Български  |  English

Свобода Бъчварова (1925 - 2012)

Свобода Бъчварова или опасният чар на словото

 

Преди 4 години Свобода дойде тук да представи книгата си „По особено мъчителен начин” и ми даде интервю. По имейла (вж. „Култура”, бр. 40 от 2008). Въпреки факта, че, разпалена от огненото й слово във филма „По особено жесток начин” на Росен Елезов, бях написала леко „богоборческа” рецензия (вж. „Култура, бр. 22 от 2006). Но в интервюто тя ме слагаше на мястото ми по всички линии и параграфи, чувствах се даже леко насинена. И каква бе изненадата ми, когато получих трогателно лично писмо: „Мила, мила Пенке. Много Ви благодаря за вашия нестандартен, не и снобски – а бих казала по рицарски откровен маниер да намерите най-верния път за общуване с човека на предстоящото ви интервю. Прегръщам Ви и Ви целувам”. Това противоречие преобърна сърцето ми.
А сега вече трябва да се простя с нея... И с писателя, сценариста, журналиста. Животът и творчеството й бяха пълни с перипетии и неочаквани обрати, на възгледите и на творческите похвати. Вероятно, защото винаги се занимаваше основно с човешките илюзии – на детството, зрелостта, свободата. Дори и илюзията да си творец и да поучаваш и водиш другите след себе си. Често се сражаваше със собствените си демони и тези на рода си, поразявайки със словото си дори страничния наблюдател. Словото й носеше нетърпимост към химерите - остро, хапливо, язвително. И същевременно - обагрено от неистовия й напън да реваншира тази илюзия, наречена живот, създавайки си нови благородни химери. Собствената й трудна житейска орис може да се разчете по всичко, което е написала. Но не по буквалния начин, а както става при големите писатели – завоалирано, предрешено дори.
Затова в основата на творчеството й може да се дири любовта... Щадеше по-слабите духом около себе си и се нахвърляше предимно на кумирите си. Словото й ликуваше и раняваше, от сторените рани изтичаше отрова и чиста кръв. Напипваше слабото място на времето и хората в него и забиваше там своето перо, най-често обагрено с братска кръв. Уви! Не ни е първица и вероятно понякога така и трябва.
Но когато речеше да погали, можеше да ти извади душата с памук. И отново хващаше скалпела и беше повече хирург, отколкото лечител. Бе и майката, и мащехата. Тази, която праща бедното момиче няколко пъти на реката, докато потече златната вода след толкова кървави.
Сега осмислям, че смъртта бе основна за нея тема. Почти няма произведение, където да не развенчава нейния ореол. „Изпървом смъртта бе страшна. Своя мъчно се прежалваше. По-сетне смъртта се гледаше право в очите. „Похарчил се е!” - казвахме с насмешка и презрение.”, четем в романа „По особено мъчителен начин”. „Шехът, бабаит, ама бабаит на роби... „ – кротко разказва на децата учителят Стоян. - „Дружината го хваща и го кара да разкаже престъпленията си. Смята, че ако признае, ще го освободят! Като свършил да си спомня този душегубец, само му рекли да си каже молитвата и му отрязали главата... Справедливостта, деца, е смисълът на Христовия завет „Обичай ближния си!”. Ето, за това непримиримо противоречие е цялото творчество на тази писателка. За това как се съчетава любовта с жестокостта... Иначе всички сме деца, на които разказват страшни приказки.
А във филма „Бързо, акуратно, окончателно” на Михаил Мелтев повече става дума за абсурдността на живота, отколкото за обикновеността на смъртта.
Какво става, когато издадат смъртен акт на жив човек, вместо на неговата баба? Ще мачка с пръсти собствения си некролог и мърмори: „Знаеш ли какво е това свобода? Свободата е абсолютната липса на страх”. „Щампован си!”- му крещи героинята: - Баща ми беше като теб!”.Не ви вярвам” – повтаря той.
Филмът завършва с надписа „С най-искрени съболезнования”... Явно, към нас, живите.
Смъртта шества навсякъде. В новелата „Музиканти” (от филма „Случаят Пенлеве” на Георги Стоянов) учителят по музика учи на траурни маршове учениците си, в „Между релсите” на Вили Цанков пред очите на дете убиват неговите близки... Та и сериалът „На всеки километър” не е за нищо друго, освен за километричните камъни като един вид надгробни. А в „Мера според мера” на Георги Дюлгеров (по романа й „Литургия за Илинден”) убиването вече е занаят. Апостол войвода (последната роля на Григор Вачков) казваше изтежко и наставнически: „Малечко и големо, мажко и женско – сатър!. „Опасен чар” на Иван Андонов е филм за друг творец на илюзии в живота. Един чаровен измамник (в ролята Тодор Колев) с много имена - Орелски, Соколов, Буревестников, Мисирков, който се обявява за умрял. За да избяга от нашия неприлично приличен живот само с една снимка. Снимка на жена. Свобода Бъчварова обобщава по-късно: „Поколението, което ме роди, си отиде. То знаеше да се жертва, но саможертвата му бе вписана в изкушение, защото не се научиха на милост, нито я очакваха”...
Запазила съм си снимка и писмо от нея.
 

„Този трудно учещ се свят...”?!

Е, не се научихме.
Прощавай, Свобода!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”