Крешендо/декрешендо (музика), брой 26 (2688), 06 юли 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: Звук в тембров транс
Български  |  English

Звук в тембров транс

 
Евгени Божанов (1984) отново свири в София на фестивала „Софийски музикални седмици”. Рецитал като миналата година. Към Шопен и Лист, този път добави Бетовен и Шуман. И с тяхната музика – още енигми за слуха и съзнанието.
Не можеш да спреш да искаш да го слушаш. Не можеш да не искаш и да гледаш този красив мъж с есениновско лице и страшно интензивни, точни стремителни ръце. Изправен е на рояла, столът му е в по-ниско положение, така главата и ръцете се събират над клавиатурата, а тялото не изпитва нужда от излишни движения. Сякаш обира възпроизвеждаща енергия от пространството и я предава на ръцете, за да изпълнят задачите, които идват от главата. Овладян е процесът, музикантът е вдаден изцяло в поредното реинкарнационно чудо, което ще сътвори – същински герой от отминали времена. Всъщност, когато слушам Божанов, сърцето ми някак се премества, като в прочутия филм „Полунощ в Париж” на Уди Алън, в началото на ХХ век – в онази чувствено-декадентска среда на гении. Но не в Париж, а в Берлин. Кой знае защо мисля за великия навремето шопенист Артур Рубинщайн, роден в Полша, формирал се в космополитния Берлин от началото на ХХ в., окъпан в единствено подходящата за тази цел среда. Велики години за изкуството – всъщност, сто години назад! „Малката” разлика е, че тогава средата е пръквала, извайвала такива със заряд като Рубинщайн – цялостни във всичко музиканти, пианисти с романтична светскост в изкуството, на което служат... А сега Евгени Божанов стои някак самотно в мисията да създава среда в много по-различен свят. Процесът е доста по-изчерпващ – макар и за два часа, макар за малко. А може би завинаги за нечие читаво и акумулиращо памет съзнание. Надявам се и моето още да е такова и да помни как Евгени Божанов ми показа Соната № 18 от Бетовен. Във вездесъщия YouTube е качено изпълнението на Божанов на това произведение отпреди 3 години – на конкурса „Ван Клайбърн”, където е финалист. Тук, в София, идеите му за Бетовен, за темпата, артикулацията, звука, педала, фразата, структурата, хармоничните акценти и настроението, в края на краищата, са завършено изваяни. Светът е чул какво ли не, но Божанов пак изненадва – със специфичната философия за контрастите в Бетовеновата сонатна форма, с моцартовското „безгрижие” по отношение на традицията Бетовен (а каква е тя, всъщност?). Скерцото, втората част, бе зашеметяваща – пианото засвири в някакъв тембров транс като оркестър, в какъвто и други са трансформирали този безкраен инструмент - от Лист насам има велики темброви трансформатори на инструмента („Критиците все сравняват с някого или нещо”, обичаше да ми напомня един приятел, интерпретатор, разбира се.). И тук веднага споменавам Бетовен на Рихтер или Арау, Шопен на Аргерич или Стравински на Вайсенберг. Примери има много. Но сега примерът е Евгени Божанов. Който пробива фактурата, пронизва я, без да я наранява, това е сътворяващ, може и болезнен за нас процес, в който едни представи умират, раждат се други.
Нека сега прекъсна наблюденията си и припомня какво е свършил Евгени от миналия си рецитал в София – за 13 месеца. Открива Седмия международен Шопенов фестивал във Варшава с първия клавирен концерт на Шопен и с рецитал. Дебютира с Немския симфоничен оркестър в залата на Берлинската филхармония, след това идва дълго турне в Япония със същия оркестър. Свири още в Музикферайн – Виена, Роял фестивал Хол в Лондон, също в Дюселдорф, приел е поканите и е свирил на още 4 авторитетни фестивала – в Германия и Франция. Малко преди да дойде в София, е бил на рецитално турне пак в Япония – включително и в Suntory Hall.Появи се и негов компактдиск с пиеси от Шопен, Дебюси, Шуберт, Скрябин и Лист. Великолепен!
Продължавам за концерта. И за Евгени Божанов. В много откровеното си интервю в буклета на диска, с което ни доближава до себе си и до началото на пътя си, той съобщава две съществени неща – че е тръгнал към музиката през операта: „Верди, Верди и Верди...” И че, по-късно, от една плоча на Дмитрий Башкиров е разбрал, че истината не е в хубавия звук изобщо, а в звука, който се създава от субстанцията, от съдържанието на творбата. (Не случайно на гърба на буклета на диска са снимани само босите крака на Евгени върху педалите - всичко в името на звуковия идеал.)
Неговите Шуманови пиеси въвеждат слушателя във вълшебна образност, тук оркестърът отстъпва на соловата приказка, която прави пространството вълшебно... И цяла втора Листова част, неописуемо интересна. И то най-малко с техническото могъщество на пианиста, което отдавна е средство, не цел. Много повече слисват звуковите му прозрения и тази именно креативна техника. И приближаването на композитора до неговите предшественици и съвременници, че и следовници – пак чрез звука, чрез артикулацията, и щриховото многообразие... И импровизацията в идеите, чиято логика е да изненадват във всяка стъпка с метежността на собствените дух и съзнание. Всичко е различно – там, където чакаш драматични подвизи, се разгъва дълбок наратив, там, където чакаш емоционални изблици, прошепва интензивна изповед. За това как използва педала, за да те прободе с тишини... „Концерт е общуване, което не може да се планира, то става в момента...”, казва Божанов пак в това интервю „И се чувства, когато това ти се е случило – чува се една много интензивна тишина от залата, бих я нарекъл дори гръмка тишина...”
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”