикновените хора са гениалните... Необикновена е само посредствеността.” Посредствеността паразитира върху гениалността, като я изопачава и свежда до необикновеност; култът към необикновеното, „интересното” е създаден от нея. Една от характерните й черти – отбелязва Пастернак – е това, че „тя се отвращава от обикновеното”[1].
И така, започвам с това, че отхвърлям традиционното разбиране за „обикновените хора” като за „посредствени”. На руски думата „посредственост” може да се тълкува по различен начин: като „нещо по средата между лошо и добро, нито едното, нито другото”. Но по-интересно е, струва ми се, да я съотнесем към думата „непосредственост” и така да видим в нея „опосредстваното”, непрякото, не простото, не „първото”, не съвсем „истинското”. Прямотата и простотата в отношенията са неприсъщи за посредствеността. И тук ще разберем мисълта на Пастернак, че обикновеният човек – също както и геният – не може да бъде „посредствен”, също както не може да бъде „посредствена” и самата природа. Никаква „посредственост” няма да откриете в домашната котка, например, или в дървото. Няма да намерите нищо „посредствено” и в детето, в нито едно дете в предучилищна възраст. Но и нищо „необикновено” няма да намерите в тях! Посредствеността не е вродено качество, а избор на човека. И именно за този избор смятам да ви говоря[2].
Моите размисли за злото, което посредствеността представлява, са свързани предимно с изкуството, доколкото аз на първо място мисля за него и в частност за урока, който изкуството носи в себе си. За това какво е вестта на изкуството – нравствената вест:
Не хартията изписана, а вестта написана спасява хората.
За пръв път се опитах да опиша този урок в статията „Морализмът на изкуството”. Както е известно, казват, че моралът и изкуството са две противоположни неща. Във всеки случай, така е прието да се смята в Новото време. В Най-новото – още повече. Достатъчно е да отворим прочутата книга на Жорж Батай „Литературата и злото”.
В нея френският мислител излага хипотезата си: изкуството по същността си не е нищо друго, освен опит за общуване със злото, с онова зло, което общественият морал и всекидневният живот категорично забраняват. И наистина, в литературата на Новото време обикновено не срещаме, както в средновековната житийна литература, „идеални” герои, „положителни” примери, примери за подражание. Би било странно с такава нагласа да прочетем, например, класическите романи: правете като Ана Каренина или като Разколников! Или като Хамлет! Но не само героите на прозата и драмата не стават изобщо за образци за подражание! Поетът (или лирическият му герой) също не е праведник и да се „подражава” на Блок или Бодлер като на свети подвижници едва ли е уместно. Но в нещо - и ние непосредствено го чувстваме - „прокълнатият поет” превъзхожда „добрия еснаф”. И, колкото и странно да звучи, аз възприемам това превъзходство като нравствено – при това, без ни най-малко да се солидаризирам с т. нар. „романтическа схема”.
Художникът обръща внимание на онова невидимо зло, за което всекидневният морал забравя или дори съдейства този невидим порок – посредствеността – да се разгръща и да се чувства господар на положението.
За разлика от Батай, аз смятам, че работата на изкуството не е да наднича в бездната на злото заради самото приключение, заради самото „нарушаване на границите на позволеното”. Това е усилие за разширяване на света, усилие да се изтръгнеш от затвореното пространство на „дадеността”, както от бъчвата в приказката на Пушкин: Дъното изби и се измъкна вън.
Онова, с което се занимава изкуството, може да бъде наречено разширяване на сърцето. Надхвърляне на собствената даденост. Във втората кантика на Данте, „Чистилище”, има забележително тристишие:
„...узнайте, че човек е червей клет,
от който пеперудата нетленна
към правдата отлита за ответ!”
(Песен X, 124–126)[3]
Последната картина – на устремената към пламъка пеперуда, на „блажения копнеж по огнената смърт” като образ на истинското съществуване на човека, – се появява у Гьоте и завършва с прочутата строфа:
„Не прозреш ли в този прост
зов: „Умри – ще бъдеш!”,
тук живот на мрачен гост
сам ще си отсъдиш.”[4]
Ето какво помни и напомня изкуството; и в това се съдържа неговият нравствен урок: в императива „Умри – ще бъдеш!” Именно това, което посредствеността не допуска. Така че, работата съвсем не е в това дали човек има или няма изключителни дарби, не е в „своеобразието” или в приликата с другите, не е в романтизма и реализма. А защо за европейския човек „сбогуването със себе си” може да представлява и врата към злото, е отделен разговор, който сега няма да започвам. Исках само да обясня изходната си позиция. Приемам изкуството, творчеството не като някакъв изключителен опит, а обратното, като възстановяване на човешката норма, изопачена от т. нар. „обичайност”.
И така, без да съм нито социолог, нито политолог, нито икономист (от хора с такива професии се очакват авторитетни изказвания за актуални събития), имам намерение да говоря за посредствеността като политическа реалност, изхождайки от онзи аспект на вътрешния живот, с който се занимава изкуството.
Т. нар. вътрешен живот не изглежда твърде свързан с политиката – а дори, както мнозина смятат, той е нейна пълна противоположност. Нали именно като се откъсне от цялата суета, от празните шумотевици и дребните интриги (такава е представата за политическото поле), човек се озовава в сферата на вътрешния живот. Да, вътрешният живот притежава значителна автономност от външните обстоятелства, понякога автономността става дори абсолютна. Тези моменти на абсолютна свобода на душата от ставащото около нея художниците умеят да улавят. Особено Лев Толстой. Във „Война и мир” има епизод, в който Пиер Безухов е в плен при французите. Положението му е безнадеждно, водят го на разстрел – и в този момент той неочаквано изживява чувство на абсолютна свобода, независимо от всичко случващо се около него, придобива безспорно знание, дори не знание, а преживяване на опита, че притежава безсмъртна душа. И той се разсмива. Цялата ситуация му изглежда смехотворна. „Мене ли искат да убият? Моятабезсмъртна душа?” – мисли си Пиер.
Такива моменти на абсолютна автономност на вътрешния живот се случват не само в т. нар. гранични ситуации: свръхтежки и смъртно опасни. Случват се и при съвсем различни обстоятелства.
Един мой познат ми разказваше, как веднъж чул стар запис на Фьодор Шаляпин – напълно автентичен запис, при който на фона на страничните шумове звучал този жив, неповторим глас. И моят познат преживял именно това – шок от непосредственото чувство за пълна свобода. Той преживял среща с реалното безсмъртие. С умрелия и с живия, и с безсмъртния Шаляпин, както той казваше, внезапно се срещнало безсмъртното в собствената му душа. Той не избухнал в смях като Пиер, а се разплакал от щастие.
Поради различни или дори без видими причини, ние се озоваваме в друго измерение: можем да го наречем „първо” или „последно”. В сравнение с него, всичко останало ни изглежда илюзорно. Освен Толстой, още един майстор улавя тези моменти на „съкрушеното сърце” – Марсел Пруст.
В такива моменти се срещаме с онова, което Гьоте нарича „старата истина”, която винаги е една и съща. Ето го буквалният превод:
Истината е вече отдавна намерена
и е свързала в съюз благородните души.
Дръж се здраво за нея, за старата истина.
Тази стара истина, където всичко знаем, без да задаваме каквито и да било въпроси и без нищо да си обясняваме, не се променя нито със смяната на политическите режими, нито с космическите катаклизми. Както е според Евангелието: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат.” (Мк. 13:31; Лк. 21:33). В думите на Гьоте най-важното за мен е, че не е нужно да търсим старата истина. Тя отдавна е намерена. С това се отменя обичайната тема за духовните търсения. Както казва Гьоте, тя е открита много отдавна и е свързала благородните души – онези, които са приели да й вярват. Ако трябва да търсим нещо, то трябва да търсим себе си – този „себе си”, който може да встъпи в благородния съюз. И това никак не е лесно. Именно по пътя на търсенето на благородното в себе си, и тук продължавам да говоря с думите на Гьоте, се сблъскваме с онова, което аз наричам политика.
На пръв поглед, такива ситуации, като преживените от Пиер Безухов, не се подготвят предварително, те се случват въпреки всичко: сякаш падат от небето. Но, в действителност, от небесата пада много повече, отколкото можем да поемем. И във вътрешния ни свят трябва да се намери допълнително място за подобно състояние. Трябва да е налице някаква готовност – може би дотогава неизвестна и за самия човек – да се съгласи със старата истина. Защото съпротивата ни срещу тази истина е необичайна.
Моя позната, съвременна художничка от Германия, ми разказа, че до скоро мразела истината. Естествено, тя могла да определи настроението си по този начин едва, след като преживяла радикална душевна промяна. Дотогава не можела да нарече неприязънта си с тези думи. Но забелязвала, че онова, което наистина било живопис – както съвременна, така и класическа, пораждало у нея остра лична омраза; и тя мразела, например, Рембранд. При това, тя с лекота приемала „средните” работи. Всичко, което противоречало на средното равнище, пораждало и за нея самата необяснима омраза. И едва след преживения вътрешен прелом, тя си дала сметка в каква степен съюзът с полуистината я правел несвободна. Това не била някаква въпиюща лъжа, не – това била полуистина. И всичко извън границите на полуистината било абсолютно неприемливо. Имала нужда да оправдае положението си на „унил гост на мрачната земя” като единствено възможно[5]. Предполагам, че много хора ще се учудят защо по пътя към „старата истина” се срещаме, както казах, с политиката. Нима не трябва просто да бягаме от политиката, от цялата й суета и лъжовност, от изцяло разиграваната й сценарийна реалност с всичките й пиар кампании, описани от Виктор Пелевин. Много често бягството от всичко това, а и изобщо от всичко „външно”, като за най-външно се смята политиката, се почита като нещо духовно. Според мен, ако това е духовен път, то това е една гностическа духовност, която изобщо не признава нито реалността, нито ценността на тукашния свят.
Политизиращата суета може действително да бъде голямо препятствие. Но съвсем друго нещо е отношението към политиката в изначалния й смисъл (ще припомня, че понятието „политика” идва от Аристотел, от класическата антична мисъл), политиката като закони на общото живеене, на гражданството. И това, че идеята за гражданството не е чужда на християнската православна мисъл, се вижда в такива изрази на литургичните текстове, като „небесно жителство”, „жител на рая” (така наричат светец) и пр. „Жителство” на църковнославянския език е гръцкото политея, гражданство, участие в живота на полиса. „Жителят” на славянски не е просто обитател, а гражданин, тоест, носещ отговорност за политеята, за града, за обществото си. И затова, ако се отклоним от жителството, от позицията на жител и гледаме случващото се от прословутата гледна точка на вечността, sub specie aeternitatis, то това би бил много измамен и крив път.
На еснафа, кой знае защо, му се струва изключително лесно да гледа на всичко „през очите на вечността”. Но тази позиция подозрително прилича на обикновен непукизъм. Ето пример за такъв поглед „през очите на вечността”. Мои италиански приятели отидоха на поклонение на остров Соловецки: те искаха да се поклонят на мястото, където много хора са страдали, включително и християнски изповедници. За тях бе организирана екскурзия из острова и манастира, показаха им какво ли не... Когато те попитаха защо на Соловецки има толкова малко памет за лагерите, за загиналите и за това, което доскоро е съществувало, водачът каза: „Но това е било толкова кратко време в сравнение с вечността!”.
Ето я тази гледна точка за вечността, която можем да наречем свинско дебелоочие. „Продължило е само 10 -15 години”. Моите италиански познати, хора вярващи, се осмелиха да отбележат, че и 33-те години от земния живот на нашия Господ от гледна точка на вечността са също кратък период от време!
Да си припомним Томас Ман, последния европейски класик, писателя хуманист, заел достойна позиция в страшния ХХ век, който казва за политиката: това е здравето на духа, който загнива извън политическото самосъзнание и действие. В неговия случай политическият избор е в личната позиция спрямо германския нацизъм. Кой „вътрешен живот” би останал ненакърнен в тази епоха, ако не е направен такъв избор? Без всякакво съмнение, това е изключителен случай - да посетиш света в „съдбоносни за него минути”, когато злото се вихри с пълна сила. Но смятам, че думите за „здравето на духа” са валидни за всяка епоха[6]. Какво представляват, в края на краищата, гражданството, политиката? От една страна - опит за съществуване предвид злото и, от друга страна, предвид страданието, чуждото страдание. Ето това преди всичко имам предвид, когато говоря за политика. Тук всеки човек се оказва, че е свидетел. Свидетел, че се твори зло и насилие, свидетел, че то се стоварва върху невинни хора. Той не може да каже, че, от гледна точка на вечността, това не значи почти нищо. (Впрочем, откъде всички толкова отблизо познават вечността?)Така че, всеки човек се оказва или участник в историята, или нейна жертва. Участник, ако се отнася към събитията сериозно и им откликва по някакъв начин. Или, както прекрасно се изрази в Нобеловата си реч Йосиф Бродски, „жертва на историята”. Онзи, който за по-лесно решава да наблюдава през злополучната призма на вечността, се и оказва жертвата на историята: тоест, не изгубилият живота си, а съучаствалият в злото като по необходимост, поради липса на друга възможност („че какво можех да направя”, „ами така са ни учили” и т.н.). Онези, които „нищо не били знаели” и „нищо не били разбирали”. Немските бюргери „не били знаели” и „не били разбирали”, че откарват съседите им в лагери; „не били знаели” и „не били разбирали” и нашите хора. „Не били помислили” и какво става с обсъжданите на общите събрания, по които крещяха: „Вън Пастернак от страната ни!, Вън Солженицин от страната ни!”. „Не помислили”, „не разбирали” – и станали съучастници в позора. Ето кои са истинските жертви на историята. И вече никой няма да ги постави в друга категория. И с такава равносметка те ще изживеят края на дните си.
Ето така, когато злото, както във времената, за които говорихме, приема откровено пъклени форми, а страданията надхвърлят всякаква мяра (при Хитлер в Германия, при Сталин у нас), съюзът със злото или дори мирното съжителство с него определено премахват пред човека всяка възможност да се срещне с вътрешния си свят, със своята „стара истина”. Отрязват му достъпа до нея. Знаем го от съдбата на много художници и мислители, които избраха конформистката позиция, последствията от която веднага излязоха на бял свят: те изгубиха творческия си дар и нищо важно повече не можаха да кажат. Човешки е трудно да се направи избор при подобни ситуации (жал ти е за себе си, страхуваш се за близките си и т. н.), но не и по евристичен път. Тъй като е пределно ясно кое е злото и кое – доброто. И, при всички случаи, мислещият и чувстващият човек е наясно и няма колебания.
Но днешната ни ситуация е много по-сложна. Тя е пъстра и мътна. Времената на откритото, демоничното зло сякаш вече са отминали. Времената, когато безсрамно утвърждаваха целесъобразността на злото от всякакъв мащаб, изхождайки единствено от това на какво то „служи”: ако нещо служи на „германската вярност” или на „тържеството на комунизма”, то е не само необходимо, но и прекрасно.
Днешното време не казва нищо толкова категорично. По-скоро казва, че самото различаване на добро и зло е остаряло, че всичко е и недобро, и незло, а нещо средно, смесено, неопределено, отчасти хубаво, отчасти лошо – както и всички ние, и целият този грешен свят. Всяко зло за добро. В безхитростната пословица „Всяко зло за добро” Йосиф Бродски прозря велика философия и допусна, че именно това е новата вест, която Русия носи на Запада, онази „светлина от Изтока”, която Западът е чакал и най-накрая е узрял за мъдростта й.
Но до какво е узрял светът, който досега не знаеше, че всяко зло е за добро, че изобщо не си струва прекалено категорично да се разграничава доброто от злото? Той е узрял до цинизма, защото подобна толерантност е чист цинизъм. И ще отбележа, че в този цинизъм няма нищо кой знае колко ново. Той беше добре познат на софистите, противниците на Сократ. При това, само профаните смятаха софистите за големи мъдреци. Но сега влиятелни философи се солидаризират с подобна премъдрост! Не е наша работа да съдим кое е добро и кое – зло; и всеки опит да се прокара рязка граница между тях е заплаха от фундаментализъм. А за съвременността фундаментализмът е най-страшното зло, основната форма на злото, от която се страхува просветеният либерален свят. И в името на спасението от фундаментализма, той е готов да се примирява с много неща, почти с всичко.
Наричат съвременното либерално общество и „терапевтично” (тоест, отнасящо се към всеки човек като към пациент, като към носител на фройдовата „ранна травма”) и „пермисивно” (позволяващо, снизходително). В такава ситуация насилието (ако то изобщо съществува, с което мнозина няма да се съгласят) става напълно незабележимо, а неговите носители – изцяло анонимни. И кой всъщност е тиранът, репресивната инстанция в либералното общество? А жертви сякаш изобщо няма – такива не се виждат. Къде е тук мястото на политиката, на политическата отговорност – в смисъла, за който говорих?
Очевидно е, че описаната ситуация няма нищо общо с нашата. Това е ситуация от „далечната чужбина”, от света, който у нас наричат „цивилизован” или „свободен” – авангарда на историята, който тепърва сякаш ще догонваме. Явно, нашите непосредствени политически грижи са други. У нас и помен няма от пермисивност и терапевтичност. Ние съвсем малко сме се отдалечили от най-грубите форми на насилие, на страдание, на презрение към човека; и в нашите пространства те са винаги някъде наоколо, готови да се проявят. Така че, да не ги допуснем отново, е сегашната ни актуална задача и тя е най-важна. Въпреки това съм сигурна, че живеем в общо планетарно време, че нашата ситуация не е отделена от всеобщото състояние на цивилизацията, чиято ключова дума е либерализъм. Ние все още не сме осъзнали това нещо в дебатите си и продължаваме да надничаме в „света” като иззад желязна завеса или китайска стена: как е при „тях”. Ще го кажа пак: живеем в планетарно време. Ходът на историята въвлича всички. Край на изолацията ни от останалия свят. Всъщност, нея никога не я е и имало. Независимо дали нашите сънародници го знаеха или не, Съветският съюз беше участник в играта на световните сили.
Обикновено навлизането ни в европейската цивилизация се възприема като преодоляване на нашето изоставане. „Ние” трябва да „ги” догонваме. Едни се радват и искат да ги „настигнем” колкото се може по-бързо. Други са ужасени от предстоящата перспектива: оттам, от бъдещето, върху нас се изсипва боклукът на тяхната масова култура, рухнали ценности и т. н. Обаче, колкото и странно да звучи, в някои отношения хронологичната последователност е точно обратната – аз неведнъж съм се сблъсквала с това поразително предусещане при пътешествията ми на Запад. Няма как да не забележим, че в много отношения „ние” сме ги изпреварили и сега „те” ни настигат. Това е много странно, но ще се опитам да обясня какво имам предвид. В известен смисъл, ние вече сме били в бъдещето на либералното общество.
Естествено, нищо не се повтаря напълно и тяхното бъдеще може да приеме други нюанси. Но все пак, аз действително видях, че в някои неща ние сме били, както се пее в една съветска песен, „първи на планетата”. И това не са второстепенни, а може би най-съществените неща.
Ще разкажа една случка, която ще разясни какво точно имам предвид. Веднъж в университета в Хелзинки ме помолиха да разкажа накратко, в една лекция, за един академичен час, историята на съветската култура и изкуство. И тъй като за един час не можеш да разкажеш кой знае колко, сведох разказа до кратичка схема. Главен герой беше така нареченият „обикновен човек”. (Отново ви моля да не ме подозирате във високомерие: самата аз винаги съм се смятала за обикновен човек и така и отговарях на редакторите, които твърдяха, че „обикновеният човек” това нямало да го разбере: „Та нали аз самата съм обикновен човек!”) „Обикновен човек” в кавички. Същият „обикновен човек”, който постоянно беше в устата на правещите пропаганда. От художниците се искаше да рисуват така, че да го разбира „обикновеният човек”. От музикантите се искаше да композират мелодии, които „обикновеният човек” (тоест, без музикално образование и вероятно „необременен” нито със слух, нито с влечение към музиката – в противен случай той вече не е „обикновен”) да може да запомни от раз и да запее. Така Андрей Жданов учеше Шостакович и Прокофиев какви трябва да са мелодиите: от първия път да се запомнят и да се запеят. Другото наричаше „какофония вместо музика”. Философът не трябваше да се изразява „сложно”, „засукано” и „неразбрано”, както са го правили Хераклит, Хегел и другите буржоазни мислители, класови врагове на „обикновения човек”. И т. н., и т. н.
Реалност ли беше „обикновеният човек” или конструкция? Въпрос. Мисля, че отначало беше конструкция, проект. Най-напред измислиха изцяло „новия човек”, после се захванаха да го възпитават, да внушават на хората, че имат право да изискват да им се угажда на невежеството и мързела. „Изкуството принадлежи на народа.”
И заразмахваха „народа” и „обикновения човек” във всички посоки, и започнаха да трошат главите на онези, дето не бяха „обикновени”. Постепенно официалният калъп се изпълни със съдържание. И „обикновеният човек” се яви на света.
Колко пъти съм виждала в действие този „обикновен човек”! Колко точно изпълняваше ролята си, например, на изложби на прекрасни художници, на които много рядко им разрешаваха да изложат творбите си – в някоя малка зала. Имах по-възрастна приятелка – Татяна Александровна Шевченко, чудесна художничка, дъщеря на Александър Шевченко, когото наричаха „руския Сезан”. Веднъж – тя вече беше прехвърлила 70-те – в покрайнините на Москва се състоя една от първите й изложби. Татяна Александрова имаше ангелска душа. Тя рисуваше много фини портрети, много приятни натюрморти, композиции с изключително красиви предмети: цветя, черупки – все неща, на които можеш само да се любуваш. Тя казваше, че иска да рисува човека такъв, какъвто го виждат, когато му се любуват. Ето защо на портретите й всички изглеждаха много по-добре, отколкото гледани с „невъоръжено” око – с око без очарование. Това не беше разкрасяване, а изваждане на показ на най-доброто у човека. Тя нарисува и два мои портрета, на които, бих казала, изглеждам много по-добре, отколкото съм в действителност. Така тя виждаше нещата. С две думи, от позициите на „съвременното” изкуство, можеше да бъде упрекната единствено в „украсяване на действителността”, в смекчаване на нейния драматизъм, в странна безметежност.
И ето че отворихме книгата за отзиви. Не вярвах на очите си. Страница след страница едно и също: „За кого е тази изложба? Обикновеният човек не може да го разбере. Защо всичко е толкова мрачно? Защо са толкова мрачни тоновете?”. И това не бяха агенти, не бяха инструктори от ЦК на КПСС. Това бяха обикновени хора, които пишеха това, което мислеха.
Колкото до тоновете... Явно „обикновеният човек” имаше проблем с цветовото възприятие, щом меките пастелни тонове му се струваха мрачни и заплашителни. Кои, според него, бяха весели? Вероятно тези на плакатите. Зрителите не просто се възмущаваха, те настояваха да се забрани изложбата и нищо подобно повече да не се показва. Можете да си представите как това се изживяваше от старата Татяна Александрова. Тя мислеше, че причината са идеолозите, комисиите, инстанциите... Оказа се, че я осъжда „обикновеният народ”. Това беше най-страшното. За нея, за мен, за много от „забраняваните” тогава – това беше най-страшното. Осъждането от страна на идеологическите инстанции изобщо не ни огорчаваше. Какво друго да правят? Но когато обикновени хора, твои съседи от собствено име изказваха същите мнения – това наистина имаше сразяващ ефект!
И така, „обикновеният човек”, който твърдо знаеше как художникът трябва да рисува, как музикантът трябва да подбира хармониите, пишеше до редакциите, възмущаваше се от всичко нетрадиционно, публикувано в списанията. Защо печатат такива неща? Не трябва да се публикуват! Народът няма нужда от тях! По-рано му наливаха в главата, после той самият взе да налива в чуждите. Явно по някое време „обикновеният човек” стана статистическото мнозинство в нашето общество. Да се пристрояваш към „обикновените” беше изгодно и удобно.
Когато говорят за реалния социализъм, рядко се замислят с какво тогава той съблазняваше хората – и с какво продължава и днес; откъде извира носталгията по него? В името на какво човек се съгласява да живее в затвор без изход и под вечен надзор? От какво го освобождаваше този затвор? От чувството за метафизична лична вина – предположи Паул Тилих в своя анализ на тоталитаризма. А това не е шега, това е едно от най-трудните обстоятелства в човешкия живот. Режимът предлагаше на всеки свой участник удобства, които в дотогавашната история човекът не познаваше – или поне не в такава степен. Той му предлагаше възможност да стане „обикновен човек”, който не е отговорен за нищо, над когото съвестта не се е надвесила „като хищна птица”. Казано другояче, той предлагаше възможност за свобода от лична вина, от „комплекса за малоценност”. Защо, да речем, да се питаш: кой съм аз, че да съдя за живописта? Виждал ли съм досега поне 10 картини или тази ми е първата, но вече съм наясно какво не й е наред? Защо да „се комплексираш” от нещо, което надхвърля разбиранията и опита ти? Без да си дадем сметка за съгласието на този „среден”, посредствен човек с живота по време на режима, за това, че в определен смисъл той му е бил изгоден – но не като материална и социална опека, а в метафизично, ако щете, духовно отношение, ние ще разберем много малко от онова, което е ставало у нас. Също и от това, което днес пак чука на вратата ни и към което хората отново ги тегли: свалете отговорността от нас, не искаме да носим вина, нека всичко пак си е „просто” и „разбираемо”.
Та разказвам аз в Хелзинки за „обикновения човек” - как се проектира, възпитава и става главен съдия по всички въпроси, и казвам: над гроба на много наши творци – убити, доведени до самоубийство или вкарани в гроба чрез продължителен тормоз - може да се напише: „Уби ги обикновеният човек.”. Партията твърдеше, че само изпълнява народната воля, че в името на „обикновения човек” се извършва разправа с Шостакович или с някого другиго.
Та докато говоря тези неща, гледам, че в голямата университетска аудитория студентите шават, смутени са и се чувстват някак неловко. После при мен дойдоха преподавателите и взеха да ми благодарят: „Благодарим ви! Сега те разбраха какво правят.” „Те” са студентите. Както стана ясно, хелзинкските студенти се обръщат към преподавателите си със същите искания. Казват: „Не ни давайте прекалено сложни задачи. Не предявявайте към нас толкова високи изисквания. Не ни говорете толкова сложно и увъртяно. Ние сме обикновени хора. Не искайте от нас невъзможни неща. Всичко трябва да е по-простичко, като за обикновени хора.” И в това отношение Финландия съвсем не е изключение. За съжаление, това е една типична картина. Сблъсквала съм се с много европейски редактори, издатели, организатори на поетични фестивали, които казваха това, което ние преди слушахме постоянно – и се надявахме, че ще си отиде заедно със специфичния ни режим: „Читателят ни няма да разбере това. Да не затормозяваме читателя, да не го комплексираме с прекалено висока ерудиция, трудност и т. н.”
Често в подобен разговор съм била свидетел и на нашето родно раздвоение на говорещия на „аз” и „ние”, което, мисля, по-младото поколение не е наблюдавало. Раздвоението на всеки човек на „аз” и „ние”. Редакторът спокойно казваше: „Лично аз не обичам това, но на нас ни трябва. Човекът, който уж притежаваше властта и правото да взема решения, се състоеше от две същества: „аз” и „ние”. И той намираше тази шизофренична ситуация за напълно естествена. И какво – сега виждаме същото в свободния Запад, същото раздвоение на вкуса и убежденията на „лични” и „публични”. Причините, разбира се, са съвсем различни. Но зад тях ясно прозира същият „малък човек”, „обикновен човек” с характерните му черти: някак си този „обикновен човек” е извънредно обидчив и раним. Ако се сблъска с нещо, което надхвърля капацитета му, той страшно ще се обиди, ще се почувства комплексиран, завинаги ще изгуби увереност в себе си. „Да не се подронва вярата на човека в собствените му сили” е един от законите на политическата коректност. Затова в никакъв случай не бива да го закачате и да го поставяте в трудно положение. (Кой знае защо, не се обсъжда и другата, също напълно възможна реакция: от срещата с възвишеното човек може да изпита радост и дори гордост – ако не за себе си, то за „нас”, рода човешки; той може да поиска да се присъедини към надвишаващото го...)
Няма да преразказвам многобройните случки от този род, на които съм била свидетел през последните години на най-различни места, включително и в Радио Ватикан. Достатъчен е и един пример за това, че ние наистина бяхме първи на планетата в проекта „обикновен човек”.
Сега той открито се превръща в герой на цивилизацията. За него работи могъща развлекателна индустрия, него трябва да го защитават от „необикновените”. Затова и нарекох опасността и тираничната сила, заплашваща съвременността, посредственост.
 
(Лекция в Добролюбовската библиотека в град Архангелск, 28 ноември 2005 г.)
 
Превод от руски Виржиния Томова
 


[1] Харазова, Лили. Борис Пастернак. Полное собрание произведений в 11 т. М.: Слово/ Slovo, 2004. С. 32.
[2] Дитрих Бонхефер, който анализира германското общество по времето на нацизма, установява, че глупостта – свойство или недостатък, приета да се смята за вродена, всъщност, е резултат на личен избор, при това политически мотивиран. В определени условия обществото поголовно „оглупява” - то с цялата си душа почва „да не разбира” и „да вярва” на съвсем невероятни хора (например на „убийците в бели престилки”) и др. И изведнъж станахме свидетели на едно „мощно” поумняване на обществото: щом в годините на гласността забраните паднаха, се оказа, че хората са къде-къде по умни, отколкото дотогава даваха вид. И че прекрасно разбират онова, което преди, както твърдяха, изобщо не са разбирали. „Сред излъганите няма невинни – и отделно, и независимо от Бонхефер до същата социална диагноза на глупостта стига и Жорж Бернанос: „Глупавият обикновено паразитира върху този, който го прави на глупак.” George Bernanos. La liberté, pour quoi faire? Gallimard, 1995, p. 54.
[3] По превода на Иван Иванов и Любен Любенов. Данте Алигиери. Божествена комедия. Народна култура. С., 1975
[4] Стихът е от „Блажен копнеж” в превод на Стоян Бакърджиев в: Йохан Волфганг Гьоте. Избрани творби. Т.1, Народна култура. С., 1980 г.
[5] Интересното е, че за този феномен свидетелства и православният аскет от ХХ в. архимандрит Софроний (Сахаров): „Странно как хората избират не най-хубавото, не най-лошото, а нещо по средата. Не казвам най лошото, но средното. Но средното, когато всеки се придържа към него и не желае да го разширява, все пак отеснява. Така целият ни живот минава в борба с ограничеността на човешките сърца. И право да си кажа, често пъти съм на ръба на отчаянието. (Архимандрит Софроний (Сахаров). Письма близким людям. М.: Отчий дом, 1997. с. 54.)
[6] По време на Парижкия книжен салон през 2005 г., на който Русия беше почетен гост, темата за отдръпването от политиката прозвуча на няколко пъти. Поетът Александър Кушнер казваше, че не трябвало Осип Манделщам да пише „Живеем, без да чувстваме под себе си страната”, за да плати с живота си за тези свои не най-добри в поетично отношение десет реда. Не трябвало да се откъсва от великите метафизични „Осемстишия”. За такава съдбоносна грешка беше определена и политическата ангажираност на философа Мераб Мамардашвили, която също му струва живота. Защо не беше продължил с нещо от рода на „Лекциите за Пруст”? Така говореше забележителният грузински режисьор Отар Йоселиани. Боя се, че двамата защитници на „чистата поезия” не си представят до каква степен безумната, според тях, крачка е функция на същата тази поезия и мисъл и не е външна спрямо тях, а тяхно пряко продължение и то „нагоре”.

 

още от автора
Олга Седакова (1949) е руска поетеса, писателка, преводачка. Почетен доктор по богословие в Европейския хуманитарен университет (Минск, 2003). Работила е със Сергей Аверинцев, Юрий Лотман и др. Над 20 години преподава във Философския факултет на Московския държавен университет. Носител на множество литературни награди. Сред авторите, които превежда, са Данте, Ронсар, Маларме, Емили Дикинсън, Рилке, Хайдегер, Целан, Томас Елиът, Езра Паунд.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”